0
2007

Новогодишната секунда

Посрещнахме нова година.

Пристъпихме в нова година.

Отброяваме първите часове, първите дни на новата година.

Предстои ни да изживеем ден по ден започналата нова година.

Пред нас е бъдещето.

Борис Пастернак мъдро отрезвява новогодишното ни опиянение: „Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го очакваш. Не е ли по-вярно да се каже, че то въобще никога не идва? … Всичко, което реално съществува, съществува в рамките на настоящето.”

Колко условно е всичко, свързано с новата година и в същото време как се е сраснало с нас и почти не забелязваме неговата условност. Колко радост има в посрещането на новата година. Новогодишната нощ е озарена от светлина, огряна и озвучена от фойерверки, които с всяка следваща година стават все по-ярки и по-шумни. А в действителност времето си тече неспирно и в природата не съществува никакво явление, което да поставя знак, че започва нова година. Кръговратът на сезоните е неспирен, те се преливат един в друг неусетно, течението на времето е нескончаемо.

Често четем за някакво събитие, случило се преди стотици или преди хиляди години. Когато четем за геология или астрономия мащабите на времето стават още по-необозрими – милиони или милиарди години. Нещо, което надхвърля нашата представа, нашата възможност за представа, излиза извън нашия мащаб и се превръща в абстракция, в условност.

А когато се изправим в полунощ с чаши в ръка, чакаме часовникът да отброи точно секундата, от която започва новата година. С колко символика е наситена тази новогодишна секунда и с колко условност!

От друга страна целият ни живот е по календар и по часовник и тази дата и тази секунда са от съществена важност за живота ни. Целият ни живот е структуриран по календара и часовника. Те съвсем не са абстракция, а самата реалност, в която се случва всичко.

Това е другата условност, от която е изтъкан животът ни. Всичко в него се състои от това, което наричаме ежедневие. Самата дума излъчва тягостна сивота, застоялост, нещо повтарящо се, до болка, до втръсване познато и безинтересно. А всъщност всичко прекрасно и велико в света се случва в ежедневието. Защото не съществува друго, освен ежедневие. Но в ежедневието съществуват мигове, в които се издигаме над ежедневната баналност и се замисляме за времето. Това се случва най-отчетливо на Нова година.

Откакто съществува, човек мисли за неспирния ход на времето. „О, миг, поспри, ти тъй прекрасен си!” Но времето е неподвластно на нищо, а всичко е подвластно на него. Сред най-мъдрите и най-древни разсъждения за времето са тези на премъдрия цар Соломон: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето. Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас. Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле.”

Така както времето тече безспир, така през  краткия човешкия живот има време за всичко. Архитектурните паметници и  научните открития са създадени от човека по време на мимолетното му пребиваване на земята. Мъдростта на безбройните мъдреци от миналите векове е била уловена в краткия отрязък на земния им живот. Прозренията са проблясвали като искри, но са ни оставили светлина, която осветява пътя ни. Затова премъдрият Еклисиаст казва още:

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:
време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото;
време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш;
време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш;
време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки;
време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш;
време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш;
време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир.”

Соломоновият баща псалмопевецът цар Давид изрича преди три хилядолетия един от най-удивителните образи на времето и на човешкия живот, вписан във времето: „Ти връщаш човека в тлението и казваш: върнете се, синове човечески! Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден, който е преминал, и като една стража през нощта. Ти като с порой ги завличаш; те са като сън, – като трева, която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва… Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест, защото минават бързо, и ние летим… Научи ни тъй да броим дните си, че да придобием мъдро сърце.”

Струва ми се, че дори хората с най-крехка вяра прошепват на Нова година някаква молитва. Каквито са хората, такива са и молитвите им. В същото време – както се молим и за каквото молим, това получаваме. Затова прекрачването на невидимата граница на новогодишната секунда е време да погледнем на себе си и на живота си по-отговорно. Да не превръщаме новогодишната нощ само в пукотевица. И без нашите празнични стрелби около нас се стреля предостатъчно. Не зная дали многобройните военни конфликти в съвременния свят  и желанието на съвременния човек да гърми с настъпването на новата година е случайно съвпадение, но празничната нощ заприличва на една малка война. Барутът и фойерверките са открити отдавна, но никога не са използвани по празници в днешните военни мащаби.

Дано между гърмежите, звъна на чашите, смеховете, потракването на приборите да сме намерили минути и за молитва. Хубаво е да започнем новата година с молитва, но още по-хубаво е после през цялата година да се стараем да живеем така, както сме се молили. Преди да излезе на обществена проповед нашият Господ Иисус Христос „дойде в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата, и стана да чете. Подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като разгъна книгата, намери мястото, дето бе писано: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година“.

От тази Негова молитва започна Новата ера, по която сега отброяваме 2017 година.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияСилата на документалния разказ
Следваща статияРеволюция в умението да убеждаваш