0
759

Носталгично по френски

Salaud, on t'aime 2
„Обичаме те, негоднико”

„Обичаме те, негоднико” на френския режисьор Клод Льолуш е филм, който доста държи на детайлите и грижливо се връща към тях. Историята сама по себе си не е оригинална, но развръзката оставя избор на зрителя да се развълнува или не.

logoАко ви е любопитно как общо взето стандартна драмедия (някъде по пътя между драма и комедия), с леки мелодраматични залитания, може да се превърне в съвсем различен филм, благодарение на неочакван сюжетен обрат, „Обичаме те, негоднико” е тъкмо за вас. „Размазаното” от времето лице на рокидола Джони Холидей малко усложнява автентичността на възприятието, но френският режисьор Клод Льолуш е умел конструктор на междуличностни конфликти и успява да се пребори с пречките на привидностите.

Сюжетът на филма изглежда хем познат и разбираем, хем леко хаотичен. Пенсионирана звезда (на фотографията) Жак е отявлен бонвиван с четири пораснали дъщери (от различни майки), които не искат и да го знаят. Когато Жак си купува просторна хижа в Алпите, момичетата, заети със собственото си всекидневие, все не намират време да го посетят. Докато приятелят на Жак, лекарят Фред, не им се обажда с новината, че баща им е тежко болен… Тогава те му организират грандиозно „съвпадение” и се изсипват в хижата, с гаджета или деца, изпълнени с укори и разбудили стари спомени…

Не може да се каже, че Льолуш е пропуснал да разработи характеристиките на персонажите и все пак много от действащите лица в „Обичаме те, негоднико” остават статични и някак дистанцирани спрямо интригата и в очите на публиката. Дори моралното страдание на главния герой, изпаднал в ситуацията на равносметка за постигнатото и нанесените през годините вреди на най-близките му хора, изглежда на моменти разконцентрирано, почти разсеяно. Може би защото разчита в по-голяма степен на стереотипното поведение по схемата „отсъстващ родител – разочаровани/отчуждени деца”. И вместо да се смущава, че използва клишета, драматургията ги вгражда като тухли в основата на фабулата и самодоволно подклажда зрителското недоумение quovadis?

Salaud, on t'aime 3
„Обичаме те, негоднико”

А после, точно когато събитията заплашват да завият окончателно в посока немска ТВ сага, бам!, и се озоваваме в друг филм. Почти.

Клод Льолуш не винаги се е справял добре с капаните на мелодрамата, но последните му 3-4 заглавия разказват романтични истории по изобретателен и увлекателен начин (от поезията на „И сега… дами и господа..”, до драматизма на „Толкова много любов”). Затова ще приемем, че всичко, което прави от „Обичаме те, негоднико” стандартна трагикомедия с неочаквана развръзка, изчистена от сантименталност и излишно философстване, не е случайно стечение на обстоятелствата, а целенасочена стратегия за зрителско изненадване и своеобразен бунт срещу необходимостта, когато влезеш в даден филмов жанр, да се придържаш към него до финалните надписи.

Жанровете в киното не се делят по националности (като изключим някои преобладаващи предпочитания) и все пак често се случва да разпознаеш някои филм като френски, британски или американски по формата, в която е облечен разказът, или пък обратното – да предположиш, че щом историята е от дадена държава, то тя най-вероятно ще бъде разказана в еди-какъв си жанр. В този смисъл „Обичаме те, негоднико” се вписва в стереотипа на „малките френски драми”, въпреки че не е точно драма. Тази несигурност идва както от комичните искри, които прехвръкват насам-натам, така и от някакъв трудно обясним недостатък, който поради липса на по-добра категоризация можем да определим като лека форма на „сценарен хаос”. Сюжетът видимо се чувства „на гости” в избраната форма, а част от персонажите (особено женските) изглеждат така, сякаш са попаднали в чужд спектакъл в антракта на основното представление. Джони Холидей и Еди Мичъл общо взето си тежат на мястото, но както вече стана дума, първият доста разконцентрира с визията на „късен Мики Рурк”, а вторият все пак е само „приятелят-на-героя”. Нещата отиват на зле, когато неочакван драматургичен ход изважда фабулата от омагьосания кръг на търсенето на прошка и ни дава възможност да погледнем на ситуацията в различна перспектива, където се прокрадват носталгия и дори намек за иронията на съдбата. Няма смисъл да гадаем дали предозирането на стереотипа е търсена комбинация, която да повиши ефективността на последвалия катарзис, важното е, че действа. И дали щеше да се получи подобен ефект при по-оригинална завръзка е въпрос, на който не би могъл да отговори дори самият режисьор. Ако е вярно, че най-важно за една кинотворба е усещането, с което зрителят напуска киносалона, значи Клод Льолуш е успял.

Salaud, on t'aime
„Обичаме те, негоднико”

„Обичаме те, негоднико” е филм, който доста държи на детайлите и грижливо се връща към тях – от своенравния, подлежащ на опитомяване орел, през подарения пистолет и „полезната лъжа”, до пушенето, „което убива”; и ни предоставя един от редките случаи, в които пушката на Чехов от първо действие не гръмва в трето, но това не е дефект на воденето на разказа. Историята сама по себе си не е оригинална, но развръзката й приляга и дава повод за размисли от различен порядък, които режисьорът е бил така любезен да не навира в лицето на зрителя, а да му остави избор да се развълнува или не.