0
1971

„Носталгия“

или кое може да спаси света

„Ако човечеството иска да върви напред, а не да се гърчи в съмнения на ръба на гибелната пропаст, ние би трябвало да си подадем ръце…Човечеството е стигнало до точката на позора! Не сме свободни от самите себе си! Говоря направо и свободно, за да разберете, че животът е нещо простичко и ако искате да се спасите, да спасите себе си и децата си, своите потомци и бъдещето си, трябва да се върнете на самото онова място, където сте изгубили пътя и сте свърнали в невярна посока”.

Тези думи не са откъс от някакъв манифест на „възмутените”, нито от нечия политическа реч.

Ни най-малко. Макар че спокойно би могло да е така, а и немалко хора биха се подписали днес под подобни думи.

Работата е там, че с тази си реч „лудият” Доменико – един от главните герои във филма на Андрей Тарковски „Носталгия” (1983 г.) – се обръща към хората на Капитолия, застинали и като че ли вкаменени на място, сякаш извън времето, миг преди сам той жертвено да се самозапали и то не другаде, а върху конната статуя на Марк Аврелий, императора-стоик.

„Носталгия”, един от най-тайнствените и непонятни филми на Андрей Тарковски, си струва да бъде гледан отново, тъй като всъщност е притча за днешния ден.

Всичко във филма едновременно привлича и обърква: сумракът, водите и най-вече финалните сцени, заснети в руините на абатството „Сан Галгано”, които идват да ни кажат много повече, отколкото сюжетната история за руския писател Андрей Горчаков, дошъл в Италия, за да издири там изгубените следи на талантливия руски музикант от XVII в. и крепостен селянин Павел Сосновски.

„Носталгия” е филм сюрреален и ониричен, потопен във видения на сън и наяве, сякаш екранизация на „Сънят на смешния човек” на Достоевски, но в логиката на „Божествена комедия” на Данте. Пропаданията във времето и характерната стилизация на кадрите придават на киноразказа особена, апокалиптична тоналност. Режисьорът не крие, че това е неговият „най-личен филм”, доколкото, по стечение на обстоятелствата, лентата се е превърнала в „отпечатък на неговата душа”.

Това е филм-изповед. След него Андрей Тарковски, омерзен от цензурата в СССР, решава да остане на Запад, което във времената на „Желязната завеса” го превръща в „невъзвращенец”: живот извън родината, без път назад. Далеч от сина си Арсений и от баща си – поетът Арсений Тарковски, от приятели, от родния дом. Като че ли режисьорът предусеща и болестта, която вече коварно руши тялото му – остават му едва три години живот.

Оттук и Носталгията (Nostalghia), ключово понятие за филма. А то, като такова, е изковано от швейцарски психиатри едва през XIX в., идвайки да обясни необяснимото заболяване на швейцарски войници, което се проявява, щом като наемници те задълго останат на чужда земя – в Германия, Италия, Русия или другаде. Швейцарските войници започвали да изпитват някаква безпричинна тъга, прерастваща в буйство, даже загуба на разсъдъка. Някаква остра, непозната преди, чисто физическа болка ги карала да бълнуват за родната земя и бащиния дом. За да се намери решение, съответстващо на военната дисциплина, швейцарски генерали заповядват „носталгиращите” да бъдат заравяни в земята до кръста и да остават така, колкото е необходимо, докато се съвземат. Защото носталгията е болест.

Но тя също е и интроспекция: можем да се питаме дали тази общосподелима тъга (alghia) всъщност не ни сближава повече от nostos-а (родния дом), делящ ни непрестанно на свои и на чужди…

За каква „Носталгия” обаче говори в едноименния си филм Андрей Тарковски?

В книгата си „Запечатаното време”, излязла в Берлин през 1984 г., той е повече от категоричен: за „руската носталгия”, разбира се. За онова особено и специфично у неговите сънародници душевно състояние, което изниква при тях далеч от родината. Нали затова и „руснаците са лоши емигранти” – заради драматичната си неспособност към асимилация, поради тромавото им приспособяване към всяка друга култура, която те обговарят със силния си и доста разпознаваем акцент.

А в личен план Тарковски възкликва: „можех ли аз да предполагам, снимайки „Носталгия”, че състоянието на удушливо-безизходна тъга, изпълваща екранното пространство на филма, ще се превърне и в моя жизнена съдба?”.

В същото време неговият екранен двойник Андрей Горчаков (блестящо въплътен от Олег Янковски) тъжно констатира, че завръщането е по особен начин безприютно. Павел Сосновски, музикантът от XVII в., чийто живот той проучва, се завръща обратно в Русия, където се оказва пак несвободен (крепостен селянин), от отчаяние се пропива и слага край на живота си.

Русия, отечеството, по което Андрей (Горчаков и Тарковски) скърбят, не е и никога не е била страна на свободата. Разгневената италианска преводачка Еуджения, отблъсната от Горчаков, дори крещи в лицето му: „Вие сте пълни с комплекси. Не сте свободни и никога не сте поискали да бъдете такива”.

Има ли тогава изход от задушаващата тъга на „носталгията”? В началото на филма поетът Андрей Горчаков смята, че това е „снемането на границите”, на всички граници между държавите. Ала постепенно си дава сметка, че не това е проблемът, защото истинските граници са други. Проблем са границите между другите, между отделните човешки същества, разминаващи се като отражения, без да се срещат истински.

По същото време Тарковски замисля и нова постановка на „Хамлет”, в която го вълнува тъкмо този вечен човешки проблем – защо опитът на човека духовно да се издигне го потапя пак в същата кална действителност. Или, казано другояче – защо човекът на бъдещето е принуден да живее в своето минало.

На тази дилема ни правят съпричастни и кадрите от „Носталгия”, примесващи всевъзможна кал към изумителните гледки в Тоскана, обект на възхита за не един пътешественик. Това са „отломки от всечовешка, но чужда цивилизация – пише Тарковски – надгробие над пагубността на човешките амбиции, довела до множество от заблудите на човечеството”.

„Притрябвали са ми вашите красоти”, възкликва пък героят на филма Андрей Горчаков, без да погледне дори жадуваната отдавна от него фреска на „Мадона дел Парто” на Пиеро дела Франческа (толкова наподобяваща жена му Мария). Без да е в състояние да обясни поведението си.

Болката на „носталгията” всъщност е болка от този и по този свят. Тя е сблъсък между света и „слабия човек”. Сблъсък, случващ се всекидневно, който изправя човечеството пред вече цитираното в речта на Доменико раздвоение – „вместо да върви напред, да се гърчи в съмнения на ръба на гибелната пропаст”.

И все пак, филмите на Тарковски дават примери на „слаби хора”, които независимо от слабостта си, устояват на „болестта на света”. 

Такъв, разбира се, е монахът Рубльов, наставляван от св. Сергий Радонежски, и изповядващ несъпротивление срещу силата. Такъв е „Сталкер”, водачът в „зоната”, произнесъл цял монолог в защита на слабостта. Такива в „Носталгия” са Доменико и Андрей Горчаков, всеки от които (по своему и жертвено) извършва тайнство, пренасяйки пламъка на вярата.

Става дума за персонификации на образ, който бих определил като „човекът-свещ”.

В християнската традиция, още от времето на св. Василий Велики, човешкото същество се оприличава на свещ. Аналогия, която не е никак случайна.

Човекът се състои от тяло и душа, тъй както свещта е съчетание от восък и пламък. А както знаем, колкото по-буен е пламъкът, толкова по-бързо свещта изчезва, тя се топи и изгаря.

Нима същата зависимост не се наблюдава у хората? Там където пламъкът на душата е по-буен, тялото чезне по-бързо и животът се съкращава. „Човекът не е само тяло…”, гласи един стих на Арсений Тарковски, бащата на режисьора, който прозвучава във филма „Носталгия”. А и съдбата на самия Андрей Тарковски сякаш е поредното доказателство за това.

Потвърждение на тази аналогия е и естетическата концепция на Андрей Тарковски за киното като изкуство, способно „да запечати” времето.

Какво означава да запечатиш времето, ако не опит да го спреш, опит за досег с вечността?

Неслучайно целият филм „Носталгия” е сякаш потопен във вода, която в символологията на Тарковски е образ на времето. В едно свое интервю той я определя така: „водата е символ на земния живот; тя живее, има дълбочина, движи се, изменя се, дава огледално отражение; в нея можем да се къпем, да пием от нея, в нея можем и да потънем…”

Така и земният ни живот потъва във времето, но не убягва от болката и тъгата, от онова, което в много смисли можем да определим като „носталгия”.

Обратното на „носталгията” като изход от времето е „въз-поминанието” (анамнесис).

Това „въз-поминание” е основна част от всяка литургия, доколкото то възкресява спомена за живота на Христос, за неговото рождение, страсти и смърт, както и за онова, което е отвъд смъртта. Към което се прибавя и спомнянето за всички живели някога в протежение на историята.

Тъкмо този „анамнесис” е преходът от болезнеността на паметта към една друга и по-различна памет. Вечната памет (вечная памят).

Памет, към която човекът – подобно на Андрей Горчаков във филма – върви със свещ в ръка и която го освобождава от „носталгията” на безприютността, от мъчителното ненамиране на неговия земен дом.

Защото домът на човека и човечеството е другаде.

И филмът „Носталгия” на Андрей Тарковски е всъщност екранно предусещане на този друг дом на човека.

______________

Текстът е от представянето на филма „Носталгия” (1983) на Андрей Тарковски в рамките на Кинофорума „Моят филм”, проект на Културния център на СУ „Св.Климент Охридски”.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияВасил Левски Дяконът
Следваща статияБелязан от детството