0
5344

Новото варварство

Отдавна сме навлезли във варварството, то не е за нас „чужда страна“. Човечеството познава потъването в тази плашеща нощ, носи спомена за нея още от „началото на времената“. През ХХ в. първата вълна на медиатизацията (пресата, радиото, кинохрониката, доста по-късно и телевизията) просто извади наяве проявите на това варварство, дотогава стаени в „подземията на живота“ или замитани от векове. Ефектът от глобалната мрежа е още по-зашеметяващ, оттук насетне всички, родени на този свят, ще бъдат принудени да заживеят с „цялото варварство“. Не просто като някакъв кошмарен спомен, а като реалност, причиняваща болка.

Светът върви добре, твърдят някои? Може би, но не задълго. Още на прага на Първата световна война възниква усещането, че „светлините над Европа са угаснали и едва ли приживе ще ги видим запалени“ (признанието е на тогавашния британски външен министър сър Едуард Грей). След което следват огромен брой престъпления, включително срещу мирни жители, а полята на Стария континент биват осеяни с безкръстни гробове. Същото, в още по-големи мащаби се случва през Втората световна война. Светлините на Европа наново помръкват през пушеците на крематориумите на Аушвиц или зад телените заграждения на ГУЛаг.

Днес светлините на Европа могат да угаснат и поради съвсем конкретни причини – поради липсата на енергийни ресурси: газът и петролът отдавна са основните оръжия на Кремъл в новата глобална война. Може би затова още в началото на войната в Украйна фразата на сър Едуард Грей бе извадена от „архива на дипломацията“ и през 2022 г. започна да се преповтаря в нов контекст. Германската външна министърка Аналена Бербок през март все още предупреждаваше „да се внимава с Русия поради високата икономическа цена“. Дори рискува да заяви, че „ако светлините над Европа угаснат, това няма да спре танковете“. Ала скоро стана ясно, че е точно обратното: че Украйна е само „първата стъпка“ и че не само „периферията“, но и самият Европейски съюз е поставен под заплахата на „новата руска империя“. Затова в момента Германия се готви за „тежка зима“, същото правят и останалите европейски държави. България няма как да е „изключението“, колкото и да сме втренчени единствено в себе си, парализирани от политическата криза или традиционно „снишени“ пред заплахата, надигаща се край нас. Понякога е трудно да се приеме реалността, затова, следвайки завета на Платон от диалога „Федър“, ще се опитам да онагледя случващото се (логоса) с мит, в случая с една „кремълска утопия“.

***

През 2007 г. в Русия излиза книгата „Третата империя. Русия, която трябва да бъде“, на която попаднах наскоро. Тя вдига много шум и е възприета като „двойно послание“ още навремето. Авторът ѝ Михаил Юриев (публицист и политик от либералната партия „Яблоко“) твърди в предисловието, че е решил да напише „утопия“, изхождайки от размислите на хора от най-близкия кръг на Путин. Ала резултатът е тъкмо обратният: „авторитарен трактат“, надминаващ и най-мракобесните съчинения на Александър Дугин, при това приет с огромно одобрение от Кремъл. Дори се появява твърдението, че самият Путин, прелиствайки с одобрение „книжката“, заявил, че би трябвало в бъдеще да се действа така, че да не се разочароват верните ѝ „читатели“.

Накратко, действието се развива през 2054 г., когато в Русия (вече Третата империя) пристига бразилският социолог Алвареду Бранку душ Сантуш, потомък на знатно семейство, който иска „от извора“ да се убеди накъде върви светът и що за бъдеще се задава на хоризонта. Визитата на Душ Сантуш е договорена на „най-високо равнище“ и той е приет подобаващо, едва ли не като „втори Лион Фойхтвангер“ (има се предвид позорната книга на известния немски писател „Москва, 1937“, в която той категорично отрича сталинския терор и твърди, че СССР е „най-свободната страна в света“).

За целта „добре подготвени руски политолози“ изнасят пред бразилския социолог лекции за това как и колко светът се е променил от зората на XXI в. Тогава, когато Русия е имала „щастието“ да попадне под управлението на Владимир II Възстановител (диктатор визионер), започнал поредицата от „пет глобални войни“ след 2012 г. Тяхна цел била установяването „с всички средства“ на свят, състоящ се от свръхдържави, всяка от които представлява „отделен тип цивилизация“. Така – в хоризонта на 2054 г. –  свръхдържавите са общо пет. Първата от тях е „експанзионистичната Русия“, включваща цялата територия на бившия СССР и на стария „съветски блок“, както и цяла Европа, Турция, Израел и Палестина, а също така и Гренландия (с колонии на Марс, на Луната и даже на Юпитер). Тази „Трета империя“ има пет столици (Москва, Санкт-Петербург, Берлин, Алма-Ата и Гавриловск-Красноярск“, както и множество губернски центрове (някъде там мимоходом е спомената и София).

Бразилският социолог цъка с уста от почуда, след което руските гости горделиво измъкват „схемата на успеха“ от своя „имперски музей“. Победата била извоювана през 2019 г. (?), когато САЩ след дълги колебания търпят поражение, с което повличат и западните съюзници. Затова новият „руски бленуван свят“ съседства само с Американската Федерация (двата континента на Америка), Ислямския халифат (Близкия Изток, Индонезия и Африка), Индийската конфедерация (Индия, Непал, Бангладеш, Шри-Ланка и т.н.), и Поднебесната република (Китай, Япония, Корея, Монголия и т.н.).

Имперско-руски щуротии? Общо взето, да, но интересен е начинът, по който в тази „кремълска утопия“ се преначертава светът.

През 2007 г. със заповед на Владимир II Възстановител била въведена „всекидневна практика за разпити с помощта на психотропни средства“. С което – и то много бързо – всяко инакомислие е съсипано. „Психотропните разпити“ се провеждат навсякъде – в администрацията, в армията, сред подозрителните чужденци – и „истината“ скоро изплува наяве. Бързо-бързо става ясно кой какъв е – шпионин, спекулант, либерал, вредител или „съмишленик на Запада“… Така „тилът“ е прочистен.

Оказва се, че в Руския генерален щаб отдавна са отлежавали планове за „превземането на Европа“ – чак до Гренландия… Стотици безшумни подводници с ядрени бойни глави дебнат край бреговете на Стария континент, където по това време действат множество руски диверсионни групи. Следват взривове на арсенали, информационни удари в мрежата, цялостна дестабилизация чрез „резиденти“ и „хора на място“, активирани срещу добро заплащане. Това да ви звучи познато?

Търси се само „поводът за войната“, casus belli, термин, който всъщност е забранен, тъй като латиницата с оглед на чуждопоклонничеството е окончателно отменена в „Третата империя“. В същото това време Брюксел е силно затруднен от приемането на „ред държави с нерешими вътрешни проблеми“, така че планът се улеснява от само себе си.

Да, изниква „случаят с Украйна“ след поредната криза или „военна операция“, но той бива сравнително бързо решен. Авторът на „Третата империя“ е твърде подвластен на собствената си „утопия“. Той смята (подобно на В. В. Путин), че „изпращането“ на руски войски в Украйна, Беларус и Казахстан ще мине под аплодисментите на местното население, както и че само 80 000 руски „доброволци“ ще са достатъчни, за да бъдат „вежливо приети“ в Източна Украйна, само в западната част ще се намерят разни „лвовски предатели“, доскоро отстоявали тезата, че тяхната страна трябва да стане член на НАТО. Скоро обаче – с указ на Кремъл – понятието „украинец“ ще се обяви за несъществуващо през XXI в., а град Лвов – за „несъществуващ град“, каквото и да означава това…

Несъществуващи ще се окажат и „малките европейски нации“. Заливащи се от смях руски политици разказват пред бразилския социолог колко ненужни били разните му там „люксембуржци“ или жители на някакво си измислено „Монако“… Старите европейски нации също са се влели в Империята, достатъчно било показното изстрелване на 36 руски ракети с бойни глави по далечни цели, които бързо отрезвили „континенталните жители“. Великобритания се опитала да се съпротивлява, но тутакси обстреляли „мъгливия Албион“ с термоядрени бомби и нови свръхзвукови оръжия.  

На Ватикана, естествено, се наложило да се прехвърли в Латинска Америка.

В „нова Европа“ набързо е отменена латиницата, въведен е единен и контролиран интернет (Рунет), а също и връщане към Юлианския календар. След „присъединяването“ на Турция над базиликата „Св. София“ е върнат православния кръст, а Черно море е провъзгласено за „вътрешно солено море“ на Империята. Православието става официална религия и носи редица материални предимства.

На окупираните територии според разказа на бразилския социолог се води доста „хуманна политика“. Бизнесът и собствеността са „съхранени“, но с вноски от „една трета“ в имперския бюджет. Съхранени са и „туземните езици“ на турци, британци, французи (и други „жабари“), но „великият руски език“ постепенно набира сила и нищо вече не е в състояние да спре неговия победен ход. Тези, които (подобно на българите), вече са го овладели, биват на драго сърце приети като „новите опричници“, на които е отредена „честта“ на низово равнище да поддържат Империята. Европейците най-сетне са освободени и от „отвратителния навик“ на всеобщото гласоподавателно право. С което демокрацията прераства в „управляема автократична държава“.

Няма какво да се умува, може и по-просто да се живее.

С указ на Императора-Обединител са учредени три съсловия: духовенство, опричнина (администрация и наемна полиция) и „земски народ“. Думата „права“ вече е „мръсна дума“, заличена от речниците. Книгите на латиница набързо са изгорени, както и всички „политически ереси“, писани или преведени на кирилица.

Чрез „немски опричници“ (най-вече от бившата ГДР) се поддържа реда в Централна Европа. Пост-руснаците вече са помирени с немците, но незнайно защо най-силно ненавиждат швейцарците (после става ясно, че е заради конфискувани някога руски „мръсни пари“ от швейцарските власти).

Споменът за „военните престъпления“ и въобще за извършените „престъпления“ също е заличен. Както е заличено и законодателството. Управлява се и се живее „в пълно щастие“ според указите на Императора.

С негов указ са въведени и седмичните „братчини“ – с пиене на много водка и малко замезване, съпроводени с „песни и танци на народите“ и масови побоища. Дан на „традиционната руска култура“ към „нищо незнаещите европейци“. Така според разказа на бразилския социолог опияняващото веселие хомогенно се влива в насилието, като двете задават спойката на тази „Трета империя“, по чиито улици често могат да се видят захвърлени трупове.

Образованието е ограничено, културата е уеднаквена. Младежта, добре организирана, полага труд още след петнайсетата си година. Наркотиците и алкохолът са в изобилие. Щастието е поголовно, насочвано от тоталната пропаганда.

Изобщо „полицейска утопия“, твърде несръчно скроена, изцяло по руски образец. С далечни препратки към едно също толкова мракобесно съчинение – „Пътешествие в земята Офирска“ (1774 г.), дело на княз М. М. Щербатов.

Признавам, че никъде не открих в тази „евразийска притча“ податки за „правилното преразпределение“ на енергийните ресурси в „светлото бъдеще“. Навярно защото то е замислено като толкова „светло“ в „царството на увредените мозъци“, че нищо да не е в състояние да затъмни сиянието му.

Човек може само да рони сълзи при спомена за „нравствените съчинения“ на Томас Мор или Томазо Кампанела. Ала тъкмо в това е разликата между културата и новото варварство.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияМеждинно кацане
Следваща статияНеобходимостта от истина