0
1630

Ново издание на Генчо Стоев

 

До десетина дни на пазара ще излезе ново издание на знаменитите творби на Генчо Стоев – „Цената на златото”, „Завръщане” и „Досиетата”. И, да отбележим, за пръв път романовата трилогия на един от най-големите ни писатели ще се появи в едно книжно тяло. Томчето е дело на изд. „Рива”, а за оформлението на корицата е използван живописен детайл от по-големия син на писателя – художника Динко Стоев. Ето какво написа в предговора специално за новото издание със заглавие „Странната трилогия на Генчо Стоев” Светлозар Игов:

В настоящия том за пръв път са събрани заедно и трите романа от семейната сага на Генчо Стоев „Цената на златото”. Наричам неговата трилогия „странна”, защото се отличава от обичайния тип   семейни саги, каквито са например „Буденброкови” и „Форсайтови”, а в българската литература – македонската четирилогия на Димитър Талев.   „Странното” е в това,че за разлика от класическите семейни саги, които постъпателно разглеждат историята на един род, следвайки хронологическата смяна на няколко поколения, трилогията на Генчо Стоев разглежда родовата летопис само чрез „романите” на отделни,можем да ги наречем и репрезентативни представители на рода в различни епохи.

При това последният роман от „Цената на златото” – „Досиетата”-  може едновременно да се чете в два времеви плана. От една страна – той представя хронологиччно последния от рода –  наш съвременник. Но тъй като „Досиетата” представлява до голяма степен и автобиографичен роман на самия Генчо Стоев, скрит зад името на своя автобиографичен двойник Тома Болярски , „Досиетата” представят в същото време и творческата история на първия роман от поредицата „Цената на златото”.   В „Досиетата” Генчо Стоев разказва всъщност  собствения си живот, конфликта си с диктатора и оттеглянето си от публичен живот, за да се отдаде  на писането на  първия роман „Цената на златото”. В този смисъл „Досиетата” имат двойно времево битие – те едновременно предхождат и следват  времето на първия роман, дал и общото име на трилогията.”

А сега ще публикувам тук едно интервю. От първата му и единствена публикация ни делят 17 години. То е взето ден след кончината на Генчо Стоев на 18 октомври 2002 г. и е публикувано в деня на погребението му на 24 октомври. Интервюто е с по-малкия син на писателя, Калин Стоев, също художник, който от 2005 г. живее в САЩ заедно със семейството си.

Запознах се с Калин в казармата, бяхме в един взвод. Той е един от най-умните хора, които съм срещал. Липсват ми разговорите с него, разговори, след които част от видимия и невидимия свят ми ставаше по-понятна. И тази липса все повече ми тежи. Затова съм извънредно радостен, че мога да върна към втори живот това интервю, единственото интервю на Калин Стоев пред българска медия, и то тъкмо във връзка с новия живот на знаковите произведения на баща му. 

Калин Стоев: Баща ми си отиде като човек, който си е свършил работата

Какъв баща беше Генчо Стоев, Калине?

Той ме е създал, той ми е дал всичко, включително и шанса да продължа оттам, където той спря. Докато живея и дишам, баща ми ще е жив за мен.

Ти беше близо до него през последните месеци, по време на немощта му. Изненада ли те с нещо той, позна ли го в някаква нова светлина?

Да. Изненада ме. Макар че аз предполагах такова нещо – защото знаех много неща за него. Но аз не бях виждал сълзи в неговите очи. Той е човек, който е имал страшно труден живот – за външната страна на живота му се знае, за вътрешната обаче се знае малко. Когато го видях да плаче – да плаче! – това стана по време на престоя му в „Пирогов“ през лятото, в миг на физическа немощ… Кръвта му беше отровена, за момент той загуби съзнание и от устата му излязоха няколко несвързани изречения… Та когато дойде в съзнание и аз му го казах, той се разрева пред мен. Той всичко друго можеше да приеме, само едно такова състояние на загуба на личността и на потенциала не можеше да приеме. Разрева се и каза: „Не искам така да живея!“. И тогава, докато ревеше… тогава завинаги се изчисти абсолютно всичко между мен и него, всички натрупани напрежения, защото той беше суров, труден човек, аз също, като негов син, не съм лесен… И в мен остана само да му казвам: „Татко, аз знам, че не е така. Не се притеснявай. Аз няма да те запомня такъв, слаб, бъди сигурен. Аз ще те запомня як и силен.“ Той всичко друго можеше да преживее, само не и творческа немощ и немощ на личността.

Аз дотогава не го бях виждал слаб. Баща ми е роден, баща ми е създаден като един вековен дъб – и физически, и духовно. Той произхожда от род на столетници. Самият той имаше този потенциал на столетник. Един голям вековен дъб беше той, посаден на Балканите, в България; който дава плод на времето си. И когато дъбът видя, че има ситуации, в които не може вече да бъде тоя дъб, дъбът се разплака. И каза: „Не искам да живея така.“ А аз си казах: „Татко, аз те знам кой си.“

После, в последните месеци, когато звънях у тях и питах дали да ходя, той е казвал на майка ми настрани от телефона: „Не, не, Калин да не идва.“ Вчера попитах майка ми: „Защо?“. „За да не ме вижда такъв!“, едва вчера ми предаде тя неговите думи.

Аз знам, че той ще ме чуе сега: татко, аз те запомних както трябва. Така си го и изпратих. Когато майка ми ме извика на 18 октомври и аз влязох в стаята – тя още не знаеше… – аз от първия поглед видях, че физиката е мъртва. Но Боже, колко добре си отиде – с много спокойно лице, със скръстени ръце на гърдите, с изправено тяло, спокоен. Преди време ми бе казал в един важен разговор между нас двамата: „Калине, аз съм си изпълнил задачата в тоя живот!“ Така си отиде – като човек, който си е свършил работата.

Как мислиш като член на семейството – обществото оцени ли го приживе достатъчно, в пълна мяра, като един от няколкото най-големи български писатели на ХХ век?

Този въпрос донякъде е провокативен, но касае истински, сериозни стойности. Провокацията аз ще отмина със следния отговор: истинските неща, големите неща винаги биват оценявани. Защото едно от нещата, в които вярвам, са думите на Иисус Христос. Той казва: „Светило не се слага под масата, слага се на масата. И то свети, и се вижда.“ Делото му ще бъде оценено. От друга страна, истинските неща винаги вървят с един неприятен дял, винаги са изопачавани, винаги като че ли не са дооценени истински или пък винаги са били изкривявани. Наскоро дадох тоя пример на майка ми – казах: мамо, към китовете нерядко се прилепват едни малки същества, казват се риба-прилепало. Така трябва да бъде. Аз приемам нещата в тяхната цялост. Тези, които трябва, ще го оценят. Тези, които трябва, няма да го оценят. Тези, които трябва, ще изкривят нещата. Така си върви светът.

Разбра ли лично за себе си каква е цената на златото? Ще поясня въпроса си – Генчо Стоев бе един от малцината толкова искрени творци; и той наистина плати успеха на своето творчество с огромната цена – семейния дискомфорт. Според теб заслужаваше ли си тази негова жертва? В какво се изразяваше тая цена, която ти като негов син, твоята майка, брат ти и сестра ти сте плащали? И в крайна сметка прости ли му изцяло за това?

– Ами първо да отговоря на по-жестокия въпрос – да, простих му. Изцяло.
За другото – ето, снощи четох отново до 3 часа през нощта „Цената на златото“. И разбрах неща, които никога не бях проумял досега, и се изненадах. За да не спекулирам с тази книга, която се е наложила като определена ценност, ще бъда кратък. Обикновено пластовете, които се експлоатират в литературознанието, от литературна и историческа гледна точка търсят новите измерения на Априлското въстание, на народопсихологията, на героиката и т. н. Но аз разбрах снощи, че дълбоко в тази книга има и пластове, свързани с християнството. Това е революционно. Това никога нийде не е споменавано. Аз лично бях разтърсен. Нищо не е казано в прав текст – но такова бе ехото, което излезе и което ме завладя като мощен тръбен звук. Знам, че много малко хора са съзрели вътре тъкмо този пласт. Но понеже аз съм вярващ, когато чух това ехо, то ме разтърси.
Татко бе противоречива личност. Защото на такава земя беше посаден и такива сокове бяха влезли в жилите му.
Той много внимаваше какво да извади и как да го извади. Има една граница на поносимост при хората – това, което могат да чуят. Той отдавна бе стигнал до тази мъдрост – че лесно не се гради. И с мен е бил внимателен какво ми казва, кога ми го казва, и в творчеството си е бил внимателен. И затова символиката така драстично присъства в творчеството му. А смея да кажа, тя е най-невъзприетата част от неговото творчество. Той много обичаше дълбоката символика. Казвал ми е: „Калине, обичам тези книги, които читателят трябва да си ги завърши сам. И да ми стане съавтор. Така книгата става наполовина моя, наполовина негова.“
Той самият обичаше такива книги, искаше и неговите да бъдат такива. И с „Цената…“, после със „Завръщане“ и с „Циклопът“ той посегна към този свой дълбок копнеж. Там той остана най-неразбран. Във всеки един човек има борба между доброто и злото. Но хората обичат врагът да бъде назован вън от тях и да се каже – ей това е твоят враг. Примерно турците! Турците са били наш враг, те са една от причините да се спъне развитието ни като нация, като държава, като култура… С този номер боравят фашизмът, национализмът и комунизмът. Врагът е назован, той е вън от теб и ти трябва да се бориш с него. Едно от нещата, които аз видях при баща ми и за които му се покланям, е, че, когато той взима една тематика, дълбоко свързана с турците, изведнъж той ги показва в лицето на Исмаил ага не като външен враг. За мен голямата стойност и новаторството на „Цената на златото“ се състои в това, че там отсъства външният враг. Акцентът е съвършено друг, върху вътрешния враг. Това не са турците. Това е нещо, което е в нас самите. В нас самите има нещо, което ни води до робство. Всеки един човек може да живее като свободен и като роб. Турците не са ни пречката. Комунизмът не ни е пречката. Такива са истинските пластове в неговите книги, върху които той желаеше хората да разсъждават.

Има ли Генчо Стоев неща, изобщо непубликувани, с които би могъл да изненада публиката?

Сигурен съм – твърдо да. Но само той ги знае кои са. Ако ги изнамеря, ще бъде голям проблем пред мен самия дали мога да прескоча неговата воля. Едва ли бих се решил. Защото ако е искал, той е могъл да ги публикува. Тук ще следвам стриктно неговата линия.
Едно знам. В неговите текстове няма нито един ред словоблудство. Това той никога не си го е позволявал.

Сега, когато сам се грижиш за семейство, как преценяваш, тежко ли живяхте с такъв баща – от гледна точка на бита?

Не. Това, което казах, че той е голям дъб, вековен дъб, включва и една материална характеристика. Той винаги осигуряваше всичко за семейството, без това да е за сметка на житейски и творчески компромиси.

Разкажи един твой детски спомен за баща си.

Бил съм малко момче, не мога да си спомня на колко. Бях се качил горе в тавана му, където той се затваряше и работеше. Ровех, играех си. Като на всяко дете най-привлекателни ми бяха най-тайните кътчета. Изведнъж намерих едно много голямо въже. Навито. С някакви приспособления, куки, примки… Бре, викам, това какво е? И когато татко се върна, го питам: „Татко, играх си тука, това навитото какво е, не разбирам.“ Тогава той ми каза и това беше голямата изненада: „Ти скоро ще ставаш мъж. Време е вече да ти казвам нещата както са. Ами, казва, дълго време чаках в малките часове на нощта да дойдат едни хора. Те, казва, не чукат на вратата, не звънят. А просто влизат и отвеждат баща ти. Там, откъдето няма връщане. Та се бях приготвил, като чуя тайните звуци в малките часове, да бягам през капандурата.“ Той ми го каза като на голям. Бях малко момче тогава, едва ли разбирах за какво ми говори. Много години ми трябваха, за да разбера, че той е творил, балансирайки между живота и смъртта.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКакъв е светът, който сънуваме…
Следваща статияСвободата на лабиринта