0
653

„Нормализиране“ или радикализация

Коя заплаха е по-голяма?

Филмът Burning bush (преведен на български като „Горящият храст“) от 2014 г. на легендарната полска режисьорка и активистка на „Солидарност“ Агнешка Холанд беше едно от най-значимите културни събития в Централна Европа през последните години. Филмът е етичен трилър, чието действие се развива през 1969 г., веднага след самозапалването на чешкия студент Ян Палах в знак на протест срещу окупацията на Чехословакия от СССР и опитите на властта да нормализират живота в страната. Целта на Палах е да не допусне банализирането на злото.

Три години след появата на филма, в късния следобед на 19 октомври, Пьотр Шчесни, 54-годишен и баща на две деца, се самозапали пред Двореца на културата във Варшава, построен през комунистическата епоха. Така Шчесни изрази своя протест срещу политиките на крайнодясната управляваща партия „Право и справедливост“, които според него са смъртна заплаха за демокрацията в Полша. В листовката, която разпространява преди да се самоубие, той е безкомпромисен: „Преди всичко обичам свободата – затова реших да се пожертвам, с надеждата смъртта ми да събуди съвестта на повече хора.“

Не знам дали Пьотр Шчесни е гледал „Горящият храст“, но отчаяният му акт на протест несъмнено е повторение на саможертвата на Ян Палах отпреди половин век.

Самозапалването на Пьотр Шчесни предизвика ожесточени спорове в Полша. Някои се опитаха да изтълкуват самоубийството му като последица от депресия, а не като политически акт. Други изказаха опасения, че Полша може да се изправи пред вълна от подобни самоубийства и посъветваха медиите да не отразяват тази шокираща смърт. Имаше и гласове, сред които и самата Агнешка Холанд, които заговориха с възхищение за Шчесни като истински последовател на Палах и оцениха жеста му като отчаян опит поляците да осъзнаят сериозността на сегашното положение.

„Огънят изпепелява“, каза Агнешка Холанд, „но и озарява. Също като гнева“.

Дебатът в Полша повдига тежки въпроси, с които се сблъскват противниците на надигащата се популистка десница в Европа: кой е най-добрият начин да се бориш с едно омразно правителство, което никого не убива, малцина арестува (ако въобще го прави) и идва на власт след честни избори, ала в същото време заплашва да преобърне либералната демокрация, такава, каквато я познаваме?

Как човек прокарва разграничителната линия между живота в демокрация, където презираната от него партия свободно печели избори, и живота в диктатура, където опозицията може и никога да не успее да ги спечели? Дали „нормализирането“ на популистите е същинската заплаха за Европа или трябва да се притесняваме и от истерията на техните опоненти? И дали формите на съпротива, оказали се успешни срещу комунистическите и фашистките диктатури, могат да бъдат ефективни срещу демократично избраните нелиберални правителства?

Историята, за съжаление, не дава ясен отговор на тези въпроси. Спомените на хора, преживели 30-те години на миналия век – „Бележки за Хитлер“ на Себастиан Хафнер е най-добрият пример в това отношение – са ярко предупреждение срещу нормализирането на диктатурите, особено ако тези диктатури са дошли на власт чрез избори. И това изглежда разумно. Ала историята ни дава и обратния пример: през 70-те години младите леви радикали бяха дотолкова убедени, че няма съществена разлика между нацистка Германия и следвоенната Федерална република Германия, че сториха голяма грешка, превръщайки се в терористи и врагове на демокрацията.

Какъв е урокът? Прокарването на разделителна линия между демокрацията и диктатурата изисква посвещение и готовност за защита на собствените ценности. Но предполага и усет за мярка.

Задачата на опозицията срещу днешните популистки правителства е трудна, защото тези популисти са израз на триумфа на революционната интензивност над последователността в демократичната политика. Популизмът процъфтява, когато политиката се мотивира повече от символи, отколкото от съдържание. Твърдите избиратели на популистите – в Полша, но и навсякъде другаде – лесно ще простят на лидерите си провала в прокарването на определени политики или непоследователност в мненията. Но те няма да търпят техните популистки кръстоносци да действат като „нормални политици“. Затова, ако се държим така, сякаш живеем в Германия през 30-те години на XX век или в Източна Европа през 70-те години на миналия век, по парадоксален начин се оказва, че обслужваме дневния ред на популистите.

За разлика от фашистките си предшественици, днешните популисти не се стремят да променят обществото. Те искат то да бъде статично и замразено. Носители са презрението срещу всякакви промени – технологични, икономически и демографски – в съвременния живот, разглеждан като перманентна революция. И единственото, което предлагат, е разрушението. Днешните популистите съчетават революционната интензивност с много слаба идеология.

Пьотр Шчесни се самозапали, за да предотврати опитите на настоящия режим в Полша да изглежда нормален; според него това правителство е почти толкова опасно, колкото някогашния комунистически режим. Ала онова, което той така и не успя да разбере, е, че за разлика от комунистите през 70-те години, днешните популисти не търсят нормализация – те се опасяват от нея. След дълги месеци на протести в Полша подкрепата за правителството всъщност се увеличава. Управляващата партия има интерес да поддържа крайната поляризация в обществото. И ако битката с популистите се води чрез подражание на политиките им, разделящи обществото – и то с вдигане на залозите – със сигурност не това е начинът, по който те могат да бъдат победени.

Англоезичната версия на текста е публикувана в „Ню Йорк таймс“.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe’s World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don’t Trust Our Leaders, TED Books, 2013; „Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest“ (UPenn Press, May 2014).

Предишна статияВ една хипотетична балканска страна
Следваща статияФибите, миглите, есента…