0
476

Новолетие

Подвигът на свети Симеон Стълпник се издига пред духовния взор на християнина като средоточие и непреходен символ на любовта към Бога и на стремежа и движението на душата към Него. Височината на този подвиг указва посоката и посочва кой е пътят. Но дали каменната кула, щръкнала насред пустинята, не изкушава заедно с това? Не носи ли нейната самотна фигура и опасност за душите на онези, който застават под нея, а и на нея? Защото тя привлича погледа и прави отшелничеството, отдръпването от света, център на внимание и сякаш го показва, но го показва настойчиво. Сякаш дърпа за ръкава. И не е ли било затова издигането на каменна кула на уединението в противоречие със самото намерение на светия анахорет Симеон да се скрие и спаси от очите на света? Каменният стълб действа като знак и наистина означава стремежа към пълно отдаване на любовта към Бога и на монашеския подвиг, но същевременно прави забележим онзи, които иначе искрено желае личността му да остава незабелязана. И в този смисъл стълбът на отшелника се явява както факел на спасението, пътеводен фар, така и източник обаче, увеличаващ риска от изкушение и смущение на духа. Със своята непостижимост и със сякаш укорителната си издигнатост.

Може би са се били поддали на това изкушение онези пустинници и монаси, които, според житието на свети Симеон Стълпник, се събрали под неговия стълп, за да го призоват да слезе и да напусне своята обител. На изкушението да съзират в тази ревност на Симеона горделивост, да станат мнителни и да съдят. Станал ли е за тях стълбът насред пустинята изкушение да попитат сами себе си „Защо и аз не съм способен на такъв подвиг?“ Изглежда, че изкушението или по-скоро страхът от плъзването на неговата черна сянка е накарало пустинниците от областта на Антиохия да се стълпят в подножието на Симеоновия стълп, за да му заповядат да слезе от върха на каменната си кула. А може би тези люде, или поне някои от тях, са били водени от искреното и непокварено желание да предпазят самият Симеон от греха и от прелестта, която, противно на волята му го изтръгва от смирението му. Дали не са видели с ужас в издигнатата от него кула образа на голямото и гибелно стълпотворение във Вавилон. Та може би затова са го призовали да слезе, за да не изкушава неговия стълп братята му, но не по-малко и него самия.

А когато светият Симеон ги чува, той понечва да слезе. И тогава събралите се възкликват: „Не слизай, отче свети! Твоето послушание свидетелства, че ти наистина служиш с цялата си душа на Бога! Върни се горе и си остани там, Бог да ти помага докрай!“

Този е огромният и спиращ дъха подвиг на Симеон Стълпник. Че след всичките години на пустинно жителство и подвижничество, такова, каквото умът човешки дори и не може да схване, светият мъж тръгва да се спуска от върха на своя Тавор, без да възрази и с дума само на дошлите при него, за да го отклонят от пътя му. И Симеон го е сторил – от велико смирение, но най-вече заради знанието за това, че неговият стълп е станал изкушение за другите и с това опасен за тях. Направил го е по огромното си човеколюбие – дадено му като благодат на върха на стълба в пустинята.

Тази е дълбоката смислова връзка между деня на църковното новолетие и свети Симеон Стълпник. Защото слизащият от върха на кулата при братята си Симеон е новият Адам, новозаветният човек, комуто вече е било речено: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго.“ 

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).

Предишна статияМалкият пилот и държавните интереси
Следваща статияНевъзможният другар Шевченко