0
567

Новогодишно

TDimova

1.

Краят на годината е време на равносметка, а началото на новата година – време за нови планове, за нова надежда. Но какви планове и какви надежди може да имаме без Бога?

И какво конкретно означава да имаме надежда в Бога? Това не е ли просто изтъркан израз, клише, смисълът на което ни е ясен като мъгла? Както коледните елхи са отрупани с гирлянди и играчки, така след 1 януари и ние сме отрупани с новогодишни пожелания. И повечето от тях клишета…

Наскоро прочетох един въпрос, зададен от Бърнард Шоу, в неговия характерен парадоксален стил: защо страдаме, че няма да ни има след смъртта, а не страдаме задето не ни е имало преди да се родим?

На пръв поглед парадоксът изглежда шеговит и плитък, но колкото повече се замислих, толкова по-дълбинен и кардинален ми се стори този въпрос на големия драматург. Въпрос от огромно значение.

Защото ние наистина не страдаме, задето ни е нямало преди, а страдаме задето няма да ни има. Но защо, защо?

Човекът веднъж роден, веднъж станал личност – той не бива, не може, няма как да умре и да изчезне. Това, което сме, не може да бъде изгубено – нито химическите елементи, нито духът. Това го знаем инстинктивно, знаем го с интуицията си, със сърцето си и с разума си, знаем го с някаква огромна част от нас.

Но ако нямаме достатъчно вяра или ако вярата ни оскъднява – тогава това интуитивно и сърдечно знание напълно изчезва. Тогава ние знаем, сигурни сме, че ще бъдем напълно погубени. Надеждата ни няма на какво да се опре. И оттам идва страданието и унизителния страх от смъртта, от края.

А когато вярата ни е жива и жизнена, тогава ние заедно пророк Исаия казваме, повтаряме Божиите слова – „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя. Ето, на Своите длани съм те начертал.” Ние знаем, че веднъж създадени, няма да умрем. Божий образ сме, Божият образ не може да изчезне.

2.

Винаги съм се учудвала – защо такава малка част от четирите Евангелия са посветени на живота с възкръсналия Иисус. Защо толкова – сравнително – малко е разказано за опита на Възкресението, нали именно Възкресението е най-същностното, най-новото и неочакваното в нашата вяра – ако Христос не е възкръснал, празна е нашата вяра! И едва наскоро осъзнах – Евангелието се дописва непрекъснато именно през опита на Възкресението. Дописва се от всеки новоповярвал, от всеки християнин, от всеки негов ден, от всеки негов миг, от всяка негова среща. Това дописване е безкрайно, непрестанно ново, обновяващо се, живо, творческо, любвеобвилно. Като че ли ние преминаваме непрекъснато в някакви нови, други, все по-любящи, все по-топли ръце. Във вярата човек непрестанно става друг, нов, непрестанно хвърля езическата и ветхозаветната дреха и облича нова, бяла, чиста дреха – като тази, която обличаме при кръщението си и даваме обет да я пазим неосквернена и неопетнена, която оскверняваме и опетняваме, но в съкрушено покаяние отново изпираме – и този друг, нов човек е по-надежден, по-малко егоистичен, по-малко горд, повече смирен и по-кротък.

Ако вярата ни в Христос беше нещо веднъж завинаги дадено, непроменяемо, статично, вкаменено, тогава би изчезнала и всяка есхатологичност от християнството. Тогава ние бихме вярвали в един строг властелин, в един старозаветен господар, от когото единствено просим милост за нашите грехове. Тогава Бог не би бил наш приятел, както Сам Той се нарича, не би бил наш сътелесник и съкръвник, с когото ние споделяме, разговаряме и търсим помощ в нашата безпомощност. Тогава ние нямаше да можем да вървим с Него по безкрайния път за Емаус. Тогава Емаус би бил крайна спирка. Тогава Той не би показвал вид, че иска да върви по-нататък. Премрежените ни очи нямаше да се отварят отново и отново, нямаше да Го познаваме отново и отново всеки път, когато преломяваме хляба. Тогава нямаше заедно с митрополит Антоний Сурожки да можем да кажем: „И ето, че пастирът не може никого никъде да заведе, ако различава само тъмнината, греха, злото; той може да помогне само ако, като гледа към човека, вижда в него извечната красота на Божия образ, вижда го в неговата слава, в неизкоренимата му красота и едновременно с това вижда колко дълбоко тази красота е повредена от греха, от обстоятелствата, от каквото и да било, което може да обезобрази този образ.” Ето това виждане на извечната и неизкоренима красота на всеки човек е есхатологията. Това „дописване” на човека в неговия Божий образ е непрестанно, ежедневно случващото се обновяване в Христа. Това е непрекъснатото „дописване” на живота с Възкръсналия, Който отстранява тъмнината, страха, злото от нас. Разпознаването на Христос от емауските пътници не се е случило веднъж завинаги, там някъде, тогава някога. Разпознаването е непрестанно, във всяко заслепение, във всяко падане, във всяко обезверяване, във всяко преломяване на хляба.

Ето затова в Евангелието се говори толкова малко за възкръсналия Иисус – за да дописваме непрестанно в невечерния Осми ден Неговото възкресение, да възкръсваме заедно с Него, да се обновяваме отново и отново.

Благослови кръга на годината с Твоята благост, Господи.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИмат ли културите „апокалиптична температура” (1)
Следваща статияДа спасиш миналото