Начало Музика Концерти Новото изкуство на Димитър Ненов
Концерти

Новото изкуство на Димитър Ненов

гл. ас. д-р Николай Градев
05.04.2013
3899

Фестивалът ppIANISSIMO отбелязва 60-годишнината от смъртта на Димитър Ненов (1902 -1953) с интегрално изпълнение на всичките му завършени солови клавирни творби, достигнали до нас, включително и непубликуваните, съхранявани във Фонд „Димитър Ненов” в Научния архив на БАН. На 7 април от 17 часа в студио 1 на БНР ще свирят пианисти от Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”.

nenovДимитър Ненов (1901-1953) е представител на т. нар. „второ поколение” български композитори. Той е един от основателите на Дружество на българските компонисти „Съвременна музика” (1933 г.) и първият негов секретар и касиер. С разностранните си интереси и музикална и обществена дейност Ненов е сред водещите личности на интелектуалния елит в България и се превръща в ключова фигура не само за българската музика, но и за цялата българска култура. За кратко учи пиано при проф. Андрей Стоянов. През 1920 г. заминава за Дрезден, където следва архитектура във Висшето техническо училище. Паралелно учи пиано при Карл Фелинг и теория и композиция при Теодор Блумер и Паул Битнер в Дрезденската консерватория. Работи като музикален ръководител на балета Thea Jolles (1925-1927).

След като завършва архитектура, през 1927 г. се завръща в България. Известно време работи като архитект в Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството (1927-1930) и в Главна дирекция на железниците (1929-1932). Специализира архитектура на железопътни сгради в Италия (1932). През тези години има активна реализация като архитект. От началото на 30-те г. се посвещава изцяло на музиката. Специализира пиано при Егон Петри в Закопане, Полша (1931), след което завършва с пиано Консерваторията в Болоня, Италия (1932).

В първата половина на 30-те години ръководи частна консерватория в София. Преподава пиано (1933-1935; 1937-1943). От 1943 г. е професор в Държавната музикална академия (днес НМА „Проф. Панчо Владигеров”). Успоредно с педагогическата си дейност се проявява и като публицист и критик, отстоявайки своите естетически възгледи и високите духовни и професионални ценности в българското музикално творчество и култура. Активно участва в дейността на дружеството „Съвременна музика”. Две години работи в Радио София (1935-1937) и като негов първи музикален ръководител има големи и разностранни заслуги за цялостната организация на музикалния живот у нас през 30-те и 40-те години на миналия век. Димитър Ненов е един от най-изтъкнатите български пианисти. Изнасял е концерти с успех не само в България, но и в Германия, Дания, Италия, Полша и други страни. През 1937-1947 г. участва в клавирно трио с цигуларя Христо Обрешков (по-късно с Петър Христосков) и виолончелиста Константин Попов, което с професионален финес изпълнява богат репертоар от различни стилове и епохи. Изнася камерни концерти с цигуларя Владимир Аврамов и Константин Попов, акомпанира на редица български и чужди изпълнители. Автор е на произведения за симфоничен оркестър, вокално-инструментални творби, произведения за пиано и оркестър, солова клавирна музика, песни и др. Творчеството му се превръща в отправна точка за редица композитори, от следващите творчески генерации, сред които Лазар Николов и Константин Илиев, които търсят и утвърждават нови пътища в българската музика.

„Аз сам мъчно мога да кажа дали първо търся образи у пианото, или то ги налага; у мене то е вече напълно срасло – творчеството и пианото у мене вече са неразделни. И не само „пианистичността”, а вече самите хармонии, самата тази специфична боя, дори когато пиша за оркестър, или пеене, или хор, въобще неща, които нищо общо нямат с пианото.” Така самоопределящият се като „пианист, композитор, диригент, критик и архитект”, но във всички случаи във висша степен „творец и артист” Димитър Ненов формулира разбирането си за ролята на клавирността в своята музика, в която творчество и инструментален опит са обединени по неповторим начин. Нещо повече, именно клавирното творчество на Ненов, където огромният му опит на активно концертиращ по най-големите европейски сцени изпълнител от най-висок ранг органично се съчетава с безграничния творчески порив за „търсене на новото, неказано дотогава”, се оказва „творческата лаборатория”, в която композиторът Ненов изнамира своя оригинална симетричноладова композиционна техника. Нейният модерен музикален език е свидетелство за синхронното вписване на Неновата музика в неомодалната стилистика на XX век и основание композиторът да бъде редоположен до такива емблематични за нея творчески фигури като Бела Барток, Игор Стравински и Оливие Месиан.

Индивидуалните модерни композиционни решения, до които Димитър Ненов достига още в най-ранните си произведения, веднага намират отзвук в чуждестранната музикална преса. Още в средата на 20-те години на XX век, когато за пръв път прозвучават Ненови творби на Запад, те еднозначно биват оценени като художествени идеи „вън от общоприетите тоносъчетания и хармонии, от класическите правила и форми на тоновото изкуство”, чрез които „младият Ненов търси нови звукови багри и един тоново нов език, за да изрази своите музикални мисли и своя свят на чувства […] и става пионер на музиката от утре.” (Temeschwarer Zeitung, 16 октомври 1926 г.) Така още през 1926 г., когато композиторът е само на 24 години, притежаващата усет за съвременните насоки в музикалното мислене чуждестранна критика без колебание оценява като „твърде интересна […] срещата с българина Димитър Ненов, който притежава като пианист майсторска завършеност и със своите композиции крачи по пътя на крайната съвременна музика.” (пак там)

Ненов е възприеман като „влюбеният носител на модерния стил” (Д. Яроши, Temeschwari Hirlap, 16 октомври 1926 г.), а в друг всекидневник е отразено: „Димитър Ненов ни запозна с модерна, даже и най-модерна музика […] Особено със своята соната Ненов доказа, че е един напълно модерен музикант, носител на новата тонова реч”, „едно име, което заслужава да бъде запечатано в паметта”. (Temeschwarer Volkszeitung, 16 октомври 1926 г.) Тази оценка на композиторското творчество на Димитър Ненов остава константна и по-късно. Така например, в края на 30-те и началото на 40-те години д-р Йоаким Херман пише, че Неновите Три скици за голям оркестър са „подчертано модерни” (Breslauer Neuesche Nachrichten, 2 май 1939 г.), по повод представянето на Концерта за пиано и голям оркестър Фриц Бруст многозначително отбелязва, че „Ненов иска твърде много”, „търси големия патетичен изказ, като стреля с тежки оръдия” (Das Reich, 23 март 1941 г.), а Гертруд Рунге подчертава, че Ненов „със своята хармония навлиза много навътре в съвременността” (Frankfurter Zeitung, 13 май 1941 г.).

Така в чуждестранните всекидневници от средата на 20-те до началото на 40-те години на XX век, отразяващи регулярно концертните изяви по най-големите европейски сцени на пианиста Димитър Ненов, се формира адекватна художествена рецепция и на композитора Димитър Ненов, включващ в концертните си програми и свои, най-вече клавирни произведения. Те биват „чути” и адмирирани в пресата на Запад като „модерни”, „съвременни” и дори като „първа новост” (Volkischer Beobachter, 11 март 1941 г.; оценката, направена по повод на изпълнението от Ненов на неговия Концерт за пиано, е на д-р Ервин Фьолзинг). В края на 20-те години, паралелно с тези респектиращи оценки на музикалната критика в чужбина, обединени от общото становище за принадлежността на композитора Димитър Ненов към модерната линия в съвременната европейска музика, започват да се появяват публикации и в българската преса на водещи фигури в нашата музикална критика от това време. Иван Камбуров възприема Ненов като „представител на модерното направление в европейската музика у нас” (сп. „Златорог”, Х. 1929, кн. 7), а според Добри Христов Димитър Ненов (заедно с Панчо Владигеров, Хераклит Несторов и Любомир Пипков) „се зачислява в редиците на съвременните творци в пълния смисъл на думата” (в. „Лъч”, 25 ноември 1929 г.). Аналогична е оценката и на големия български музиколог проф. д-р Стоян Брашованов.

Показателни за рецепцията на Неновата музика са и спомените на писателката Фани Попова-Мутафова, която е била в най-близкия творчески кръг на Ненов: „Когато Ненов сядаше пред пианото сред снишените светлини и притихналите в очакване гости, наставаше часът на чудото. […] Ние слушахме само музиката, в която той ни увличаше с омагьосващ чар. […] Новото изкуство! То ги фасцинираше, увличаше не като някаква модна проява, като дирене на показност, а като насъщна потребност”.

Тя обаче специално подчертава, че композиторът Димитър Ненов трябва „с нечовешки усилия и страшна упоритост цял живот да отстоява своя жребий на призван, да проправя своя път на голям, надарен музикант”. „Докато пианистът Ненов жънеше триумфи, композиторът Ненов минаваше като по милост покрай блестящия виртуоз”; „докато бързото издигане на даровития изпълнител беше доста неоспоримо, амбицията на Ненов да бъде и композитор на съвременна музика срещаше слабо одобрение.”

Изключителен принос за връщането на Димитър Ненов в полето на българското музикознание и на съвременната българска музикална култура като цяло има една от най-крупните творчески фигури в музиката ни – композиторът Лазар Николов. Той приема за своя лична духовно-културна кауза възраждането на паметта за Димитър Ненов. Като един от най-близките ученици и духовни следовници на Ненов той успява да привлече към тази кауза изключително широк кръг от творчески личности – композитори, теоретици, изпълнители, диригенти, съвременници и приятели на Ненов, съвместно с които създава два изключително информативни сборника – „Димитър Ненов. Спомени и материали” (1969 г.) и „Димитър Ненов” (1989 г.). Още в първия за пръв път са публикувани автобиографични, публицистични, музикално-критически и епистоларни материали от Неновия архив, както и избрани пасажи от критики за Ненови концертни изяви от българската и чуждестранната преса, свидетелства за актуалната рецепция на неговото изпълнителско и педагогическо майсторство и композиторско творчество.

В книгата си „Спомени за Димитър Ненов” (1987 г.) Лазар Николов с болка и огорчение отбелязва: „Като композитор Д. Ненов нямаше щастие. Въпреки големия си композиторски талант, за музиканти и публика той си оставаше концертиращият пианист, композиращ между другото. Неговите творби рядко се изпълняваха и почти никога не получаваха особени похвали, дори от близките на автора. Неговият стил, толкова изискан и самобитен, оставаше неразбран, почти чужд. […] Това отношение към него и неговото творчество продължава и до днес – като че ли по наследство. […] Надявам се, че за творчеството му тепърва ще се пише и че то, съвсем заслужено, ще се изпълнява много по-често, защото е гордост за нашата национална музикална култура.”

Едва от 80-те години насам универсалната творческа фигура на Димитър Ненов все повече започва да става притегателен център за музикалните изпълнители и изследователи. Настоящото интегрално изпълнение от пианисти от НМА „Проф. Панчо Владигеров” на всички достигнали до нас завършени солови клавирни творби на Ненов, включително непубликуваните, съхранявани във фонд „Димитър Ненов”[1] в Научния архив на БАН, е поредната сериозна стъпка в тази посока.



[1] Фонд „Димитър Ненов” е бил част от Музикалната сбирка на Института по музикознание към БАН. През 2004 г. е прехвърлен в Научния архив на БАН за научна експертиза и обработка. Материалите са постъпили в насипно състояние и голяма част от тях са силно повредени. Документите се нуждаят от реставрация и консервация. – Бел.ред.

гл. ас. д-р Николай Градев
05.04.2013

Свързани статии