0
2296

Новогодишни пориви

„За много хора Първи януари е ден на събиране на разбити, бягащи или изпокрили се армии на съзнанието, за да бъдат организирани, прегрупирани и пуснати отново да се борят за нас…“ Есето е четено по радио „Дойче Веле“ в началото на 1978 г., последната година от живота на Георги Марков. Публикува се за първи път.   

Да започнем всичко отначало! Да започнем още веднъж това, което вече много пъти сме започвали, въпреки съзнанието, че и този път нещата няма да отидат много далеч от началото. Да започнем да правим онова, което според виновните ни съвести не е безотговорно прахосване на време, сили и способности, не е чист израз на мързел и лекомислие, нито завист, злоба или омраза, които така щедро си разменяме с другите. Да започнем да разкъсваме мрежата на еднообразието, в което сме се оплели, да излезем вън от монотонния ритъм на делничните задължения, да отхвърлим мимолетното, евтиното, безцветното блуждаене, в което сме живели досега. И да се опитаме най-после упорито и последователно да тръгнем в онази проста и ясна посока, която (както вярваме, знаем или предчувстваме) ще ни даде някакво смислено удовлетворение и може би някаква красота.

Изглежда, че колкото повече се отдалечаваме от нашите собствени начала, от деня, в който всеки от нас се е появил на този свят, толкова по-силен е и нашият копнеж към всяко ново начало. И какъв по-добър повод за начало от Новата година, когато не само се обръща нова страница, но се започва нова книга, поставя се нов календар и първата дата е Първи, Първи. Струва ми се, че нашата необходимост от Нова година е толкова голяма (нека Волтер прощава), че „ако нямаше Нова година, трябваше да я измислим!“. Това изкуствено начало има тази фантастична естествена сила, която едва не ни създава илюзията за възможно нова начало на живота, за друг живот. Никой друг ден през годината не ражда тази толкова добре позната и толкова желана магия, която ни поднася денят на Новата година. Това е най-своеобразната и най-конфликтната среща на спомени и мечти, на разочарования и илюзии, на горчиви отчети и смели планове, след което се прави безумният баланс: дебитът се записва за сметка на миналото, а кредитът остава изцяло за сметка на бъдещето. Тъкмо на Нова година ние така искаме да се отречем от всичко, което не ни изнася, което често пъти е почти равностойно на отричане от всичко. И тъкмо на Нова година се опитваме да бъде това, което в най-идеалистични моменти сме си представяли, че трябва да бъде.

За много хора на този свят Първи януари е ден на събиране на разбити, бягащи или изпокрили се армии на съзнанието, за да бъдат организирани, прегрупирани и пуснати отново да се борят за нас, като че на всяка Нова година нашите толкова пъти пропуснати шансове се явяват наново. Някъде прочетох, че Новата година била ден за опомняне и преоценка. Мисля, че опомнянето е само малка част от онова, което става в нас, а преоценката в случая е абстрактно понятие. Вероятното е, че на този ден ние изживяваме тази трагикомична наивно-мъдра необходимост да се вгледаме в себе си и то върху фона на бясно препускащото време. Едва ли някога на земята повече милиони очи са следели едновременно (според географските меридиани) тази прашинка от време, последната минута преди раждането на Новата година. Като че наистина в тази минута нещо голямо и съдбоносно се появява. И каква ирония, два или три часа по-късно едва ли някой повече поглежда часовника.

Познавам толкова много хора, които обзети от това чувство за тържествено начало (сякаш тръгват на невероятно пътешествие), си купуват дневници и решават да регистрират всичките си преживявания. Когато на небето цъфтят фойерверките, бият камбани, а хора, на които им е разрешено да носят оръжие, вдъхновено изпразват цели пълнители във въздуха, когато шампанското (или шампанизираното) шуми в чашите, разменят се влажни целувки дори между съпруг и съпруга, а хора, които не могат да се понасят, си казват „За много години!“, тогава бъдещите автори на дневници чувстват, че имат смелостта, трудолюбието и упоритостта да запишат всичко онова, което си заслужава.

Те искат да познаят себе си, да бъдат безкомпромисно честни, да направят от дневника свидетел и съдия на собствения си живот. Не защото някой друг има нужда от него. А те самите. Понеже все пак е доказателство за съществуване, собствен документ за себе си.

„Прочитът на моя дневник ме вълнува“, пише Франц Кафка. И на друго място пак той казва: „Да знаеш себе си, трябва да плащаш“. Но колцина са готови да плащат за удоволствието (или още по-често за неудоволствието) да знаят себе си? Не е ли по-удобно, по-лесно, по-безболезнено да не знаеш, нито да се опитваш да се узнаваш? И не е ли по-безопасно и другите да не те знаят? В края на краищата кой знае в чии ръце ще попадне този дневник и кой знае каква безсърдечна маймуна ще се гаври с твоите най-искрени мисли и чувства?

Статистически е доказано, че половината от дневниците, започнати на Нова година с клетва за редовно водене, свършват преди да е изтекла първата седмица. Мой приятел миналата година ми довери, че си е купил грамаден дневник и възнамерява да регистрира себе си и света през цялата година.
„Да знаят децата как сме живели!“ – ми каза той горе-долу с тона на песента „Един завет“.
Десет дни по-късно той пристигна при мене с огромния дневник, от който липсваха първите четири страници.
„Това дневникът, започна със заекване той, е беля работа! Ако речеш да пишеш всичко, както трябва, излиза една грозна история, че тръпки те побиват. А ако пък не пишеш, както трябва, то тогава все едно някой друг го е писал! Пък и колко време се губи! Знаеш ли, че има такива неща, които не можеш да ги изразиш, няма думи за тях. Каквото и да напишеш, не е това, което е било. И се питаш, и се мъчиш, и няма отговор.“
И той ми остави остатъка от дебелия дневник да го ползвам за хартия. Много хубава хартия.
А една роднина на жена ми тъжно призна:
„Исках тази Нова година всичко да започне отново. И за да бъде ново, исках да го записвам. Но още на третата седмица почувствах, че дневникът ме прави много самотна. Аз и без друго съм си самотна. Но не е ли по-добре да гледам телевизия, вместо да се занимавам със себе си!“.
„А новото?“ – попитах.
„Ами то остаря!“, възкликна тя.
И това ме накара да се запитам: колко дълго трае новостта на Новата година?
Според хората, е вероятният отговор. За едни цялото чудесно начало, така надеждно очаквано, свършва в мига на самото му пристигане. Точно като героите на Бекет, които чакат „Годо“, целият смисъл за тях е в чакането на нещо, което няма да пристигне. И ако за нещастие пристигне, чакането свършва и целият смисъл отива по дяволите. Но това чакане на Бекетовите клошари е може би единственият начин човек да се изгаври с надеждата, след като тя толкова пъти се е гаврила с него.

За по-земните характери, за онези, които спят дълбоко или се напиват яко, новостта на Новата година свършва с изтрезняването. Оказва се, че Новата година не е била нищо повече освен част от пиянството. Но отрезвяването състарява нещата, то слага край на илюзиите, то е студената делнична утрин, когато човек тръгва да иде на работа – по стария път, в старото предприятие или учреждение, всред старите колеги, под старите грижи, със старите амбиции, при старите условия.
„Нова е само капата ми!“ – казваше един княжевец, като се клатушкаше по улиците навръх Нова година. И никой не знаеше дали този факт го правеше по-щастлив или по-нещастен. Може би човекът съжаляваше за старата капа.

За мечтателната част от човечеството новостта на Новата година изчезва по-бавно, защото съвсем искрено се опитват да живеят по новому. Светът би се смял до сълзи, ако знаеше какви неизпълними обещания се дават, какви велики клетви се произнасят, какви гигантски планове се приемат под въздействието на Новата година. Като че мечтателите си обявяват състезание кой кого ще надмине в опита да стане „нов човек“. Вече няколко години подред, всяка Нова година един мой познат се кълне пред жена си и децата си, че повече няма да играе комар. Доколкото знам, само веднъж той удържа две седмици. Известен софийски кинокритик преди доста години обяви навръх Нова година, че той е станал „нов човек“. В последвалите дни, когато го срещахме, разговорът с него горе-долу се развиваше по следния начин: „Слушай, казваше той, така ми се иска да ти кажа какво си, но няма да ти кажа нищо, защото съм нов човек!“.
Или:
„Режисьорът на филма има голям късмет. Аз съм нов човек и затова няма да му кажа какво е произвел“.
„Вие, които не сте нови хора, не може да разберете за какво говоря!“
Горкият, той удържа да бъде „нов човек“ само три месеца. Остана му само прозвището „новият човек“.
Известен писател хамелеон („от тия, дето билетчето им печели и от двете страни“, както казваше Пешо Камилата) всеки Първи януари събираше около себе си тълпа слушатели и заявяваше: „От днес аз слагам край на това долно продажничество! Повече няма да пиша за пари. Ако жена ми иска пари, да иде да ги изработи! Ако любовницата ми иска пари, да иде да застане на кьошето! Ако синът ми иска пари – да иде да копае канавки! Аз не пиша вече за пари, защото е отвратително, защото всичкото е една голяма и долна лъжа!“
Човекът викаше тия думи с пресипнал глас и накрая се разплакваше. Но преди да се качи на колата си и да си отиде, той преминаваше в новогодишната закана: „Сега отивам да напиша страшна книга! Всичките ще ви опиша! И това ще остане!“
Разбира се, страшна книга вече двайсет години не се е появила. Вместо нея цъфваше поредният номер на сивата конфекция.
Един мой приятел, който беше доста боязлив човек, всяка Нова година решаваше, че през настъпващата година ще се държи геройски. Той веднъж дори седна и написа ХАРТА НА ГЕРОЙСТВОТО, която, между нас казано, беше известен чудесен предшественик на ХАРТА 77. Приятелят смело даде на няколко души да прочетат тази ХАРТА НА ГЕРОЙСТВОТО, но само след няколко дни така се уплаши, че събра всички копия, запали ги и пусна пепелта в клозетната чиния.
„Нищо не съм писал! Нищо не знаете! Нищо не сте чули! Аз не съм герой и не мога да бъда!“ – предупреждаваше ни той.
И така до следващата Нова година.
Друг мой приятел и съученик решаваше, че трябва всеки ден да записва в дневника си оценката на своето поведение. Отначало той пишеше подробни, самокритични анализи, като не пестеше лошите епитети срещу себе си. Но с течение на времето изглежда го домързяваше да се анализира подробно и затова под датата той просто написваше „аз съм едно шимпанзе“. Оттук нататък той просто променяше броя на шимпанзетата. Някъде през лятото веднъж ми каза: „Ако не си виждал двеста шимпанзета, гледай, пред тебе са!“

Разбира се, има мечтатели, за които Новата година предлага по-съзидателно начало. В основата на това „съзидателно“ начало стои желанието за прочуване. Мой съсед, чийто глас напомняше звука на черешовото топче, когато Иван Боримечката стрелял с него, всяка Нова година решаваше, че ще взима уроци по оперно пеене и ще пропее като Карузо.
„Виж какво, казваше той, вие не чувате гласа ми, защото той е вътре в мене и само аз го чувам!“.
Но уроците свършваха малко преди Конски Великден (Тодоровден) и съседът проплакваше: „Какво да правя, като нямам воля да стана Карузо!“
А на една софийска Нова година друг мечтател – инженер, каза, че той щял да посвети живота си на гениалния си план да накара Айфеловата кула да проходи. Той каза, че щели да му трябват няколко месеца, но изглежда работата се е оказала малко по-трудна.

Шегата настрана, но познавам един български драматург, който си постави задача точно на една Нова година да надмине до няколко месеца Шекспир. Струва ми се, че той почти успя.
В списъка на твърде малкото осъществени новогодишни пориви е името на мой познат началник.
„Тази година, каза ми той, аз или ще скоча две стъпала нагоре или ще се пльосна долу!“
Реши човекът и наистина ги скочи. Пльосването стана много по-късно.

Трябва да кажа, че познавам хора, които навръх Нова година решаваха: да композират симфония (без да са учили музика), да научат перфектно китайски или японски, да не ядат месо, да ходят всяка седмица на Витоша, да не разговарят с никого по-дълго от 15 минути, да видят папата, да не завиждат никому, да омъжат дъщерята си за генерал от Държавна сигурност, да ходят редовно на баня, да отровят кучето на комшиите, да влязат в партията, да си купят електрическа самобръсначка, да посетят френски бордей, да прочетат Библията, да заминат на работа в арабска страна, да уловят кит, да си поръчат надгробен камък (паметник), да не изневеряват на любовниците си, да ядат всеки ден кисело мляко, да си направят харакири, да прекарат лятото на нудистки плаж… да не посрещат никога повече Нова година.
Толкова странна е природата на новогодишните пориви, че те рядко оцеляват до следващата Нова година. Може би защото само по този начин ние имаме възможност така често да започваме всичко отначало.
Нали началото е най-трудното?

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияПредателство от любов
Следваща статияУроци в галерия „Дебют“