1
868

Новият патриарх и надеждата

kyanakiev

Българската православна църква има своя нов патриарх – Негово Светейшество Неофит. При цялата немощ на своето човешко изпълнение, при цялата тежест на неизживяното си най-близко минало, тя очевидно се оказа отворена за Божията благодат, която – и този път ще припомня апостолското изречение – „се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9). Защо трябва при този избор да благодарим на Бога за проявената към нас Негова милост?

На първо място, защото след ужасяващите разкрития за предателското поведение на повечето настоящи български архиереи по време на изпитанието на атеистичния комунистически режим, ние имахме всичко на всичко трима митрополити, имащи каноничното право да заемат патриаршеския престол и които не можеха да бъдат обвинени в подобен позор. И Светия синод (въпреки всички спорове, страсти и сметки, очевидно кипящи в него) прояви съвестливост да излъчи двама от тези трима като кандидати за предстоятелството на Църквата ни. А съборът избра единия от тях. Оттук нататък не бива да има никакво съмнение – документите от миналото (на които трябва да вярваме, ако не искаме да изпаднем в злонамерени спекулации) ясно свидетелстват: за Негово Светейшество Неофит има единствено предложение да бъде вербуван от политическата милиция, при това с мотива, че е „силно привързан към Църквата, консервативно настроен духовник”. Нищо повече! И куп „справки”, които го характеризират най-общо в неизгодна за режима светлина. Патриархът, следователно, заедно със своя достоен подгласник на събора, митрополит Гавриил Ловчански, е от „чистите” по отношение на миналото архиереи. Колко много се притеснявахме, че при тази „масивност” на отстъпничеството, Църквата ни ще остане впримчена в това мрачно минало. Бог не допусна това да се случи!

На второ място, би трябвало да благодарим на Божията милост, че даде знак, че благоволи към крехките кълнове на едно завръщане на Православието у нас от подмолите на рутинния (почти фолклорен традиционализъм, в които то бе оцелявало повече от половин век към съзнателния избор на душите, сред „гражданите” в най-общия смисъл на тази дума – тоест сред онези, които вярват защото и мислят, защото четат Писанието, защото съзнават Христовото слово. Патриарх Неофит освен духовник е и човек от такова „гражданско” тесто. Най-малкото не прилича на извървял рутинната си кариера амбициозен семинарист с вкус към фолклорните курбани и провинциалната господарска дебелащина. Определен лъх на култура (толкова нужна на едно ново поколение вярващи) се усеща у него.

На трето място следва да благодарим на Божията милост, че за първи път в най-новата ни история самият избор на българския патриарх се извърши по каноничния църковен ред – без видима намеса от външни фактори, без предварително направени от сили извън Църквата сметки, след – и тук ще прозвуча може би неочаквано – горещи спорове както сред архиереите, така и сред църковното изпълнение. Защото аз съм изключително удовлетворен, че спорове имаше. Не е нормално именно когато такива няма. То би било израз на апатия, на отсъствие на грижа, на ревност, липса на чувство за отговорност. От дистанцията на току що приключилото, вече не съм склонен да оценявам просто негативно дори „борбите” между самите синодални архиереи. Самите им борби говорят за появата на владици с очертаващи се (и различаващи се едни от други) физиономии, визии за Църквата – дори не всички да са безупречни от духовна гледна точка. Споровете сред църковния народ, сред крехката все още „църковна интелигенция” (това не бива да звучи горделиво) говорят за образуващо се вече и вече незаобиколимо – църковно-обществено мнение. Мога да свидетелствам колко много, колко изтощително много, например, и аз и колегите ми от кръга около сп. „Християнство и култура” говорихме и пред медии и пред общности от вярващи хора през изминалите месеци. Патриаршеският избирателен събор гласува, изхождайки от собствената си съвест, но мога да го кажа с увереност, не в атмосфера на глуха тишина. Делегатите му много неща чуха, много неща усетиха. Те разбраха и вчера, в неделя, знаеха какво се мисли в църковните среди. Знаеха какво може да се приеме от тях и какво би било непоносимо за тях. И не гласуваха, в това съм уверен, без да се съобразят с всичко това.

Като знам добре (и моля читателите също да го държат в съзнанието си), че българският патриарх няма дори далечно наподобяваща на монархичната власт в Църквата ни, че не разполага с уставни и канонични „ресурси” да решава проблемите й еднолично (и поради това от него не бива да се очаква непомерно много), ще си позволя все пак, да изредя – чисто конспективно – тези основни проблеми, които стоят пред нея. Надявам се новият патриарх поне да ги има в съзнанието си в своето предстоящо служение. Така и аз ще имам спокойната съвест, че не звуча в днешния ден прекалено триумфалистки.

И тъй – твърде, твърде високо над реалните църковни общности (енориите, евхаристийните събрания), които и са Църквата, стоят у нас високо-преосвещените й архиереи. От предстоятели на Църквата (църквите), те са се превърнали у нас по-скоро в князе над Църквата (църковни князе). А това трябва да се промени.

Въпреки обнадеждаващия ментален „профил” на новия български патриарх, повечето от митрополитите са все още люде от стария тип; при това в последния период от предстоятелството на патриарх Максим оградиха епархиите си като същински „феоди”. Това също не е нормално състояние за един автокефален църковен диоцез.

Предизвикателство е и непреодоленият все още „провинциализъм” на Църквата ни. Не е нормално връзките ни с останалите православни църкви-сестри да се изчерпват с протоколни жестове между предстоятелите. Още повече, че църквите на южната и западната ни съседки (Гърция и Сърбия) са в относителен духовен подем – с висок богословски  капацитет, със завидно обществено влияние. Последното се отнася и за Румънската православна църква. Крайно време е БПЦ да си припомни, че не само Руската православна църква ни е църква-сестра.

Обезпокоителна е и малобройността на българското православно монашество, от което по общоправославна традиция се избира епископата на Църквата ни. Не е редно всеки трети монах да е бъдещ епископ, а всеки втори да е принуден да изминава подвижническия си път като изнурен стопанин на рушащи се и с мъка поддържани пусти манастирски постройки.

Пак подчертавам, по всеки от тези проблеми има какво да се размисли и аз не очаквам новият ни патриарх още утре да излезе с някаква „програма” по тях. Но днес специално имам надежда, че диалог върху тях би могъл да бъде започнат и в него – под ръководството и с благословението му да участва цялото ни църковно изпълнение.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияЛуковмарш като римейк
Следваща статияКартини от една (театрална) изложба