4
309

Номинации ИКАР 2015: „Раковска” или off – това се пита

13
„Влиянието на гама лъчите върху лунните невени”, спектакъл на Марий Росен

Опозицията институционален/алтернативен театър я има заложена в почти всички важни категории на номинациите Икар 2015 г. Опозиция само привидна, за случая, защото в действителност традиционният, почти без изключение психологически театър все още няма никакво намерение да отстъпи даже едно offoff на експерименталните, независими, неформални проекти. (Всъщност истинският тартор на „Раковска” са комерсиалните, угодни на публиката представления, но тях някак от кумова срама не ги номинират.) И ако журито, раздаващо статуетките (по традиция на 27 март, Международния ден на театъра) реши да извади алтернативния театър от неговата маргиналност, то ще е за едната 5-минутна слава, само за случая, а и за успокоение на колективната ни театрална съвест, че все пак го „виждаме”. (Съвременният танц и пърформанс са в положението на алтернативния театър и същото важи и за тях.) Защото други последствия едва ли ще има. Доказа го парадоксът с награждаването на „Праехидно” за драматургия и режисура, когато отдавна вече не се играеше поради липса на условия за разпространение на свободни театрални продукции; дори полученият Икар 2012 не промени това.

Номинации за режисура

Едва ли ще е по-различна и съдбата на номинирания за режисура тази година „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени”. Спектакълът на Марий Росен е независим проект (с продуцент Център за неформално образование и културна дейност АЛОС), който се играе на панели от по десетина представления, в алтернативни пространства, с екип от професионални актьори, заедно с любителя театрал Петя Денева (иначе художник) в ролята на Тили. Пиесата на Пол Зиндел е за четири жени и един заек (забавно и затрогващо е, че заекът не само го има – Искрен Петков в дългоух костюм – но и става важна част от действието, персонаж с драматична съдба): самотна майка, мрачна, саркастична и истерична, с двете си дъщери – епилептичката Рут и малката интровертна Тили, затворена в свят на мечти, които изпреварват със светлинни години живота в глухата провинция на нейното детство; четвъртата е възрастна жена-бебе, взета за гледане срещу 50 долара седмично (натоварен от режисурата с много символика образ, чудесна Нели Монеджикова).

В случая опозицията с другата номинация за режисура, „Каквато ти ме искаш” на Теди Москов (Народен театър), не е по линията традиционен/алтернативен театър, а по отношение на събитие в процесзавършен продукт; преживяванеконстатация. Спектакълът на Теди Москов (съвършен като постройка и изпълнение) по пиесата на Пирандело е за маските, които сменяме за пред света; за избора на най-удобната самоличност; за кризата да изгубиш себе си, всичко това пречупено през историята на една жена, загубила (може би само привидно) паметта си.

1
„Каквато ти ме искаш”, реж. Теди Москов, Народен театър

„Каквато ти ме искаш” поставя – буквална и символна – преграда между себе си и зрителя: прозрачен параван, върху който се прожектира видео, допълващо и коментиращо театралното действие. „Лунните невени” пък се заиграва с публиката, смесва се с нея, дори провокира случайно преминаващите зад витрината на залата да се загледат, да влязат в играта според темперамента и културния си багаж. В прецизната като часовников механизъм структура на „Каквато ти ме искаш” всичко веднъж и завинаги е фиксирано (темпоритъмът на актьорската игра е безпогрешен, а екипът – Снежина Петрова, Стоян Алексиев, Никола Додов, Марин Янев, Жорета Николова и всички останали – заслужава колективен Икар); „Лунните невени” залага на импровизацията, подсказана от публиката, и индивидуалния ход на всяко представление. „Каквато ти ме искаш” е затворен в среда със силно деформирана перспектива, визията му наподобява филмите на немските експресионисти; „Лунните невени” е мислен да се нагажда според мястото, където се играе, като това понякога може драматично да промени тъканта му.

Изборът на фаворит между тези два спектакъла е крайно труден заради еднаквата им ударна сила и коренно противоположна естетика. Може би накрая на везните все пак ще остане само Народен театър/алтернативен театър. (Третата номинация за режисура, „Сватбата на дребния буржоа” на Петринел Гочев, театър „София”, е по-скоро недоразумение: кухо претенциозен спектакъл, който щеше да е чудесна карикатура за „концептуален” театър, ако не се приемаше насериозно на квадрат.)

Номинации за водеща мъжка роля

В тази категория шансовете на алтернативния театър са 2 към 1: Явор Борисов (Филоктет в едноименния спектакъл на „Сфумато”) и Михаил Милчев (в моноспектакъла „Мадам Мишима” на сдружение „Артсензориум”, театър „София”) срещу Марин Янев (Фернар от „Вятърът в тополите”, Младежки театър). Филоктет на Явор Борисов е жертвата в една нечистоплътна и кървава политическа игра – сюжетът коментира мита за Троянската война от позицията на ХХ в. (Хайнер Мюлер); провиждането в схемите и козните на другите прави Филоктет едновременно циничен, озлобен, но и уязвим; актьорът жонглира виртуозно с жанрове, изпълнителски техники и крайни емоционални състояния, за да постигне съвършената амалгама на образа.

14
„Филоктет” в ТР „Сфумато”

Изпълнението на Михаил Милчев прилича на скрити една в друга кукли матрьошки (персонажът на Елена Алексиева – също): едва наместили в координатната си система първия от многото образи на Мадам Мишима, от него изскача нов, на който също трябва да се намери място, после трети, четвърти и т. н. Мъжкото и женското начало са в постоянно перпетуум мобиле: актьор, който играе жена, която е преоблечен мъж, който има женско съзнание. И всичко това – увенчано с високия стилизиран жест на японския театър кабуки. Рядко срещано на наша сцена изпитание за актьора; Михаил Милчев притежава извънредно рядката способност да поеме и подчини едно подобно изпитание, обръщайки го в своя полза.

В сравнение с тях Марин Янев се чувства в ролята Фернар, инвалид в дом за ветерани от войните, като в стара вълнена жилетка – всичко е удобно, без напрежение и изненади, почти щампа. Толкова пъти сме го виждали все такъв, че ролите и спектаклите вече започват да се сливат. (Ролята, за която наистина заслужава да бъде отличен, е в „Каквато ти ме искаш”).

Номинации за водеща женска роля

Съотношението в тази категория е точно обратното: 2 към 1 за институционалния, по-точно за Народния театър, защото и Александра Василева (Геше Готфрид в „Свобода в Бремен”) и Светлана Янчева (Жана в едноименната постановка) играят именно там. Изпълнението на Александра Василева е като врящо гърне, в което клокочи някаква постоянна истерия; героинята на Фасбиндер отчаяно се протяга към любовта, но пуританските нрави, тесногръдото семейство, провинциалното общество я спъват; тя разчиства пътя си с отровно кафе, докато накрая сама не изпива горчивата чаша. Много детайлно и прецизно градене на образа под режисурата на Григор Антонов.

3
„Жана” в Народния театър

Светлана Янчева успява да побере само в една (уж) неволно изплъзнала се тарикатска дума цялото минало на своята героиня; тя е сред малцината от изгубеното поколение на постсоциалистическа Русия, успели да извлекат изгода от повсеместната разруха, но е платила високата цена да стигне върха; вече не е ясно способна ли е изобщо на чувства, или те са заровени прекалено дълбоко. Режисурата на Явор Гърдев не затруднява особено актрисата, но и не я провокира да отвори всички свои шлюзове.

Ролята на майката в „Лунните невени” е необикновен професионален шанс за Ана Вълчанова. Личи й, че много добре го осъзнава. Това не е представление в познатия смисъл и в него няма място за „игра”: всичко е „на живо”, оголено, искрено, брутално. До крайност. На моменти чак се вижда как гори със син пламък.

Номинации за поддържаща роля

Няма съмнение, че Хорът на Дария Симеонова е всъщност двигател на „Антигона” (театър „София”), като по този начин облича в смисъл принципа на древногръцката трагедия хорът да е главно действащо лице. От целия спектакъл само нейното мощно присъствие оставя спомен. Актрисата не просто е надмогнала непосилния за нашето време жанр на трагедията, нелекия текст на Жан Ануи и чисто физическото изпитание да играе на котурни, но минава отвъд, където се случва истинският творчески полет. Това е събитието в категорията поддържаща женска роля; на негов фон Елена Телбис (Катя в „Жана”, Народен театър) и Филипа Балдева (Пеперудата във „Фотоапарати”, театър „Възраждане”) изиграват поредните редови роли в един средностатистически сезон.

2
„В полите на Витоша”, ТБА

Стефан Драгоданоглу на Иван Радоев („В полите на Витоша”, ТБА) не е единствено политик, включил в деловите си схеми дори съдбата и живота на близките си, нито само патриархален човек, който вече зрял мъж с успешна кариера продължава да почита волята на своите родители, както традиционно се интерпретира. Актьорът вкарва в този приеман главно като негативен образ нови паралели: закриляща братска обич, искрено желание за добруването на Мила, макар неговото разбиране да се разминава с поривите на сестра му; и някаква благородна сдържаност в сблъсъците с най-непримиримия противник Христофоров. Много фино нюансирана игра, която прави ролята главна.

Одисей на Никола Мутафов („Филоктет”, ТР „Сфумато”) не е изкусният кукловод и умел манипулатор, успял да надхитри не само хората, но и боговете в Троянската война. Актьорският потенциал стига само дотам да го превърне в дребен интригант. Присъствието му в категорията не работи в полза на алтернативния театър и прилича само на запълване на бройката (тук много по на място щеше да е Владимир Пенев за ролята си в „Жана”).

Юлиан Вергов е салонният революционер Борис Сарафов („Солунските съзаклятници”, Народен театър), който накрая кани на валс смъртта. Актьорът съзнателно бяга от ореола, стегнал останалите персонажи – играта му е земна, естествена, без следа от патетизъм, който темата налага. Хуморът е още една точка в негова полза. Това е истинската конкуренция на Иван Радоев в категорията.

image_12
„Солунските съзаклятници”, Народен театър

Номинации за дебют

Те за пореден път – защо ли?! – слагат в един кюп различни професии: сега са актьори и сценографи, миналата година бяха режисьори и актьори. Чудно на какъв принцип ще бъде избран само един от тях. Елиминацията на Каталин Старейшинска (Антигона в едноименния спектакъл, театър „София”) улеснява дебата, защото тя само изговаря текста на Ануи с изопнати жили, но не прави роля. Радина Думанян чисто, последователно и с много настроение рисува образа на младата бразилска прислужница, обсебена от амбицията да има свое one-woman show (Матилда в „Чиста къща”, ДТ-Пловдив). Професионалното предизвикателство като че ли е най-голямо за Кристияна Ценкова (Лиз в „Откраднати разкази”, ТБА): тя трябва да покаже своята героиня в развитие – от младо и възторжено момиче с писателски амбиции, през налагаща се в литературата млада жена, до съзряла и утвърдена авторка, като заедно с това внуши трансформацията в нейните морални и естетически принципи. Най-органична е в началото, когато възрастта и житейският опит на героинята съвпадат с нейните. После, заради липсата на стабилна режисура, играта й става все по-колеблива и неподплатена психологически.

Номинации за сценография

Когато са намесени художници с богат опит в кукленото изкуство, надпреварата става особено нажежена. Мариета Голомехова („Момо”, Младежки театър и „Страх”, ДКТ-Стара Загора) и Рин Ямамура („Колекционерката”, Театър 199) пък са от най-тежката категория куклени сценографи. Тяхната работа – банално, но факт – е смисловоопределящ елемент на спектакъла, не просто пасивна среда, в която произтича действието. Да наблюдаваш работата на Рин Ямамура в „Колекционерката” е истинско удоволствие: на всеки няколко минути тя вади от вълшебния си цилиндър някое неочаквано хрумване или остър обрат, който пришпорва сценичния ход. В този случай работата й (заедно с режисьора Катя Петрова) е още по-незаменима, защото текстът на Радослав Чичев е невъзможно антитеатрален.

15
„Колекционерката”, Театър 199

При това положение можеше изобщо да не говорим за третата номинация, ако тя не беше за Чавдар Гюзелев – художник,Свила Величкова – костюми и Иван Москов – видео, създали визията на „Каквато ти ме искаш”. Рядко срещана симбиоза между „тяло” и „душа” в един спектакъл (виждали сме го само при тандема Явор Гърдев – Никола Тороманов); дори на моменти се промъква усещането, че тъкмо визията е задала както тона на спектакъла, така и стила на актьорска игра.

Номинации за драматургичен текст

„Мадам Мишима” на Елена Алексиева е лакмусът в тази категория, който ще покаже способни ли сме да приемем предизвикателството на текст, който се занимава с далечна и много чужда за нас тема, изискваща предварителни познания и немалко усилия при нейната рецепция. След „Глас” авторката отново гради сложно построена мистификация, опираща се върху реални персонажи и факти – в случая живота и самоубийството на японския писател Юкио Мишима.

В „За теб” Яна Борисова за първи път напуска кулата от слонова кост, която обикновено обитават нейните персонажи, за да създаде текст по реален случай, посветен на реален човек – Христо Мутафчиев. Много искрен, откровен до бруталност, но и топъл разговор между двама братя, които се преоткриват след нещастието, сполетяло единия от тях. Разпознаваме Яна Борисова по втъканата в текста поетичност и възхвалата на театъра като изцеряваща душите (а защо не и телата) магия.

„Пепеляшки ООД” на Гергана Димитрова и Здрава Каменова е истеричен и объркан монолог на три гласа със силен феминистичен уклон. Обговаряне на женското от първичното ритуално месене на хляб до еманципацията на ХХ в. и кризите на нашето съвремие.

В тази категория отново е заложена опозицията институционален/алтернативен театър и финалистът ще наклони везните при отговора на въпроса „Раковска” или off. Но дали наистина по-добрият ще победи?

4 КОМЕНТАРИ

  1. Много тенденциозен анализ на г-жа Анелия Янева, който показва липса на правилна преценка и не й прави чест. Много от оценките, които прави не са точни, но най-вече написаното за спектакъла „Сватбата на дребния буржоа” е меко казано скандално. Не е необходимо да правя анализ. Но това,което мисля и почувствах когато гледах това представление – великолепен прочит на тази не толкова интересна пиеса на младия Брех. Изключителна актьорска игра, ясни послания и усещането за красота и естетика,която остава в душата ти за дълго след края на представлението. Дали ще спечели Икар или не, не е толкова важно(всички знаем как се раздават наградите-ти на мен, аз на теб).Важното е, че сред постните, претенциозни и чалгарски представления в българския театър, които насилствено се налагат на публиката, има едно, което връща вярата на обичащите театъра в това, че истинският театър е жив и велик! И ако спектакъла „Сватбата на дребния буржоа” спечели наградата Икар 2015 за режисура ще бъде заслужено и ще бъде победа над статуковото в българския театър.