„Новите пропасти между поколенията: мобилни и статични, дигитализирани и аналогови, радикални и консервативни” – темата на семинар, проведен в края на януари в Центъра за култура и дебат „Червената къща”.
В центъра на разговора бе темата за мобилността и дилемата напускам-оставам; ролята на дигиталните революции и новата роля на културата; мястото на бунта, съпротивата, алтернативността в изграждане на групови идентичности/солидарности. Сред участниците бяха културологът Ивайло Дичев, медийният изследовател Орлин Спасов, членове на социалния център „Хаспел” – Жана Цонева и Стефан Кръстев, както и преподавателите в Софийския университет Тодор Христов (теория на литературата) и Мила Минева (социология).
Ивайло Дичев: Превърнахме се в декоративни персонажи, които не изиграха ролята си
Понятието поколение е едно много разтегливо понятие. Някои го свеждат до период от 20 години. Съвременният свят сви годините на едно поколение. Днес поколенията се сменят по бързо – през десет години. Както и понятието национална идентичност, понятието поколение е едно празно понятие – в него се включват най-различни неща. То отговаря на въпроса кои сме ние и в този смисъл позволява да говорим за себе си, за нашето време, за нашите битки. Поканата за този разговор е всеки да каже с какво ние бяхме различни, какви бяха нашите битки, в какво беше или е основният сблъсък и, разбира се, какви културни маркери ни белязаха – каква музика, какви филми. Ще кажа няколко думи за нашето поколение, което се ситуира през 80-те години – една култура на вече монументализиралия се социализъм с много тежки институции, монументални ритуали, времето на НДК, гигантски кинематографични суперпродукции… Людмила Живкова беше вече умряла, но нейното наследство бе много живо. Нашето време беше време на битка за някаква елитарност, за някакво затваряне в културни и интелектуални оазиси, в които се говори за Хайдегер и разни сложни неща, които масата не разбира. Инерцията на това нещо веднага отива в една посока малко по-вдясно, на хора, които се смятат за елитарни и особени, и, разбира се, гледат към Запада. Тези хора са културтрегери, те пренасят западната култура. Всичко това аз в момента оценявам като малко стерилно и не много позитивно. Някои от представителите на нашето поколение – напоследък ги чувам да се изказват публично – казват, че нашето поколение се провали тотално, че ние провалихме прехода, че ние сме виновни за него и т.н. Не знам доколко има смисъл да се говори за вина, но просто ситуирам този проблем. Тоест имаме една доста мощна монументална социалистическа култура, която същевременно е колективистично-масова с националистически привкус, и едни ядра, малки групички, които се опитват да й се противостоят на оазисен принцип и да върнат смисъла на някакви интелектуални занимания. В крайна сметка резултатът е откъсване от процесите на държавата и превръщане на много от нас в декоративни персонажи, които по-нататък не изиграха ролята, която може би трябваше да изиграят.
Орлин Спасов: Стиловата мобилност подменя традиционната социална мобилност
Вероятно повечето от вас знаят, че има един класически текст на Карл Манхайм – много богат, много интересен текст, който се казва „Проблемът за поколенията“. В този текст Манхайм – за да очертае обхвата на проблема за поколението в дълбочина – предлага на своите читатели един мисловен експеримент. Той ни приканва да си представим, че сегашното поколение никога няма да изчезне, че то никога няма да бъде наследено от друго поколение, да си представим колко проблеми биха отпаднали по този начин. С тази мисловна конструкция веднага очертаваме огромния, гигантския обхват на различни теми и проблеми, свързани със смяната на поколенията. Виждате колко изключителен е обхватът на тази проблематика. Аз ще ви предложа няколко входа към нея. Ще започна с това, че днес много често релативизираме традиционното мислене за поколенията като вместо в класическия смисъл на думата, започваме да говорим по-скоро за стилове на поведение и виждаме, че мнозина, независимо от това, че принадлежат към различни възрастови групи, правят често и с голямо удоволствие едни и същи неща – и по-млади, и по-възрастни гледат едни и същи филми, родители и деца слушат една и съща музика, млади и възрастни се хранят по един и същи начин, отиват на едни и същи места в квартала, говорят по един и същи начин. Сленгът не е нещо затворено само в една възрастова група. По-възрастните често използват същите жаргони и т.н. Така че виждаме как през стиловете на живот постепенно се извършва едно атакуване на класическото понятие генерация и оттук атакуване на някои от класическите политически проблеми, които свързваме с понятието генерация и които на свой ред са свързани с класата, с пола, с образованието и други подобни фактори. Виждаме как стилът на живот постепенно е започнал да подменя това, което традиционно свързваме с понятието генерация. Това е една много важна промяна, която има и сериозни политически измерения, тъй като стиловата мобилност е това, което започва в много голяма степен да подменя традиционната социална мобилност.
Може би си струва да спомена, че за генерации, за поколения в този социален смисъл, в който говорим днес, започва да се говори някъде в средата на XIX век. Преди това, разбира се, също е имало напрежение между младите и старите, но те са били интерпретирани именно като напрежения между по-младите и по-възрастните, а не толкова в социалния смисъл, който започваме да влагаме много по-късно, когато поколенията започват да се осъзнават политически и да предявяват своите искания, когато започват да се формират и т. нар. младежки движения. Кои са основните фактори, които участват във формирането на това много сложно понятие генерация. Понякога това е самият брой на членовете на едно или друго поколение. Например през 40-50 години в САЩ буквално само за около две десетилетия се раждат близо 80 милиона души, което на свой ред резултира във факта, че през 1965 г. половината от населението на САЩ е на възраст под 25 години. Това поколение е известно като поколението на бейби бумърите и то започва постепенно да се идентифицира и политически именно като поколение. Разбира се, не е достатъчен само броят на една възрастова група, за да се оформи тя като поколение, често много по-важни са културните и политически различия, които тази група има спрямо другите възрастови групи, така че вярвам днес ние ще поговорим именно за културните и политически различия, а не толкова ще разсъждаваме есенциалистки за това какво е влиянието на един конкретен период, в който се появява една такава група.
Тодор Христов: Да мислим поколенията като ситуации, белязани с определен разрив
Доскоро не бях мислил за себе си като за представител на поколение. Замислих се покрай тази кръгла маса, в която много се зарадвах, че мога да участвам, и си дадох сметка, че може би не съм мислил досега за себе си така, защото съм достигнал до възраст, в която не бих искал да се замислям от кое поколение съм. Ако трябва обаче да го определя, бих казал, че ние бяхме от поколението, което беше достатъчно голямо, за да стане комсомолци и недостатъчно голямо, за да престане да бъде комсомолци. И си мисля във връзка с това, че би било най-полезно за нас да се опитаме да мислим поколенията или просто генерациите като ситуации, белязани с определен разрив. Бих могъл да разкажа една такава ситуация. Тази ситуация се разиграва във времето, когато бяхме ученици. Тогава се чу, че е възникнало нещо, наречено хеви метъл. Научихме за това от майките си. Те като отговорни родители говореха помежду си за новите опасности, с които се сблъсква младото поколение. Важно за ситуацията от моето поколение е, че става дума за поколение от малък град. Мисля, че поколенията в София и в малките градове могат в едно също време да се окажат различни, тъкмо затова ситуацията ми се струва ключова. Та един ден майка ми ме привика и каза, че има такива хора, които слушат музика, като се събират в много изпаднали места. При това касетите и текстовете им се изпращат от Запад. Аз чух това, разбрах, че и моите приятели са го чули, при което си казах едно – ние трябва да открием тези хора и да се включим. Започнахме да търсим, обикаляхме всичко, което ни се струваше достатъчно упадъчно, но се питахме как бихме познали някой, който е упадъчен тъкмо по този начин. При това забележете, че тук става дума за особена операция на истината. Това, което бележеше нас като особено поколение, беше структурата на веридикцията. Ние си представяхме към този момент – трябва да кажа, че сме били около четвърти-пети клас – че истина е това, което не се казва. При това, не което не се казва от властта, а ако мога да взема един термин на Гарфинкъл, което не се казва от безсмъртното нормално общество. За нас централната партийна власт беше някак далеч напред, тя беше суверенът на това безсмъртно нормално общество, в което живеехме и смятахме, че истината е това, което то не казва. Но ние искахме тъкмо истината. И понеже нямаше как да разпознаем метълите, разпитвахме навсякъде. Тогава се оказа, че можем да ги познаем по техния таен знак с вдигнати пръсти и ние започнахме да гледаме за този таен знак. Гарантирам ви, че дадохме всичко от себе си и го открихме. Къде обаче? С моя приятел – тогава учехме в математическа гимназия – отидохме в стола на гимназията, лелката подава таблата на приятеля ми и прави този знак. Това породи фундаментален концептуален въпрос. Моят приятел каза: „Не означава ли това, че тя е метъл“. Трябва да признаем, че лелката изглеждаше упадъчно, но изобщо не се свързваше с представата ни за някой, който би получавал подривни материали, които казват истината, която безсмъртното нормално общество не иска да ни каже. Възникна сериозен спор, който опираше до това какво всъщност е истината. Истина ли е, че тези знаци могат да бъдат произволни или са фиксирани в определена субектност, която ние се опитвахме да открием. Моят приятел настояваше, че тя просто ни изпитва, че тя познава метъла, независимо дали тя самата е метъл, и ни изпитва. Че ако следващия път направим този знак, отивайки в стола, и го направим някак достатъчно добре, тя би ни запознала с хората, които са я научили да го правят. Аз пък казвах, че, ей Богу, тя не ни изпитва ни най-малко и че този знак е дълбоко произволен, в резултат на което той и други мои приятели просто ме отсприятелиха на основание на това, че аз очевидно съм, както казваше тогава съответният приятел, преждевременно състарил се. В рамките на тази малка ситуация с един епистемичен разрив какво всъщност се брои за истината аз изведнъж се оказах от по-старото поколение, просто защото не можех да повярвам, че това би ни отворило вратите към една друга истина, към друга субектност.
Жана Цонева: Радикализмът е процес, който изисква постоянство, дисциплина и зрялост
Според мен проблемът с поколението го имаше вътре в самата окупация (на Университета) от гледна точка на това, че се получи нещо като разрив, когато Софийският университет бе окупиран за втори път. Мога да говоря фигуративно за поколения във връзка с тези две окупации. Тук има няколко бинарни опозиции – млади и стари, радикални и консервативни и т. н. Като че ли тук има един стремеж да се мисли политическото поколенчески. Но нека погледнем как се разцепи окупацията на две и как за втората окупация се говореше, че е дело на хора от т нар. радикално крило на Ранобудните студенти, които не бяха съгласни със снемането на окупацията и искаха да продължат с някакви уж радикални действия. Всъщност за мен именно младите, да кажем втората окупация, са по-консервативни, защото думата радикален, изхождайки от латинската дума за корен, radix, означава, че трябва да отидеш в корена на нещата, в дълбочина. Докато втората окупация с нейното сляпо действие по-скоро само одраска повърхността на проблемите и не искаше да мисли за тях по-сериозно, така както се опитваше да прави първата окупация. От тази гледна точка старото поколение окупатори беше по-радикално и по-крайно, отколкото новите, за които се говореше, че са луди глави, че са много радикални. Тоест радикализмът е по-скоро някакъв процес, който изисква постоянство, дисциплина и зрялост. Затова и беше окупиран университетът, защото, който иска моментално задоволяване на нуждата си от смисъл, може да отиде в мола и да си го набави, докато радикализмът не е спонтанно изригване, а резултат от дълъг и трудоемък процес по работа над себе си. Както казва Маркс, когато човек работи, включително и над себе си, променя едновременно и себе си, и средата си. И тук имаше обръщане – старите бяха всъщност по-радикални от младите.
Мила Минева: Младото поколение ми се струва цинично
Никога не съм мислила думата поколение преди да се запозная с Ивайло Дичев, който ме попита: „А вашето поколение какво е“. Отговорих му: „Няма такова животно като нашето поколение“. Ние всъщност сме толкова различни, едните слушаха „Ахат“, а другите – „Лед Цепелин“. Понеже никога не съм разбирала от музика, докарах го дотам да знам, че готините слушат „Лед „Цепелин“ и казвах, че слушам „Цепелин“. Някак това беше много важно. Едните харесваха Star Wars, а другите не го бяха гледали. Бяхме много, много различни. После, когато опознах Ивайло повече, и той казваше: „Говори един от твоето поколение“, аз разбирах постепенно, че казва за всички, които не са му симпатични, че са от моето поколение, а за онези, които са му симпатични, казва, че са от неговото поколение. И започнах да водя битка за поколенията, да казвам: „А, не, този е от моето поколение, а другия си го взимай ти“. Така постепенно започнах да мисля през поколения. Честно да ви кажа разбрах, че съм започнала наистина да мисля през поколения, когато се появи тази статия за децата на прехода („Добро утро! Ние сме децата на прехода” – в. „Дневник” от 20 юни 2012 г.). Дълбоко се възмутих – какви са тези деца на прехода, всъщност ние сме поколението на прехода и то с много ясен аргумент: през 1989 г. ние разбрахме, че освен някакви там „Бийтълс“ има и някакви политически деления, които са много важни. В този момент ти трябва да избереш позицията си – на 14 г. това е трудна работа – и някои приятели се оказват от другата страна на барикадата. Доста кофти ситуация. Научихме се да се справяме и с това.
Тази вечер за втори път разбирам, че сме поколение. Слушам хората на моята възраст и ми е интересно това, което казват, и ме ядосва това, което казват, но някак си ги слушам по-внимателно от всички останали. Много сме различни, но има нещо такова, което ми се струва, че е поколение. И сега ще направя още една стъпка нататък, за да кажа какво ми се струва различното – Ивайло Дичев описа соца като монументален, аз бих казала, че соцът през 80-те беше бутафорен. И да ви кажа честно аз го овладях прекрасно – бях отряден председател, заемах важни постове в пионерската организация. Вие най-вероятно също сте заемали такива места, понеже сте добри деца, които са слушали „Цепелин“. Та значи овладяхме ги тези думички, но знаехме, че те са кухи, че нищо не казват и някак има някакви други по-важни неща от типа на „Тримата мускетари“. След 1989 г. се оказа, че има едни други думички, които точно толкова удобно могат да се използват и честно казано нашето поколение доста добре се научи да прави проекти, добре говори проектния език. Чуваме сега младите говорят едни такива топли неща за морал, говорят за ценности… Аз седя отстрани и си викам – това са също едни думички, които мога да се науча да използвам и то без особено усилие, и ще се науча, и ще ги използвам по-добре от тях. Работата е там, че това поколение ми се струва цинично. Бих казала иронично. Ние също имахме елитаристки кръгове, разбира се на много по-малка възраст. Един от тези елитаристки кръгове беше на читателите на Марк Аврелий. Така че спокойно мога да кажа, че е цинично поколение – седим малко отстрани, малко нещо все не е както трябва, едни такива обаче забавни работи имаме да кажем, но не съвсем да участваме, защото колективното, да, ама индивидуализмът е готин. Общо взето владеем всичките възможни езици, без да вярваме особено много, в който и да е било от тях.
Стефан Кръстев: Поколението на прехода постоянно се сменя
И на мен ми е трудно да мисля през поколение. Напоследък употребите на идеята за поколение са винаги ясно свързани с някакви политически заявки. Така беше и в случая с поколението на прехода, с тази заявка за това какво трябва да бъде това поколение на прехода и какво не – оказа се, че те са красиви, способни, самоорганизиращи се хора, а всички останали очевидно не са поколение на прехода. И някак всеки път фигурата на това кой е поколение на прехода се сменя – в един момент това бяха тези, които днес са на 40 и няколко години, това беше първото поколение на прехода през 90-те, след това поколението, към което бих се причислил, на над 30-годишните, и сега изведнъж излиза още едно поколение на прехода – на 20 и няколко годишните. Някак времето като че ли няма значение, важна е заявката за това да бъдеш поколението на прехода. Иначе откъм културни практики ми е много трудно да се отгранича, защото баща ми, например, си сваля по-добре от мен музика от интернет, а е на повече от 70 години.
