0
875

Нова връзка със зрителя

Акценти от програмата на осмия ACT Фестивал за свободен театър

„Опиянение и гняв“

В своето осмо издание ACT фестивалът за пореден път успя да насити една седмица през октомври със събития, интензитет и усещане за съвременните процеси в сферата на независимите изпълнителски изкуства и пърформанса.

Важно е да се откроят разнопосочните ангажименти и мисии на фестивала извън представянето на международната програма и българската селекция, подбрана от тричленното жури за 2018 г., Антони Райжеков, Вили Прагер и Ина Дублекова. Вече четвърта година фестивалът влага усилия не само в реализацията на Центъра за съвременни изпълнителски изкуства „Топлоцентрала“, но и в организирането на отворен диалог около неговото случване чрез срещи като „Топлоцентрала: Презареждане“. Вероятно за да изгради бъдещето пространство не само като модел за функциониране, но и като стойностни артистични предложения, осмото издание на ACT фестивала представи и сериозна образователна програма за изпълнители и драматурзи с четири ателиета, които акцентираха върху актуални тенденции в развитието на пърформанса. Наред с тях, професионалните срещи „Промените в САЩ и театъра“ и „Говорейки за революция?“ също отвориха пространство за диалог, все по-осезаемо акумулиращ градивна енергия за бъдещето.

Често полагането на голям брой представления в кратък период от време съдържа риска от неминуемо сравнение: между европейските и българските практики; между различните кодове за комуникация със зрителя; между оригиналността на идеята и твърде познатите модели. В случая програмираните представления бяха много различни едно от друго. Надсловът Postpost. Delivered. Seen ясно обобщава пулса на съвременното в сферата на експеримента и бързината на общуването, но дали също не крие и известен риск от хаос в колажирането на радикално различни една от друга артистични реалности? Въпреки тази сложна за преодоляване особеност, в цялостното програмиране могат да се откроят тематични рамки – революцията („Опиянение и гняв“, Invisible republic), преодоляването на стереотипите на женствеността („Съвършено розово“, Still to come), деконструкцията на статуковото и изграждането на нов космос (Bullet a Vif/Smashed to pieces, „Щастливият Бекет“). Осемте представления от българската програма на фестивала представиха любопитни проекти на утвърдени съвременни артисти, които далеч не бяха витрина на цялата независима сцена. Но в този отрязък можеха да се проследят разнопосочни експерименти и артистични концепции, някои от тях оставиха трайно впечатление в съзнанието ми на зрител. 

В открилия фестивала интердисциплинарен проект „Опиянение и гняв“ (концепция: немския артистичен колектив Ligna и Стефан А. Щерев) полето на експеримента е отдавна загърбено и е предоставено плътно, задълбочено и оригинално проучване на революцията като пространство за поетизиране на политическата идеология, но също и за рационализиране на мита в неговите съставни части. Текстът, който води включилия се в променадата зрител, е колаж от емблематични цитати от Брехт, Валтер Бенямин, Ерих Фром и др. и има двойствената функция да присъства като радиопиеса, но също така в ключови моменти и да подтиква зрителя към конкретни действия. Пътешествието, в което той се отправя, е не само физическо, то е и в света на собственото му въображение, тъй като той чува в ушите си едновременно объркващ и увличащ поток от гласове, информация, насоки и въведения в имагинерни реалности. В един момент се култивира различен от обичайното, много по-активен и буден тип внимание и присъствие на зрителя в тази полу-реална, полу-фиктивна среда. Той следва гласовете, като в активна медитация неусетно и ненасилствено се освобождава перформативният му потенциал на участник. Той става част, а на моменти се оказва и в центъра на интелигентно построен логически свят, в който философия, история и игра се преплитат в един механизъм на действие и слушане; на движение и пасивност. „Опиянение и гняв“ е пример за майсторска драматургия на зрителя, в която той наистина изследва своя свят през въобразения свят. На границата между история, игра и теория на революцията участникът възприема знаци на всекидневни и познати, но вече наново преживени пространства като площада; на ситуации като седенето в театъра; жестове като ръкостискането. Знакообразуването в променадата е последователно разположено в структурата на цялото, непрекъснато изненадвайки слушателя/участник чрез нови механизми, игри и интелектуални предизвикателства. Като в часовников механизъм различните текстове, разположени сред различните групи хора, се напасват по предварително построена хореография, която реконструира реални исторически събития, маркирани от допълнителни външни промени в средата, като например флаерите, които заваляват над главите на зрителите като позиви. „Опиянение и гняв“ е определено узряване и надграждане на идеята на „Тайно радио“ (в програмата на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ 2016).

Pure

Отново към преживяването на зрителя е насочена перформативната инсталация Pure на Християн Бакалов, която задейства механизмите на подсъзнателното чрез целенасочен, внимателно структуриран визуално-сетивен процес, в който зрителят (или по-скоро участникът) буквално се потапя. Оттук произлиза и жанровото определение на т.нар. immersive (потапящ) театър. Pure e преди всичко отворен процес, а не затворена методология за проектиране на концепцията за вечност по Спиноза посредством определени „правила“. Всеки път перформативната инсталация се изгражда наново със съвсем различни средства, хора и траектория на променадата. Всъщност това е един постоянно трансформиращ се проект, който се развива във всяко следващо свое издание. Потапяне, което всеки път е различно, но винаги с преживяване на настоящия момент в неговата тоталност; събуждане на усещане за пречистване в защитен, но и отворен свят на различното, детското, креативното. Pure е едно от лицата на промяната в театъра, които работят за създаването на концептуално нова връзка със зрителя, акцентирайки върху автентичността и искреността в тази непосредствена среща. В проекта изпълнителите се превръщат в активни партньори на публиката: те присъстват като организатори на усещанията на участника и в крайна сметка се оказват водачи в преживяването на „потапящия“ театър.

„Щастливият Бекет“

Работата на изпълнителя не като интерпретатор, а именно като автентичен партньор на публиката, присъства до известна степен и в „Щастливият Бекет“ с режисьор Марий Росен. Този  спектакъл също има свойството да се видоизменя при всяка среща с нова публика. Това се случва посредством анкети, попълнени предварително от зрителите и вплетени на ключови места в драматургията на представлението. Актрисата Ана Вълчанова ги изговаря чрез вербатим технология, като слуша текстовете през слушалки от предварително подготвено устройство и ги изговаря в същия момент. Тази ситуация на „дословно“ предаване на текстовете създава леко хаотичен, абсурдистки ефект, пряко кореспондиращ с атмосферата на „О, щастливи дни!“. Нейният персонаж Уини е максимално доближен до конкретната ситуация на момента „тук и сега“, споделен едновременно от зрители и изпълнители. Един от най-впечатляващите примери за пренасяне на света на пиесата в настоящата действителност беше епизодът, в който актрисата импровизираше, докосвайки вещите на зрителите, сложени в черна чанта след призива на сценографката. Тук е моментът да отбележа и ироничното присъствие на сцената на всеки един от постановъчния екип освен актрисата – Марий Росен (режисьор), Петя Боюкова (сценограф), Константин Тимошенко (композитор) участваха в играта – ту чрез действия, паралелни или допълващи главното; ту в синхрон чрез песен. Така те организираха една иронична игра по Бекет. Без да се превръща в бутафория, чрез фини елементи в костюма (например дългата плюшена опашка на Константин Тимошенко) техният ироничен поглед над „О, щастливи дни!“ се пренесе неусетно и над съвременността, която обитаваме. Пресичането на реалността с драматургията на Бекет през предметния и вербалния свят, както и смелото заявяване на всички участници от екипа на сцената с посланието, че представлението е отворен процес, бяха жест за съединяване на двата свята – изпълнителския и зрителския, в споделяне на една обща, абсурдистка ситуация по Бекет.

„Съвършено розово“

Представлението от българската селекция на фестивала, което остави най-ярък отпечатък за мен, беше „Съвършено розово“ (идея и реализация Ива Свещарова; участват Ива Свещарова и Виолета Витанова). В него благодарение на силна авторска концепция и също такова изпълнителско присъствие станахме свидетели не само на 180-градусови обрати в стереотипите на мислене за женското тяло, но и на задълбочено вникване в проблематиката на женствеността от идеологическо-философска перспектива. В една от своите части пърформансът налага „мъжки“ действени модели (като рязане на дърво с иронично розов трион) върху женски тела, с което се поражда любопитен контраст между силата и женствеността; между уязвимото голо тяло и мощта на добре познати, но необичайно позиционирани действия. „Съвършено розово“ с лекота композира надграждащи се епизоди като интензитет на изпълнителската енергия, но също и като многопластовост на идеята в една сложна комбинация между ирония и абсурд. Но най-важното постижение на „Съвършено розово“ е постигането на самотрансформиращото се тяло – може би моментът, който ще остане най-дълго в съзнанието ми от това представление, е, когато в подчертаващия женствеността и еротичната фасцинация момент, от устите на изпълнителките потича черна течност и това довежда до пренареждане на всички построени до този момент игри със стереотипа; иронията придобива задълбочено, мрачно, дори зловещо очертание. От този момент нататък женствеността се изражда в чудовищност; хиперболизирана енергия на неопределимо гранично пространство между празник и кошмар. В тази последна част отново прозвучава абсурдисткият тон особено във финалните кратки реплики, но в същото време се пренася и усещане за все по-трудно намиращата своя път в днешно време експресия на женствеността. „Съвършено розово“ е силен и предизвикващ въпроси пърформанс, интензивно преживяване с многократни драматургични обрати, в който контрастът е едно от основните изразни средства.

Останалите продукции в българската част от програмата също бяха любопитни, но до голяма степен представяха процес на изграждане на изпълнението или идеята, които имат нужда от доизясняване.

Buffet a Vif/Smashed to pieces

От международната програма най-запомнящо се за мен бе представлението Buffet a Vif/Smashed to pieces (Франция), което не се страхува да покаже атрактивната страна на пърформанса. В много редки случаи ставаме свидетели на това как съвременното изкуство предизвика усмивка в зрителя. Във френската продукция това беше елегантно поднесено и в концептуален план. Разрушаването на един стар, масивен, изработен по всички правила за здравина и стабилност бюфет е акция, която би могла да ни припомни идейни платформи от началото на миналия век. Въпреки това пърформансът по никакъв начин не се зае с исторически коментар или нарочна цитатност и ни направи свидетели на съвсем реално, но и изпълнено с хумористични детайли унищожаване на бюфет. Смел пърформанс, припомнящ безотговорността, от която се нуждаем, за да разрушим статуквото, независимо колко солидно и „здраво стъпило на земята“ е то.