0
1676

Новините за Иван Ланджев

„Ти, непрестанна новина“, Иван Ланджев, изд. „Жанет 45“, редактори Иван Теофилов и Георги Господинов, художник Люба Халева

Започвам с честно изявление. За някои читатели може и да е „новина“. Харесвам много поезията на Иван Ланджев, смятам го за един от най-добрите и по-важното – развиващи се в писането си съвременни поети. И защото също тъй харесах „Ние според мансардата“, предишната негова книга с поезия, писах за нея, сега пристъпих към новата стихосбирка на Ланджев със смесени очаквания. От една страна, ми се искаше тя да е също толкова авторефлексивна, някак преждевременно зряла, леко тъжна (това пък е съвсем лично, харесвам тъгата като състояние), умна и демонстрираща читателския опит на автора, но без да „назидава“ с очевидно високото си ниво на знания, което не може да скрие. От друга страна, ако всичко това го имаше в една нова книга – щях да бъда и леко разочарована. Или поне неизненадана, защото щях да чета стихове, които в цялостта си, или по-точно във фундамента си, щяха да са „същите“. Но това не се случи. „Ти, непрестанна новина“ е колкото продължение на намерения, подчертавам това, намерения и изграден, разпознаваем поетически почерк на Иван Ланджев, на способността му да структурира, да композира различни текстове в цялост, толкова и изненадващо друга, не просто по-зряла – в смисъла на овладяност на желанието да демонстрираш всичко, което знаеш, а и можеш, а по-скоро в отказа от „охранителни мрежи“ на чувствителността и емпатията, в смелостта да си открит, макар откритостта да значи и уязвимост.

Това, което мисля, че е постигнал поетът с тази книга, е да продължи „откритията“, които вече е направил в поезията – да освободи и разкрие онази част от себе си, която е скривал зад „гласа на разума“, зад способността да се опазваш от емоцията (не намирам това за недостатък); почувствал се е още по-свободен и по отношение на формата.

И тъй, какво говори човекът в „Ти, непрестанна новина“. И коя е неговата новина.
Независимо, че на пръв поглед това не е кой знае колко забележимо, дори се питам дали е толкова важно, но все пак – книгата е структурирана, и то доста прецизно. Три части, в които съзираме движение на лирическите чувства, движения в саморефлексията, своеобразно намиране на отговори или пък достигане до момента, в който си казваш, че те, по дяволите, не са ти толкова важни. Лирическият човек на Ланджев е колкото опитен и знаещ, толкова и нехаещ, и то честно, за това. В развитието на „общия“ лирически сюжет на книгата той става все по-уверен, от една страна, и все по-съмняващ се, от друга. Това опазване на несигурността, отказът да демонстрираш колко си научил и как това те прави знаещ, а и силен, е едно от важните, а и спасяващи човешкото, състояния.

В тази книга става дума за любов, но не натрапчиво, става дума за още важни неща, особено за един поет – за езика и употребата, за „клишетата“, с които сме обрасли, за вярата, за драмата на всекидневието, пак за любовта, но не само към любимата… В тази книга има и почит към класически литературни образци, без обаче да е твърде почитителна, има признаване на пристрастия (за мен най-привличащи са музикалните, но това също е лично), има съмнения, има размисъл за онова, което е извън погледа, а и в обозримото бъдеще на човека.

Коя е новината, сигурно ще ме върнете към въпроса. Коя е „ти“ в непрестанността, която поетът е избрал? За мен поне няма един отговор и това също в моето разбиране е едно от големите достойнства на тази книга. Можем да приемем, че е една-единствена любима. Или че е любовта, но не насочена към едно-единствено създание, че е смъртта, нашата тленност, за която „тиктакащото“ време ни напомня, или пък нещо друго, което за всеки от нас е различно в своята значимост. Че е просто опитът да останем любопитни, неотказващи се, съмняващи се… Има „новини“, които не си отиват с деня, те са нашите „вечни“ новини, или поне дълготрайни във всъщност краткотрайното ни съществуване.

Не цитирам текстове от книгата. Мисля, че тя трябва да се прочете цялата. Може би трябва да кажа и това, че когато имаш редактори като Иван Теофилов и Георги Господинов – имената говорят достатъчно. Но не го казвам, за да придам още добавена стойност на стихосбирката…  Защото съм убедена, че споменаването на тези мои също любими поети, не е необходимо, за да утвърди достойнствата на книгата на Иван Ланджев.

Стана дълго, но художественото оформление на „Ти, непрестанна новина“ е плът от плътта на тази книга. И, да. Една истинска „новина“ за българската поезия.

П.П. Може би стихотворението, което трябва да се публикува е „Старата песен“, от него е и заглавието на стихосбирката. Личният ми избор би бил „Чет Бейкър“, но поради това, че е много дълго за сайт, избирам едно друго от любимите ми.

Емигрантска

Листата не падат, всъщност не падат, любима.
Едва се откъсват от клоните на режима.

Надолу политат към свободата на локвата,
забравят дървото – забравят и толкова.

Листата мечтаят – само наужким капят.
Нещата желаят да стигнат до своя Запад.

Денят ни, любима, всъщност не се скъсява.
В уюта на мрака доброто се настанява.

Не си отиваме ние, нас винаги ще ни има
в ония бемоли, ти помниш „Наима“.

В есента ще се връщаме – топла родина.
Три-четири снимки. И пак ще заминем.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияДействие и бездействие
Следваща статияВластелинът на езиците