Начало Идеи Гледна точка Носталгията по соца и политическият виц
Гледна точка

Носталгията по соца и политическият виц

8235

Комунизмът отдавна принадлежи на миналото, където това зло бе победено, но някои негови призраци изглежда, че ни спохождат. Явно пролуките в колективната памет са толкова големи, че тя трудно се справя със задачата си на спасителна мрежа в настоящето. А както настоява нашият сънародник Цветан Тодоров в известното си изследване „Памет за злото, изкушение на доброто“ (2000), тъкмо тази памет би трябвало да е истинският „обществен договор“ на демокрацията. За да знаем кои сме и  какво е било, за да можем да правим разлика между добро и зло.

Ами ако не можем? Едно социологическо проучване, появило се тези дни, е повече от стъписващо. Националният център за парламентарни изследвания (НЦПИ) задава на представителна извадка от български граждани следния въпрос: „Кои личности в българската история са допринесли в най-голяма степен за развитието на България?“ Съответно начело в класацията са: цар Симеон Велики (17%), създателите на славянската писменост Св. св. Кирил и Методий (10%), преподобният Паисий Хилендарски (9%) и патриархът на българската литература Иван Вазов (7%). Дотук добре. Но забележете: на следващо място с „основополагащ принос“ се нарежда Тодор Живков (1911–1998), изпреварил с един пункт дори създателя на българската държава хан Аспарух – 5 на сто, както и цар св. Борис Покръстител и Стефан Стамболов.

Човек да се хване за главата. Как да си обясним това? Със заливащата ни отвсякъде соцносталгия или заради приказките как др. Живков бил построил две България, докато хан Аспарух създал само една? С приказките за славното и светло минало, различно от срамното настояще? С отказа от свобода и суверенитет при НРБ, когато през август 1962 г. същият Тодор Живков е готов да поднесе на тепсия страната ни, но за наше щастие Никита Хрушчов отклонява „дара“ заради „сложното международно положение“. Ами ако „дарът на Живков“ беше приет? Каква щеше да е днешна България? Най-вероятно някакво подобие на Беларус или Молдова. И ето че тъкмо отявленото национално предателство издига Тодор Живков в очите на патологични соцносталгици и русофили над Стефан Стамболов, опазил с цената на посечената си глава новоосвободена България от ламтежите на Руската империя. Съпоставката между св. цар Борис Покръстител и правешкия диктатор пък е толкова позорна, че тук направо губим ума и дума. Що за човек трябва да си, за да подцениш (и зачеркнеш) духовния и цивилизационен избор на България в името на „котловинната диктатура“ на Тато? Да не говорим за ретро-отбраната на МОЧА от Мая Манолова и прилежащи „копейки“, която си струва отделен текст. 

В дъното на всичко това дреме някакъв дълбок и безутешен „български комплекс“, който е вик по нещо. Видимо е чувството за „историческо и културно осиротяване“ на немалко хора (32,6 % от анкетираните), които смятат, че при др. Тодор Живков се е живяло най-добре в най-новата ни история. Затова биха искали да живеят именно там, в онова време.

Част от анкетираните със сигурност имат спомени от Живковото управление. Проучването показва, че за него са „гласували“ предимно хора над 50 години, повечето от които живеещи в „периферията“, сиреч в малки населени места. Останалите от анкетираните са съвсем млади, при тях работят разказите вкъщи за „светлото минало“.  

И с какво толкова времето на Живков взима превес над европейска България? На първо място, със спомена за „бавното време“ – ден да мине, друг да дойде. С налагането на „нямането“, ама за „всички“ –  съвсем илюзорно с оглед на онзи номенклатурно разпределен свят между „правоимащи“ и „правонямащи“, където социалните прегради бяха не по-малко непомерни. Ала как да се види това в едно „затворено общество“? Докато при демокрацията всичко е налице, затова и кусурите изглеждат толкова големи.

За хората, искащи да живеят „при Живков“, свободата не е аргумент. На тях им липсва нещо друго. Интересно какво? Ако им липсва „човекът от народа“, който да ги обгрижва „отгоре“ с гърления си смях, сещам се за поне две негови подобия в политическия ни живот, от които няма отърване. Типажът, описан още от Алеко, е вековечен и комай никога не ще си отиде.

Ако им липсва „народната политика“ и народняшки простотии – популисти бол… Ако им липсва „вечната дружба с Москва“ – ето ги Радев и Костадинов, Нинова и Манолова. За какво да жалиш тогава по Пеко Таков, Тано Цолов или Цола Драгойчева… Ако пък им липсва „правешкото хоро“ – пилони и хороводи също колкото щеш.

Интернет обаче ни залива с басни за „светлото минало на Тодор Живков“, когато всичко било толкова добре, а и имало „от пиле мляко“. Че се започват и едни надлъгвания и лакърдии за каймата народна и народната наденица, за правешката баница, евтината гроздова ракия и по-луксозната „Академик Неделчев“. За времето на „благоденствието на народа“.

А да помните случайно – в дълбоката си грижа за същия този народ – празните рафтове на магазините и липсата на тоалетна хартия, опашките за всичко и лошото качество на стоките, грубиянството на милиционерите и отвратителното обслужване? Колко лой имаше в легендарната „кайма народна“ или какво откривахме вътре в кренвиршите? Някой има ли спомен за трите икономически фалита на НРБ под мъдрото управление на Живков и за стопяването на златния ни резерв? А за милиардните заеми някой сеща ли се, нали заради тях през 1989 г. бяхме в реален фалит? И за опашките след това, когато отпечатаха даже купони? За дажбата от по два хляба и две кисели млека на ден, за които се чакаше от зори? Нима и това сме забравили? Или и то дойде с „лошата демокрация“? А за „смяната на имената“ на българските турци по времето на Живков и за последната вълна от насилие също ли сме забравили? Когато България бе на ръба на гражданската война, а последиците ги теглим до днес?

Явно имаме проблем с паметта. А тя – пак според Цветан Тодоров – не се свежда само до механичното регистриране  на станалото: „Паметта има своите форми и функция, нейното установяване минава през фази, всяка от които може да изпитва специфични смущения, като въздействието ѝ върху различни лица може да породи и противоположно морално поведение“.

***
Именно този „разнобой в паметта“ ни изправя сега пред сериозен разлом. Как да се борим с „фалшивата памет“, с популистките ѝ отражения в настоящето, които минират и бъдещето ни? С целия този „соцфалшификат“, който трансформира „светлото бъдеще“ в едно „светло минало“, ставащо все „по-светло“, колкото повече се отдалечава от настоящето.

Мислих дълго над това и изведнъж ми хрумна – защо да не преборим „светлото минало“ с вицове? Политическият език беше солта на онази епоха. И съвсем по Маркс, смеейки се, бихме могли да се разделим с „живковизма“.

Днес политически вицове почти няма или са само реплики на предишните. „Меметата“ в интернет са наследниците на някогашния политически хумор, но вече като свободна сатира в плуралистичния свят на социалните мрежи. За „мемета“ никой не може да ви осъди или да ви „задържи за справка“ – най-много да ви „рипортнат“ във фейсбук, ако преминете някаква граница.

Докато за вицове навремето имаше риск не само да отнeсеш някой шамар в участъка. За политически вицове уволняваха и изселваха, имаше хора лежали за вицове в затвора. От книгата на Борислав Скочев за лагера в Белене става ясно, че дори в началото на 1985 г. там е въдворена група от София, заради „разпространяване на слухове, опорочаващи социалистическата действителност“, тоест пак заради разказването на вицове. И това вече при Горбачов, в самото начало на „перестройката“!

За тази цел реших да си послужа с един своеобразен експеримент – да използвам политическия виц от онова време като „серум на истината“ за епохата на Живков. При това не със „селекция отвътре“, а с „поглед отвън“.  

Наскоро в ръцете ми попадна една необичайна антология на френски език – „Бодливата тел на страха. Политическият хумор в страните от Източна Европа“, издадена през далечната 1978 г. в Париж от изследователя Ален Парюи. Книгата е четена от кора до кора – кой знае през колко ръце е минала, преди да стигне чрез един столичен антиквариат до мен. Рискът да притежаваш или четеш подобна книга е бил голям. Сборникът е издание на списанието „Кайе дьо л’Ест“. В редакционния комитет съзираме имената на големи интелектуалци като Йожен Йонеско и Ян Кот, Франсоа Фейтьо и Йозеф Шкворецки, Дени дьо Ружмон и Жан-Мари Доменак. Към всеки един от разделите – Терорът, Привилегированите, Икономиката, Пропагандата, Отказът – има аналитични встъпителни думи от съставителя. Събраните политически вицове са разностранни – най-вече от СССР, но има немалко политически хумор от Чехословакия, Полша и Унгария, от Румъния и България.

На корицата виждаме човек, убол крака си на една от многото червени рози с бодлива тел, цветята на незабравимата земя на „светлото минало“. Една „българска роза“ в нашия случай.

Още първият политически виц изяснява що е комунизъм. Светлият хоризонт на човечеството. А какво е хоризонт? Въображаема линия, която се отдалечава в степента, в която ние се доближаваме до нея.

И още: капитализмът е експлоатация на човек от човека. Социализмът е обратното.

Следват стотици смешни вицове за Хрушчов и Брежнев, за пражката пролет и режима на Чаушеску, сред тях десетина са посветени на Живкова България. Не е ли интересно днес да видим тази „обетована страна“ през огледалото на политическия хумор? Представяте ли си как е изглеждала тя?

Първи виц:

Коя е най-неутралната страна в Европа? България? Защо? Защото е страната, която изобщо не се меси във вътрешните си работи.

В тази връзка пък Унгария е представена като най-просторната страна в Европа. И то защо? Защото преди десетилетия съветската армия е навлязла в нея и още търси обратния път. Тъжен хумор, навяващ други днешни препратки.

А ето и един политически виц за „човека от народа“:

Един ден Живков си сложил черни очила и голям каскет на главата, и отишъл на кино в София. Било тъмно, почнал кинопрегледът, на който той произнася важна реч. Зрителите стават и я аплодират, само той остава седнал. Тогава съседът му отляво го сбутва и му прошепва: „Ставай веднага. Гъмжи от ченгета. Не си струва да те приберат заради това нищожество“.

И още – как се работи в България:

Работниците се трудят с две ръце. Директорите работят с една ръка, а с другата се държат за креслото си. А пък министрите са се захванали за креслата си с две ръце и работят с краката си.

Картина на българското трудолюбие във време на социално равенство.

Следват петте правила на благоразумния българин, които лично мен ме изумиха:

  1. Не мисли.
  2. Ако мислиш, не говори.
  3. Ако говориш, не пиши.
  4. Ако пишеш, поне не подписвай.
  5. Ако подписваш, не се учудвай какво ще стане.

Струва си да се замислим и над израза „български избори“, присъстващ, разбира се, в книгата:

Защо българите никога не се обзалагат за резултатите от изборите.

Защото там губещ няма.

И няма как – два вица за „вечната ни дружба“ с Москва:

  1. Защо СССР има най-доброто селско стопанство в света.

Защото има четири реколти: една в ГДР, една в НРБ, една в Словакия.

А четвъртата?

Е, все пак в Русия.

2. Български работник, приет от др. Тодор Живков, разказва за посещението си на своите колеги. „Казваш, че на бюрото му има дузина телефони и един от тях бил за връзка само с Кремъл. А как го разпознава?“ – пита един от тях. „Много просто – телефонът е само слушалка.“

Ето и обобщението за НРБ, което открих в края на книгата:

В България хората живеят толкова, толкова добре, че всеки път щом спътниците прелитат над българска територия, трябва да сменят орбитата си, за да не се сблъскат с жизненото равнище на населението.

Накрая, завършвам с един небългарски, а универсален виц:

Попитали радио „Ереван“ какви са трите най-големи нещастия, които могат да сполетят един народ:

Първо, да го бомбардират американците.

Второ, да го окупират германците.

Трето, да го освободят руснаците.

Макар и иносказателно, това казва много за „българската ситуация“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора