Начало Идеи Актуално Нов прочит на исляма
Актуално

Нов прочит на исляма

2198

В продължение на половин век строителният инженер и почвовед Мохамед Шахрур изследва успоредно със строителната механика и почвата и т.нар. от него „арабски колективен ум“, опитвайки се да обясни защо този ум не е в състояние да произведе съвременно религиозно познание и разбиране за света.

Мохамед Шахрур е роден през 1938 г. в Дамаск, където завършва средното си образование през 1958 г. До 1964 г. учи строително инженерство в Московския държавен университет в бившия Съветски съюз. През 1965 г. е назначен за асистент във Факултета по строително инженерство на Университета в Дамаск. През 1967 г. преживява в родината си поражението на арабите в Арабско-израелската война, търсейки причините за това поражение. Шахрур тълкува кризата в арабския свят преди всичко като морална и интелектуална криза. На следващата година заминава за Ирландия, където защитава в Тринити Колидж в Дъблин първо магистърска (1969), а сетне и докторска степен (1972).

Успоредно с тази му дейност започва и дългото пътуване на Шахрур към същината на исляма. Запознавайки се с първоизточниците на тази религия, той достига до извода, че посланието на исляма трябва да бъде възстановено, тъй като през вековете ислямската практика се е отклонила от свещения текст на Корана. Последователно публикува десет книги: „Книгата и Коранът: съвременен прочит“ (1990), „Съвременни ислямски изследвания върху държавата и обществото“ (1994), „Ислям и вяра“ (1996), „Ислямската юриспруденция и жените“ (2000), „Ликвидиране на източниците на тероризма“ (2008), „Историите на Корана. Въведение“ (2010), „Историите на Корана. От Ной до Йосиф“ (2012), „Апостолската сунна и сунната на пророка“ (2012), „Религия и власт“ (2014) и „Майката на книгата и нейните творения“ (2015).

Според Шахрур човешката история се дели на два периода: първият – времето на посланията, завършва с посланието на Мохамед, което отменя предишните послания, а вторият започва след това и включва времето, в които живеем. Мохамеданското послание завършва божественото законодателство и поставя началото на човешкото законодателство. Според Шахрур пророкът Мохамед е свързан както с Бога, от когото е получил Откровението, така и с хората, тъй като е наложил новото законодателство в обществото. Средновековните мюсюлмани са интерпретирали Божественото откровение с очите и ума на своята епоха. И макар да живеем вече в друга епоха, мюсюлманите днес продължават да интерпретират Откровението така, както са го правили далечните им предшественици. Всъщност те възпроизвеждат едно статукво, установено още през IX–X век след Христа, което провъзгласява всяка критична мисъл за ерес и така обрича мюсюлманите на интелектуален застой.

Религия и вяра – „ислям“ и „иман“

Съпоставяйки тези две понятия, Шахрур заявява, че има само една монотеистична религия – исляма, който води началото си от библейския Ной и се развива, натрупвайки пророчества, послания и обреди. Тези пророчески послания намират своя окончателен израз в откровението на последния пророк Мохамед. Ислямът е природната религия, в съответствие с която Бог е създал хората, нейната квинтесенция е системата от висши ценности, които са се натрупали с хилядолетията и чертаят правия път за вярващия. Ислямът, т.е. религията, е иманентен на човешката природа, докато вярата – „иман“, е система от предписания, която е задължителна за мюсюлманите мохамедани. В този смисъл ислямът има предимство пред вярата, доколкото няма вяра без ислям/религия, който я предхожда и идва преди нея. Мюсюлманите мохамедани са не просто мюсюлмани, а последователи на Мохамед. Авраам е баща на мюсюлманите, а Мохамед е баща на вярващите (става дума за две различни понятия в арабския език – „муслимин“ обхваща религиозните хора в рамките на монотеистичните религии, а „му’минин“ означава мохамеданин, б.а.).

Мохамед Шахрур изхожда от тази обща концепция, за да разкрие различията между откровението, фиксирано в Корана, религиозния култ (с неговите пет молитви в денонощието) и шариата с осветените от тази вяра закони. Това според него са трите основни измерения на религията на мохамеданите: божествените ценности, които са се натрупали с вековете, религиозните разпоредби, т.е. ислямската юриспруденция, която също се развива с времето и, накрая, религиозните обреди, които са различни за различните религиозни общности – например за християните и мохамеданите.

Шахрур изяснява и една затвърдила се заблуда, която произтича от неправилния прочит на понятието „ислям“. Той твърди, че религията/ислямът не означава „подчинение“, а доброволно единение с Бога. Така той доказва съвместимостта между религията и свободата на личността. И обратно, той изтъква връзката между ретроградното възпроизвеждане на средновековните религиозни норми и съвременните недемократични политически системи в арабско-мюсюлманския ареал.  

Според Шахрур ислямът, разбиран като универсална монотеистична религия, цели човешкото обединение в името на вечните ценности и не подлежи на политизиране. Така че опитите да се политизира исляма, както и тези да се ислямизира политиката, са напразни упражнения, които ощетяват както политиката, така и исляма.

С други думи, подходът на Шахрур означава не само нов прочит на религиозното наследство на исляма, но и опит за възстановяване на религиозния хуманизъм, както и за преоткриване на универсалността на откровението на последния пророк Мохамед.

Необходима е реформа на ислямската юриспруденция

Най-еретичната теза на Шахрур според радетелите на традиционния ислям е категоричният му извод, че преданията за живота и дейността на пророка Мохамед – т.нар. Сунна, не са непреходен източник на ислямското законодателство. Защото Пратеникът е човек и само Коранът съдържа абсолютната божествена истина, която хората могат да разберат само в нейния исторически контекст. Следователно разпоредбите и забраните, въведени от пророка Мохамед, са вторични, те са негово тълкувание на божествените разпоредби – на арабски „иджтихад“. Те могат да бъдат отменяни, защото всъщност са от типа на гражданските закони, приети от пророка Мохамед в качеството му на върховен лидер на обществото.

Така че най-важната културна реформа, от която мохамеданите се нуждаят, е разграничаването на т.нар. пет стълба на исляма, т.е. петте ритуални задължения, които са стълбовете на религиозния култ. Това са шахадата, т.е. веруюто, което гласи: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият Пратеник“, молитвата, милостинята, постенето по време на Рамадан и хаджа или поклонението в ислямските свети места (Мека и Медина). От тях Шахрур счита единствено шахадата за универсално задължение на привържениците на монотеистичните религии/религия. Другите четири стълба са задължителни единствено за мохамеданите и за разлика от шахадата не само не сближават последните с останалите вярващи, но ги обричат на изолация. Затова Шахрур заключава, че преобладаващото разбиране на исляма явно противоречи на истинското съдържание на божественото откровение.

В своята публикация „Към новите принципи на ислямската юриспруденция: основи на законодателството за личния статут“ Шахрур предлага критичен прочит на редица ислямски институти – той отхвърля насилието, което традиционно се счита за част от „свещената война“, т.е. джихада, и преразглежда някои други „вечни истини“, превърнали се в част от ислямския начин на живот, отличаващ го от съвременните нрави: полигамията, овластяването на мъжа при развода, осъждането и суровите наказания за прелюбодеянието и дори забраната за употреба на алкохол. 

Шахрур прави всички тези пробиви в традиционната ислямска юриспруденция, опирайки се на съвременните научни методи, за да предложи нов прочит на ислямското наследство. Същевременно той посочва: „Нашият съвременен прочит на мъдрото откровение не е последен. Защото ако почнем да твърдим, че това е крайната истина, ще изпаднем в заблудата, чиято жертва са станали нашите предшественици и днешните салафити. Всеки, който твърди, че има абсолютно разбиране за Божията книга от нейното начало до самия ѝ край, претендира само за (невъзможно) Божие партньорство в знанието“.

Шахрур е иновативен и усърден учен в намерението си да рационализира ислямското наследство. Той отхвърля напластените табута и възстановява правото на иджтихад, т.е. на тълкуване на свещения текст. Същевременно негова отправна точка е абсолютната вяра в Бога, на която се уповава в опитите си да въведе ново разбиране за религията, което да позволи на мюсюлманите мохамедани да се включат в цивилизационния порядък на съвременния свят.

Неговият научен профил го отдалечава от структурализма на Насър Хамид Абу Заид и деконструкционизма на Мохамед Аркун, той оставя настрани херменевтичното наследство покрай епистемологичното си скъсване с „юристите” и привържениците на традиционната юриспруденция, които го обвиняват в ерес и аматьорство. В по-широк план Мохамед Шахрур, наричан ​​още ислямският Мартин Лутер, е близък не само до християнските реформатори, но и до идейното наследство на Дарвин, Хегел и Клод Леви-Строс. Той се стреми да открие хоризонта на критичната мисъл, освободена от опеката на сунитските и шиитските улеми, на духовни центрове като Ал-Азхар в Египет или Кум в Иран. Обръщайки се към днешното „модерно поколение без модерност“, той се надява то да получи шанса да намери своето място в съвременния свят.

Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019). Публикуваният по-горе текст е откъс от новата му книга „Между Гог и Магог. Как Близкият изток се превърна в ничия змия“, която предстои да излезе.

Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019).

Още от автора

No posts to display