1
1287

Новите варвари

На път към старите варварства

Цивилизованото варварство е най-лошото от всички варварства.

Карл Мария фон Вебер

Не по мое желание и не по мой избор както гнетът на диктатурата, така и рисковете и надеждите, свързани с генезиса на младата ни демокрация, се превърнаха в моя лична биография. Тази нелека трансформация се оказа само биографично, не и автобиографично дело. Гнетът на диктатурата отрови през 60-те студентската ми младост. А рисковете и надеждите, породени от настъпилата след дълги години гибел на комунизма, придружават неотлъчно пътя ми по дъгата на земята вече трийсетина години наред. Впрегнати в колесницата на времето – колесница, която много напомня сляпо препускащата без посока руска тройка на Гогол, олицетворяваща безпътната му родина – тези рискове и надежди хем тичат до изнемогване рамо до рамо в общия впряг, хем са в непрекъснато взаимно двуборство, в което надделява ту надеждата, ту безнадеждността.

Казаното не бива да бъде разбирано като довод срещу демокрацията. То е по-скоро израз на нейната извечна противоречивост, с която сме заставени да се съобразяваме. Какво да се прави, непротиворечиви, последователни и монолитни са само диктатурите, не и демокрациите. Доколкото са по-съвместими с човешката природа, демократичните системи носят в плътта си и нейните неизменни генетични дефекти. Всеки опит да бъдат изправени тези така непоклатими, така устойчиви на култури, конюнктури и цивилизации дефекти по ведомствен път е водил неминуемо до кървища. Природно присъщият на левия и на десния авторитаризъм командно-административен поход срещу порочността на людската ни душевност е завършвал неизменно с триумф на институционалното насилие над духа, сиреч с тотално господство на порока. От казаното не следва, че пътят към усъвършенстване е затворен. Следва само, че конструктивният процес на усъвършенстване е по своето естество не революционен, а еволюционен, процес мъчителен, бавен и дълъг, който тръгва от древните хилядолетия, минава през нашите размирни времена, за да продължи към бъдещите хилядолетия. Подозирам, че човек и човечество по-скоро ще завладеят космоса, отколкото да овладеят собствената си природа.

За всичко това си мисля, като следя и проследявам неравния ход на демократизирането ни. Неговата неравност не изключва, а предполага непрекъсната равносметка. Ако не искаме пътят ни във времето да ни отведе – както това многократно се е случвало не само в родната история – в тресавището на нови беди и катастрофи, трябва непрекъснато да оценяваме и преоценяваме прехода си от Балканите към Европа, колкото и благородни да са целите, към които крачим. Необходимостта от това непрекъснато себеинспектиране произтича от характера на материята – за разлика от диктатурите, демокрациите са динамични структури. Както в личната, в интимната сфера, така и в обществено-политическата действителност абсурдът често доминира над закономерността. И то така, че нерядко се случва неочакваното, непредсказуемото, немислимото. Така че гражданската бдителност е не само препоръчителна, наложителна е. А е наложителна, защото веднъж обезпечена, свободата интуитивно тендира към един или друг свой екстремум. Ето защо се налага трасирането на граници – способността на една демократична система (пък и на една конкретна личност) да се самоограничава е израз на цивилизованост. Тази необходимост произтича от обстоятелството, че неограничена свобода няма, свободата (както и щастието) е осъществима само в определени граници. Както учи Достоевски, всяка неограничена свобода води до неограничена тирания.

Изпитал върху собствената си кожа меда и жилото и на монархизма, и на сталинизма, и на реалния социализъм, и на демокрацията в едно писано нейде в дебрите на живковизма стихотворение мъдрецът Радой Ралин установи, че свободата е не състояние, а процес. За да е истинна, функционална и годна за употреба, свободата трябва всеки Божи ден да бъде като хляба, отново и отново замесвана. И днес, половин век след авторството на „Молитва”, строфите му са все така актуални – озадачаващи и обнадеждаващи едновременно:

Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.

Засяда на гърлото
вчерашният хляб,
подареният хляб.

Хляб наш насущний дай си го сам!

Опасявам се, че тъкмо това не направихме ние, че онова съдържание на свободата, което поетът осъзна и осмисли в условията на скованата и обезобразена от идеологизирания тоталитаризъм татковина, ние, неговите наследници, не осъзнахме и не осмислихме и под животворното слънце на демокрацията. Една демокрация, която, доколкото бе не наше собствено дело и завоевание, а подарък от стечението на обективни, независещи от нас външнополитически събития, не се превърна в наша народопсихология. Възцарила се без наше лично участие, родната демокрация продължи пътя си през годините и десетилетията, придружавана все така предано от нашето безучастие. На практика това значеше нейното обездушаване, изпразването ѝ не само от духовно, а и от екзистенциално съдържание. Защото демокрацията е преди всичко смисъл, а неизстрадан смисъл няма, само безсмислието е неизстрадано. Всеки опит да се постигне смисъл на цената на спестеното страдание води неминуемо до формализиране, до институционализиране и одържавяване на свободата, до нейното превръщане от субстанция в декларативност, до нейното обезлюдяване и обезчовечаване, белязано от личностното ни отсъствие. Струва ми се, че тъкмо това се случи и с нашего брата по време на непоносимо дългия (най-дълъг в цяла Източна Европа) и тромав преход.

Ако доскоро говорехме, че преходът още не е приключил, а краят му не се вижда на хоризонта, днешната картина се оказа още по-обезсърчаваща. През последните години сме свидетели на един неочакван поврат в прехода – той неусетно се превърна от прогресивен в регресивен, събитията на родна земя като че ли престанаха да ни водят към благата и добродетелите на демокрацията, за да ни поведат обратно към дебрите на комунистическото мракобесие. Не официално и не ведомствено, разбира се, официално и ведомствено ние сме пълноправен член на ЕС и на НАТО. Неофициално обаче евроатлантическият ни път бе тихомълком подменен от възродените от националната ни история и пламнали с нова дата копнежи по руската азиатщина, по добрите стари времена, по онези доктринирани бесове и демони, които поколения наред ни бяха пришпорили по пътя на собственото ни саморазпадане. Както обикновено, в битката за надмощие детерминираща се оказа неофициалната част от националното ни битие. Префасонирана кое-що от кумова срама, старата комунистическа гвардия и нейните нови наследници завземат стъпка по стъпка националните структури – и парламент, и президентство, и правителство, и общинските институции по места, и водещите политически сили в центъра са пренаселени с нейни кадри. Политически сили и държавни ведомства, които все по-често предпочитат да се съобразяват с неофициалните ни кремълски ментори и все по-рядко – с официалните ни евроатлантически партньори.

Този деструктивен двойствен път вече дава горчивите си плодове. Благодарение на него най-престижните международни статистики поставят страната ни на едно от последните места в света по свобода на словото – редом с Танганайка и Занзибар. А свободата на словото е изначална и базова, от нея тръгват всички останали права и свободи. Неслучайно и Вечната книга я поставя на първо място в ценностната си йерархия. Не ще и дума, че и така дискриминирана и смачкана, днес националната ни медийна свобода е несравнимо по-реална, по-действителна и налична, отколкото бе тя в дебрите на комунизма. Но не комунизмът е еталонът, с който ще се съизмерваме, еталон са християнската цивилизация, Старият континент, евроатлантическата общност. От която ние някак негласно, почти конспиративно се дистанцираме мандат след мандат – тенденциите, които общественото ни съзнание все по-недвусмислено подсказва, са зли. Днешното възстановяване на ритуалите и дори на хералдиката на вчерашния деспотизъм вещае неговото утрешно реабилитиране в социалната действителност. Пътят от обществената символика до обществената практика е бърз и кратък. Не от възхода на една или друга неокомунистическа политическа формация се боя аз, боя се от всеобщото деформиране на националното обществено пространство, от все по-масовите опити да търсим упование от дефектите на демокрацията в спомена за добрите стари време. Некрофилният копнеж по тях вече се овеществява пред очите ни. Овеществява се чрез пълзящото ни рекомунизиране, от една страна, и чрез повсеместната ни търпимост, чрез колективната ни апатия към него – от друга. Онези конструктивни граждански сили, които пробудиха оптимистичните ни очаквания в края на 80-те, днес една по една абдикират. Ако в родоначалните времена свободомислещите ни интелектуалци гордо развяваха знамето на победата, днес те резигнират в усамотение. Опразненото от тях обществено пространство закономерно бе запълнено от новите герои на деня – русофили (че и русоиди), евро- (че и американо-) фоби, нео- (че и старо-) комунисти, та чак до фашизоидните националистични, ксенофобски и антисветски настроения, грабнали милиони. Абдикирали морално и граждански, истинските ни, космополитно ориентирани демократи забравиха отправеното още преди хилядолетия от Платон („Държавата”) предупреждение, че всеки, който счита себе си за прекалено възвишен, за да се занимава с оперативна политика, е обречен да бъде управляван от негодници. Това вече се случва – както чрез действието, така и чрез бездействието ни.

Ако историята е учителка на народите, да се допитаме до нейните стародавни, но вечно актуални уроци. Те свидетелстват, че най-непоколебими бранители на разпадащия се робовладелчески строй в древен Рим са били не робовладелците, а привилегированите роби. И още един поучителен урок: когато американският Север побеждава Юга и ликвидира робството, новородената свобода разкрива една окаяна гледка – свободата се оказва по-скоро бреме, отколкото благодат за вчерашните роби и днешни граждани, те не са подготвени психологически за нея. Обезверени, безпомощни и дезориентирани социално, те дни наред обикалят около плантациите и жално молят плантаторите да ги заробят отново, да ги върнат обратно в ярема на потомственото им робство, което услужливо ще свали от плещите им онази морална отговорност, без която всяка свобода се превръща във фарс. Няма що, човек не е, както ни се ще да вярваме, принципно непримирим към робството и принципно пристрастен към свободата, подобна принципност е нереалистична. Картината е далеч по-разнородна: както доброто и злото, така също свободата и робството са въпрос не на предопределеност, а на свободен съзнателен избор – избор, периодично предприеман както от индивиди, така и от цели народи. Добродетели и пороци са си поделили орташки човешката душа и от векове се борят ожесточено за надмощие. Какъвто избор направим, такъв живот ще живеем – както като личности, така и като общности.      

Подценили мъдрите съвети на Радой Ралин, отказали да участваме в собствената си гражданска биография, предоставили с готовност собствените си съдби на разположение на институциите, подменили бит и битие с конюнктурата, неочаквано и за самите себе си ние заприличахме на онази сляпо и бясно препускаща през пустошта руска тройка на Гогол, с която започнах разказа си. Разказ, който събитията ден след ден пренаписват, превръщайки пренаписаното от сюжет в действителност. Една действителност, галопираща назад към онази агресивна реварваризация, към онова безпросветно крепостничество, на което класикът безпомощно противопостави гениалното си перо.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияГероят на тяхното времe
Следваща статияА кой е моят ближен?

1 коментар

  1. Ще се изкажа малко разпръснато.
    Спокойно,няма страшно. След сгромолясването на всеки идеал или в нашият случай – на комунистическата утопия,следва отчаян опит да се върне вярата в тази утопия. Но напразно,защото Историята няма заден ход.
    Не малко българи през Прехода се държаха неадекватно – например инфантилно,просто защото дълги години бяха ЗАТВОРЕНИ в най-античовешкият затвор – комунистическият. Не трябва да се драматизира толкова.
    На едно място Ницше казва,че интелектуалците и специално хората на изкуството са най-корумпираните в обществото! В първият момент си помислих,че този път Ницше нещо се е заблудил,но днес разбирам колко е прав! Не разбирам за какво ревете господа и госпожи интелектуалци,когато 99% от вас нямат и не са имали финансови проблеми защото са на грантове или рубли,или каквито пари се сетите?! За карикатурата в „Люти чушки“ Радой е „наказан“ със заточение в в Бургас където е зачислен щатно към театъра!? О,какъв ужас! Горкият! (Да не говорим,че с карикатура не се бута тирания!) Докато други обикновени българи ги разстрелваха при опит да избягат през границата. Единствен Димчо Дебелянов се е борил реално за това в което е вярвал и е платил със живота си. И разбира се великият Георги Марков,който обаче забележете,че ако не беше убит от Тодор Живков,щеше да бъде просто един от ИЗБЯГАЛИТЕ от комунистическият режим. Другите само дуднат всуе по медии и издават книги!
    „Цивилизовано варварство“ е оксиморон,също като онази школска простотия на Жан-Жак Русо за „благородният дивак“. Той който не е виждал дивак на живо. Но и най-умният си е малко прост. Варваринът е човек,който мисли буквално само за ядене,пиене и секс,(по Шпенглер). Пример за варвари са арабските и мюсюлмански мигранти,които Меркел покани в Европа. Е,за 99% от интелектуалците в България,те не са баш варвари и за да го докажат (и получат сребърниците!) си измислят някакви фантастични „цивилизовани варвари“!
    И разберете го най-после – комунизмът е СМЪРТОНОСНА БОЛЕСТ на човечеството,а не варварство. Той не е нито политическа система,нито идеал. Например опитът на комунистите да изкоренят инстинкта за собственост,(най-старият и силният инстинкт),беше опит за унищожаване на човека.