Начало Книги Изборът Нюйоркски митрополит Андрей
Изборът

Нюйоркски митрополит Андрей

Момчил Методиев
08.09.2016
2459
Andrey in USA
Митрополит Андрей в САЩ. Личен архив на Анастасия Гицова

Книгата на Момчил Методиев, издадена от „Рива“, включва биография, непубликувани спомени и откъси от дневници на Нюйоркския митрополит Андрей. Представяме увода на изследването и фрагмент от детските спомени на духовника.

Живял през наситена с драматични събития епоха, Нюйоркският митрополит Андрей (1886 – 1972) е в епицентъра на много конфликти, които се опитва дипломатично да разрешава. В годините на Студената война българската емиграция го признава като един от нейните естествени обединители. Без да изменя на антикомунистическите си възгледи, след дълги перипетии той е признат и от официалните български власти, а Държавна сигурност следи всяка негова стъпка. Противник на икуменизма, той е космополит, който свободно общува с представители на различни изповедания. Приживе делото му остава непризнато, но след неговата смърт паметта му като основател на Българската епархия в Америка е защитавана дори и от негови противници.

Книгата на Момчил Методиев „Нюйоркски митрополит Андрей“ ще бъде представена на 10 септември, събота, от 18 часа в Градската художествена галерия във Варна – в рамките на Седмицата на православната книга.

Момчил Методиев, дфн, е автор на книгите Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944–1989 (2010) и Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава (2008), както и съавтор на книгата Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (2016, заедно с Мария Дерменджиева). Главен редактор на сп. „Християнство и култура”. Работил е по съставителството на няколко документални сборника, издадени от Комисията по досиетата, както и по Проекта за история на Студената война на Института „Удроу Уилсън” във Вашингтон, САЩ.

 

Момчил Методиев, „Нюйоркски митрополит Андрей. Биография, спомени, дневници“, изд. „Рива“, 2016 г.

 

Митрополит Андрей срещу превратностите на историята

 

„Кой е г-н Стоян Петков?“ е заглавието на анонимна брошура, издадена през 1929 г. и разпространявана из София, в която той е обвиняван в протестантски уклон и лични слабости. По това време името Стоян Петков съществува само в паспортните преписки – от края на 1928 г. той вече носи монашеското име Андрей, а само два месеца след своето монашеско пострижение получава и епископската титла Вѐлички, която често се употребява от хората извън църковните среди като негова фамилия. Оттогава и до днес Андрей Вѐлички привлича вниманието и интереса както на своите съвременници, така и на хора от следващите поколения.

Mitropolit Andrey.inddНо по различни причини. Появата на брошурата „Кой е г-н Стоян Петков?“ е част от много по-голям конфликт във върховното църковно управление, чиято най-известна жертва е епископът. За разлика от 20-те и 30-те години, през 60-те и 70-те личността на признатият с неохота за Нюйоркски митрополит Андрей концентрира в себе си цялата провинциалност на социалистическите държавни функционери, които приписват на един дългогодишен емигрант в Америка митични способности, връзки и преди всичко – богатство. Ако през 30-те години стремежът на кампанията срещу епископ Андрей е да бъде отстранен като кандидат за висшата църковна йерархия, през 60-те години Държавна сигурност се опитва да се ориентира сред неговите контакти и влияние, и да търси това богатство.

Шумът около епископ Андрей е обясним. Биографията му наистина е нетипична, излиза извън обичайните житейски траектории на времето, но е и свидетелство за неподозираните промени, които може да донесе една наситена с драматични събития епоха, която не пощадява никого. Когато обаче липсват познания за историческия контекст, много лесно обяснението за тези житейски перипетии може да бъде потърсено в конспирациите.

През 1928 г., когато приема монашеско пострижение, Стоян Петков е на 43 години, с богато образование и кариера зад гърба си, а и с публична известност. Два месеца по-късно той вече е викарен епископ, пръв помощник и най-важното – истински духовен син на последния представител на първото поколение български архиереи, свидетели на учредяването на Българската екзархия – Варненско-преславския митрополит Симеон. Макар и от сравнително бедно семейство, той има възможност да следва в Русия, където получава достъп и до аристократични кръгове. Личен свидетел на болшевишката революция, той се завръща в България след края на Първата световна война и бързо си спечелва славата на организатор на православни младежки дружества, на проповедник и автор на пастирска богословска книжнина. Известност, която му печели много почитатели, но и много противници.

Макар съвременниците да го описват по-скоро като мек човек, до края на живота си той продължава да бъде обект на полярни мнения. И по всичко изглежда, че това се дължи не толкова на личен характер, колкото на стечение на обстоятелства, в чийто епицентър се оказва, без да има пълна възможност да ги управлява.

Причини житейският път на Нюйоркския митрополит Андрей да стимулира въображението на конспиролозите има предостатъчно. От тяхна гледна точка той е благословен с щастлива съдба – по-голямата част от живота си прекарва в Америка, което е достатъчна причина за развихряне на въображението на хора, които трудно се ориентират отвъд Желязната завеса. В Москва се среща с барон Николай, а в Америка поддържа контакти с барон Бломберг – имена и титли, които засилват тайнствеността, която го съпътства. Барон Бломберг е член на слабо известен американски Малтийски орден, но това е достатъчно основание на митрополит Андрей да му бъде приписано членство в могъщо тайно общество. Докато е в Америка, от време на време, митрополитът изпраща пари на своите роднини или на църкви и манастири в България. Така към многобройните контакти и участието в тайни общества се добавя и подозрението за притежаване на несметни богатства.

По време на Втората световна война той живее в неутрална Турция и служи в Българската екзархия в Истанбул, среща се с дипломати от различни страни и пише лично писмо на цар Борис ІІІ против въвличането на България във войната. От там заминава направо за Америка, където води дългогодишни битки с македонците на Иван Михайлов, поддържа контакти с цялата българска емиграция, включително и с цар Симеон, когото венчава през 60-те години. И през цялото време много пътува – често в Канада и Европа, но също и в Австралия, Аржентина, Уругвай.

След като тази конспиративна нагласа към живота му е оформена веднъж, всяко събитие, споменато в неговите Дневници, може да бъде изтълкувано като израз на голямо влияние. Кратката бележка в тях например, че по време на посещението си в Аржентина е помогнал на уволнени от мините българи да бъдат върнати на работа, се превръща в история за посредничество между богати работодатели и работници благодарение на неговите скрити връзки. На този фон дори изглежда малко странно, че Държавна сигурност остава сравнително безразлична към тези легенди. Досието му създава впечатление, че той наистина е подозиран в контакти с чужди разузнавания, но това подозрение не отива по-далеч от рутинното подозрение към всеки българин, който живее в чужбина.

Този образ на митрополит Андрей изглежда по-скоро клише, което възпроизвежда социалистическата мечта за богатия чичо от Америка. Създадената представа говори сякаш повече за нейните автори, отколкото за самия него. Макар много от фактите да са верни, акцентите често са напълно погрешни, а това затруднява обяснението на неговото място и роля в историята на Българската православна църква.

А той наистина е една от интересните и важни личности в българската църковна история на ХХ век. Не само защото е сред пионерите на организираното младежко християнско движение, набрало сила през 20-те и 30-те години и напълно забравено след това. Не само защото остава в историята като основателя на българската епархия в Северна Америка, която успява да опази въпреки недоверието на част от местната емиграция, грешките на Българската църква и мероприятията срещу него от страна на Държавна сигурност. Животът му заслужава да бъде изследван, защото в неговата личност се преплитат събития от 20-те и 30-те години, които продължават да оказват влияние върху историята на българската Църква поне до началото на 70-те години. В този смисъл биографията му е свидетелство не само за политическата, но и за църковната история на България през ХХ век.

Най-общо това са причините за интереса към живота на митрополит Андрей, а и към представената в настоящата книга част от неговото документално наследство. Акцентите в този опит за негова биография имат малко общо с детайлите, върху които се концентрират авторите с по-богато въображение. Стремежът е да бъде реконструиран животът на митрополит Андрей въз основа на архивни източници, които, макар и добре запазени, до момента са сравнително слабо изследвани в историческата литература. Целта е неговата биография да бъде поставена в контекста на по-широката история на Българската православна църква и това е гледната точка, от която се стремя да обясня житейските перипетии на първия митрополит на българската епархия в Северна Америка.

Andrei, Stiltun, 1963a
Митрополит Андрей в църквата „Св. Благовещение” в гр. Стилтън, щата Пенсилвания, САЩ, 1963 г. Българска източноправославна църква „Св. Георги”, Лос Анджелис, Калифорния (http://www.sveti-georgi.org)

Първоначалният импулс за написването на тази книга дойде от г-жа Анастасия Гицова, наследница на семейство Топлодолски – име, което присъства сравнително често в кореспонденцията на митрополит Андрей. Именно г-жа Гицова ме насочи към някои непубликувани негови спомени, които се превърнаха в основата за последвалото изучаване на наличните в архивите разнообразни свидетелства за живота на митрополита.

В началото изследването се насочи – напълно погрешно – към досието на митрополит Андрей в архива на Държавна сигурност. Погрешно, защото очакванията към разработката, озаглавена „Змия“, бяха много по-големи, отколкото реалното съдържание, отразено в тях. Документите срещу митрополит Андрей включват по-скоро обща информация и справки за неговия живот и малко данни, които да не могат да бъдат проследени по другите налични източници. Донесенията за митрополита са писани от неколцина духовници и са събирани основно по времето, когато статутът  му на Нюйоркски митрополит е вече признат от държавата и от Светия синод. Информация за него има и в други разработки на Държавна сигурност – основно в тази срещу неговия викарен епископ Партений, с когото митрополит Андрей влиза в дълбок конфликт. Сведения за живота на митрополит Андрей в Америка се откриват и в агентурното досие на неговия млад помощник – бъдещия Западноевропейски митрополит Симеон, който е изпратен в САЩ не на последно място именно за да шпионира митрополита, а след това се превръща в един от най-перспективните български разузнавачи в Америка, фигуриращ в архивите на Държавна сигурност със своите агентурни псевдоними „Христов“ и „Торис“. Частична информация за политиката на Светия синод към Американската епархия на БПЦ се съдържа и в разработките срещу други митрополити от този период, както и в литерното дело на Държавна сигурност за българската емиграция в Америка. Ограничените данни Държавна сигурност за митрополит Андрей могат да се обяснят с недостатъчната или напълно отсъстваща агентура на българските служби, която да работи активно и успешно по църковна линия, поне по времето, когато митрополит е Андрей. Липсата на разработка срещу големия негов противник в Америка – преминалия с цялата си епархия към Православната църква в Америка архиепископ Кирил Йончев, вероятно се дължи на същото обстоятелство. Този дефицит само частично се компенсира от донесенията, предавани от агентурата в Синода и неговата администрация – но това е агентура, която познава само вътрешните слухове и до голяма степен е повлияна от митологизирането на българския митрополит в Америка.

За сметка на това много по-полезни се оказаха официалните архивни източници. Преди всичко става дума за личния фонд на митрополит Андрей, съхраняван в Централния държавен архив, който съдържа негова кореспонденция, послания и не на последно място т.нар. Дневници. Пътят на тези Дневници, а и на целия личен фонд до Централния държавен архив е неясен. Г-жа Анастасия Гицова си спомня, че негови близки хора са насърчавали митрополит Андрей да запише своите спомени, първият резултат от което са написаните и собственоръчно редактирани от автора биографични бележки „Следи от стъпки по един изминат път“, отнасящи се до ранния период от неговия живот. Друга част от спомените са били записани на касети още докато митрополитът е бил в САЩ. Г-жа Гицова също така си спомня, че при последното си завръщане в България, когато е настанен в Правителствена болница, до болничното му легло е стоял и един куфар, съхранявал всички тези биографични бележки и други документи. След това тези документи изчезват, за да се появяват в скрупульозно обработен и непълен вид в Централния държавен архив.

Проблемът се състои в това, че в архива не се пазят оригиналите на „Дневниците“, а техни машинописни копия, като очевидно оригиналите са били изключително подробно прегледани. Целият архивен фонд е придружен от справочен апарат – азбучен показалец на споменатите в документите имена, кратки биографии на най-често срещаните личности, описание на главните пътувания на митрополита. В отделен списък са събрани имената и адресите на хора, записани в неговото тефтерче. А в същото време оригиналите на самите „Дневници“ (както се спомена) отсъстват – запазени са само техни машинописни преписи и копия на някаква част от ръкописите. Преписите и цялостният анализ на тези документи са направени от неизвестно лице (служител в архива или друга институция), който очевидно е знаел английски език.

Zurkva Turgovishte1
Църквата „Св. Иван Рилски“ в Търговище, в която е погребан митрополит Андрей.

Друг проблем е неизвестността дали това е пълният обем от „Дневници“ на митрополит Андрей. В момента те покриват периода предимно от 60-те до началото на 70-те години и смъртта на митрополита, но остава неясно дали не е имало и други записки, отнасящи се до предходни периоди. В обширната биографична справка към фонда частично е преразказано съдържанието на аудиозаписите на спомените на митрополит Андрей, направени на касети. Четири от тези касети са запазени и от г-жа Гицова, макар данните в тях да са непълни и неподредени, а разказът на митрополита да не е систематизиран.

Въпреки всички тези уговорки дори и в настоящото си състояние т.нар. Дневници си остават важен източник както за живота и всекидневието на митрополита, така и донякъде за неговите възгледи. Тези записки нямат характера на типичен дневник, в който авторът записва размислите си по конкретни събития. Такива липсват или поне са много редки, като дори големи събития от историята на Църквата – например смъртта на патриарх Кирил през 1971 г. – са само бегло маркирани, без какъвто и да било коментар на автора. Затова и тази част от личния архив на митрополит Андрей е по-коректно да бъде наричана бележки. Не е напълно ясно и каква е била тяхната цел – от характера им трудно може да се направи предположението, че авторът си е представял един ден да бъдат публикувани. По-скоро става дума за бележки, маркиращи само отделни събития, въз основа на които митрополит Андрей може би се е надявал някога да напише свои мемоари.

Що се отнася до пътя на тези „Дневници“ до Централния държавен архив, всеки отговор може да остане само в сферата на хипотезите. Като се има предвид интересът към тях от страна на съмнителни автори, наистина контактували с митрополит Андрей, както и начинът им на обработка, е много вероятно да става дума за мероприятие на Държавна сигурност, чиято цел е установяването на връзките на митрополита. След това оригиналите вероятно са се загубили из дебрите на тази институция, а „обработената“ част е била предадена на Централния държавен архив. От друга страна, биографичните данни в личния фонд, написани от неизвестен автор въз основа на тези документи, са изпълнени със симпатия към митрополита и са лишени от всякакъв конспиративен подтекст, което предполага, че поне този човек е бил професионален историк и архивист.

Grob Andrey1

Друг особено полезен източник, предимно за периода на 20-те и 30-те години, са някои документи, съхранявани в регионалните структури на Държавна агенция „Архиви“ във Варна, където Андрей в продължение на девет години е викарен епископ, както и във Велико Търново, Стара Загора и Русе. Тези архиви съдържат редица данни за църковните битки през 30-те години, в чийто център се озовава бъдещият Нюйоркски митрополит.

Към този масив, върху който стъпва настоящото изследване, следва да се добавят и многобройните документи, издадени през последните години и свързани с живота на митрополит Андрей и историята на българската емиграция в Америка. (…)

Църковният живот в Америка (независимо от деноминацията) се подчинява на специфични правила и се характеризира с вътрешен демократизъм, водещ до нарастване на значението на църковните настоятели (често наричани с американизма тръстии, trustee). Те се превръщат във фактическите ръководители на църковните общини и с тях  трябва да се съобразяват свещениците, изпращани от България. Тези настоятели нерядко са свързани с определени политически групи сред българската емиграция, за които църковните общини се превръщат във важни трибуни за политическа изява. От една страна, това позволява навлизането на политически интереси в църковните общини, но от друга, възпрепятства превземането им от представителите на комунистическата държава, което става причина и за голямо напрежение сред общините и емигрантите. Поддържането на сложния баланс между всички тези интереси представлява и основното предизвикателство пред митрополита на българската епархия в Америка, а целта му постоянно остава съхраняването на единството на епархията, подложена на силни центробежни тенденции. Често този фактор или не се разбира, или липсва желание да бъде разбран от България, където църковният живот е структуриран по съвсем различен начин. Всички тези обяснения са необходими, тъй като в така описаната структура винаги има недоволни, които не се чувстват достатъчно представени в живота на църковната община и търсят алтернативни форми и общини за своята изява. А недоволството си прокарва път и в написаните по-късно мемоари на участниците в събитията. Спомените или мненията за митрополит Андрей често съдържат противоречиви оценки, но те трябва да бъдат разглеждани и разбирани в контекста на времето и процесите.

В най-голяма степен това се отнася за конфликтите, в които митрополит Андрей влиза с изпратените му от София викарни епископи Партений и Йосиф (Диков). И двамата са уважавани духовници на БПЦ, репресирани от комунистическата власт, но не успяват да се сработят със своя архиерей, чиито представи за отношения между митрополита и неговия епископ са формирани от Варненския митрополит Симеон през 20-те години. Тези персонални конфликти стават причина за горчиви спорове в митрополията, които достигат и Светия синод, а служат и като оправдание на мерките, инициирани и прокарани от Държавна сигурност за ограничаване на правата на митрополит Андрей. Този голям проблем ще бъде подробно разгледан във втората част от изложението, но засега може да бъде отбелязано, че конфликтите между убедени противници на комунистическата власт са следствие от цялостното усещане за липса на перспектива и възможност за реализация на забележителни духовници, наблюдаващи израстването на нови монаси в църковната йерархия, някои от които откровено посредствени.

Наличните архивни документи обуславят както целите, така и ограниченията на настоящото изследване. След разсекретяването на архивите на Държавна сигурност може да се каже, че няма документален масив, чиято недостъпност да затруднява изследването на големите фигури от българската църковна история. Дори и лаконични, какъвто е случаят с митрополит Андрей, достъпът до делата на Държавна сигурност премахва възможността един ден да бъдат направени разкрития, които да преобърнат представата за един или друг представител на висшата църковна йерархия. Което пък открива перспективи пред изследователите, които имат свободата да направят заключения или обосновани изводи за ролята на тези духовници в църковната история.

Състоянието на архивното наследство предоставя възможност за написването на тази кратка биография на митрополит Андрей. Личността на митрополит Андрей е подходяща за изследване не само защото е показателна за драматичните промени в църковния живот преди и след 1944 г., но и защото е пример за приемствеността и взаимното влияние между тези два периода, доколкото духовниците, призвани да изнесат основните битки с комунистическата власт, израстват в църковната йерархия през предходния период. В този смисъл изследването се вписва във все по-голямата по обем литература, създадена въз основа на разработките на Държавна сигурност и официални източници за историята на Българската църква през комунизма и за водещите духовници от епохата. Такива са изследванията на Даниела Калканджиева за църквата и държавата в епохата на „народната демокрация“[1], на Дилян Николчев и Русалена Пенджекова за екзарх Стефан[2], статии за живота на Врачанския митрополит Паисий[3]. Митрополит Андрей е и един от малкото български архиереи от времето на комунизма, които имат късмета катедрата им да бъде наследена от духовници, готови да бранят историческата памет за своя предшественик – какъвто е настоящият Нюйоркски митрополит Йосиф (Босаков), автор на няколко статии, в които защитава митрополит Андрей и неговото наследство от недоброжелатели и фантазьори[4].

Letter do Simeon 1a
Писмо на епископ Андрей до Варненско-преславски митрополит Симеон относно избора на Врачански митрополит Паисий за член на намаления състав на Св. Синод. 3 октомври 1934

Митрополит Андрей е един от духовниците, през чийто живот може да се проследи историята на Българската църква от 30-те до началото на 70-те години на ХХ век. На пръв поглед изглежда, че той често се оказва защитник на каузи, обречени на неуспех в контекста на превратностите на епохата. Но ако това изглежда така в конкретния исторически момент, споменът и уважението на неговите съвременници е доказателство за силата и предимството на тези духовници, които успяват да съхранят своята християнска вяра и да се уповават на нея в тежки моменти.

Със съкращения 

 

Митрополит Андрей

Следи от стъпки по един изминат път

 

Откъс [5]

Свърших трети прогимназиален клас. Аз заявих на татко, че искам да отида в Семинарията в Самоков да се уча за свещеник. Баща ми обаче намираше за по-добре да отида в гимназията, която тогава беше само седмокласна, т.е. след прогимназията само с още четири години, а в семинарията трябваше да уча още шест години, успокоявайки ме с това, че след като свърша гимназията, щял съм да отида в Русия, в Духовната академия, и след това ще стана свещеник. Така каза той, така искал. Така реши, така и стана. През м. юни 1902 г. ме изпрати в София при вуйчо Никола Пиперов да ме запише в Софийската гимназия. Приготвиха ме за път, набавиха ми всичко каквото в такива случаи е необходимо. Качиха ме на трена, като поръчаха на един сродник, студент, който пътуваше в същия трен, да се грижи за мене. Близките ни бяха дошли да ме изпратят, отрупаха ме с цветя. Мама се разплака. В онова време това – да се изпрати само момченце да пътува половин ден и цяла нощ с трена и то през тунели в Стара планина – беше нещо ново. И тате, и мама постоянно ми напомняха да внимавам, да се пазя, да не стоя на отворен прозорец, да не излизам на платформата между вагоните, за да не падна. Тренът тръгна и всички се прекръстиха, замахаха с кърпички. Прекръстих се и аз. Последните думи на мама, тръгнала покрай прозореца на трена, дето бях, бяха: „Сбогом мама, сбогом! Бог да те пази!“. Милата мама…

Пътувам за пръв път с трен – странно ново чувство, и радостно, и ново, и някак тъжно. Пръв път далеч от дома, далеч от милия татко, от милата мама… Тренът върви, колелата тракат, аз съм до прозореца. Гледам – нижат се картина след картина, една от друга все по-хубави и по-хубави. Колко е хубава България! Чудно хубава! (…)

Пристигнахме в София. Вуйчо Никола ме посрещна. Заведе ме у тях. Тогава той беше съветник във Върховната сметна палата. След няколко дни ме заведе в І мъжка гимназия. Директорът на гимназията г-н Ст. Станимиров беше вуйчов приятел, записаха ме за ученик в ІV гимназиален клас. Вуйчо Никола живееше на ул. „Любен Каравелов“, близо до Борисовата градина. Понеже бях свободен, почти всеки ден, когато времето беше хубаво, ходех в Борисовата градина с някоя книжка, която вуйчо Никола ми даваше, и там сядах на тревата и си четях.

Един ден през м. август следобед в градината току-що бях легнал на тревата на едно место, като могилка да чета книжката, която носех. Времето трябва да беше около три часа следобед. След малко едно друго момче, облечено в селски дрешки, горе-долу на моята възраст, дойде, полегна и то близо до мене и взе да чете нещо. То ме погледна, и аз го погледнах и го попитах какво чете. Каза ми, че чете учебник по катехизис. Заприказвахме се. Оказа се, че то било от някое село около Своге, че на другия ден щяло да отиде в Самоков да постъпи там в Духовната семинария. Искал да стане свещеник. Виде ми се да е добро, прилично и скромно момче. И аз му разказах от де съм и що съм, че съм от Ески Джумая, че родителите ми са ме изпратили в София да постъпя там в гимназията, че съм тук при моя вуйчо, който вече ме е записал в І м. гимназия, че и аз много съм искал да отида да се уча в Духовната семинария.

Разговорихме се. Момчето ми каза каквото знаеше за семинарията в Самоков. И аз реших да отида с него в Самоков да постъпя в семинарията. Сговорихме се да се срещнем с него на другия ден сутринта още в тъмно при Орловия мост, да вървим заедно. То трябва да беше бедно момче, защото от София до Самоков щеше да върви пеша. Станах. Разделихме се. От градината отидох направо в гимназията. Понеже, когато вуйчо ме заведе да ме запише в гимназията, видях, че той е близък приятел на директора (г-н Станимиров), познат и на секретаря, комуто даде моите свидетелства. Реших да кажа на секретаря, че вуйчо ме е пратил и моли да ми даде документите, с които ме бе записал в гимназията, и че те му трябвали само за един-два дни, след това ще ги върне в канцеларията. Секретарят ми повярва и ми даде документите. Но аз не можах много да се радвам на това. Тая сторена лъжа угнети душата ми. В мен се появи известно смущение и срам пред мен самия и страх пред Бога, че ще излъжа, като казах, че уж вуйчо ме е пратил, когато той не знаеше нищо за това. Съвестта зе да ме бори. С какви очи ще се явя пред вуйчо Никола.

Отидох си. Седнахме да вечеряме. Вуйчо и нанка ме питаха защо не ям, защо съм така умислен, да не би да ме боли главата? Какво да кажа? – Нищо. Казах, нищо ми няма. Не главата, в душата ме болеше.

Легнах си рано, но за жалост заспах късно. Сънят ми не бе спокоен. Събудих се рано, събуди ме петелът на съседите. Полекичка станах. Облякох се колкото можеше предпазливо. Помолих се и излязох. Нощта беше много тъмна. Пак се прекръстих, да се моля на Бога да ми прости, че излъгах в канцеларията, че скрих от вуйчо. От срам и от разкаяние затекоха сълзи от очите ми и почнах да се моля добрият Господ Бог да ми прости и да ми прати Своя ангел хранител.

Тъмна нощ. Тиха хладна августовска нощ. А аз съм само по едно палтенце, с документите в джоба ми и един лев, който вуйчо ми беше дал преди два-три дни.

Момченцето от Свогенското село ме чакаше на Орловия мост. То носеше куфарче, което приличаше повече на малко сандъче. Аз не носех нищо. Прекръстихме се и двамата и преминахме по моста. Поехме Цариградското шосе. Не помня как се казваше това добро и кротко момче: Цветко ли беше или Цеко. (…)

В Самоков пристигнахме късно. Беше вече тъмно. Свогенското момче отиде у свои роднини. Иска да кажа, че и аз имах къде да отида и това ми даваше куража, когато в Борисовата градина реших да отида в Самоков. Майка ми имаше в Самоков приятелка – баба Дюкмеджийка, която много пъти лятно време идваше в Ески Джумая и ни гостуваше. От нея бях чул, че единият й син бил кмет в Самоков, а другият имал леярница. Понеже си пишеха с моите родители, знаех адреса на баба Дюкмеджийка.

Както казах, горното обстоятелство ми даваше кураж. Питах и намерих къщата на баба Дюкмеджийка. Макар и вече доста късно вечер, чукнах на портата. Баба Дюкмеджийка най-после чу, че се чука, и дойде да види кой е дошъл тъй късно. Учуди се, като ме видя. Зарадва ми се. Зе да ме прегръща и да пита де е мама, сам ли съм дошъл. Въведе ме вкъщи. (…)

На другия ден се събудих отпочинал и бодър. Синът на баба Дюкмеджийка ме заведе в Духовната семинария. Представи в канцеларията документите, които носех. Прегледаха ги. Но оказа се, че бе нужно да се представи още едно свидетелство, издадено, тогава не разбрах от енорийския свещеник ли, или от Ески-Джумайската община, каквото аз нямах. Другите ми свидетелства се оказаха добри и на лице. Ректорът говори за това с г-н Дюкмеджиев и каза, че въпреки това те ще ме допуснат до приемния изпит и ако издържа изпита успешно, ще се пише на родителите ми в Ески Джумая да изпратят и това свидетелство.

Имаше още два-три дена до приемните изпити. Доброто другарче от Своге ми помогна с нужните учебници по предметите, по които следваше да се държи изпита.

Оказа се, в Семинарията имало един ученик в ІІІ от Врачеш – Димитър Малишчев, чийто баща и моят баща били някога близки. Д. Малишчев се стараеше да ме упътва и да ми бъде в помощ в каквото можеше.

Изпитите почнаха. Бог ми помогна. Писменият изпит по аритметика мина добре. Задачите бяха решени правилно. Когато показах на Малишчев как съм решил задачата на черновката, това, което бях написал на писмения изпит по български, той ми каза, че съм решил задачата по аритметика правилно и това, което съм написал по български език, било много хубаво. Що се касаеше за устните изпити, аз сам си знаех, че отговарях добре. Изпитите се свършиха. Обявиха имената на момчетата, издържали успешно изпита и които са приети като ученици в семинарията. Моето име не беше в числото на приетите. Малишчев се учуди, казвайки, че според него аз съм издържал успешно изпитите, и ме накара да отида в канцеларията да питам защо не съм приет.

Отидох в канцеларията да питам защо не съм приет. Ректорът обаче, види се, зает с други работи, не беше особено внимателен към мене и не искаше много да ме слуша. Каза, че ако съм издържал изпитите, щял съм да бъда приет, и ми каза да си вървя. Аз обаче захванах всеки ден да ходя и да се оплаквам, че съм издържал изпитите и не съм приет. През това време двамата учители, отците Климент (после Врачански митрополит) и отец Борис (после Охридски митрополит) и о. архим. Теофилакт – Инспекторът на семинарията, се заинтересуваха и обърнаха внимание на мен. Като ме срещнеха, се ме питаха ходил ли съм при г-н Ректора и какво ми е казал. Казвах им, че съм ходил, но че той се ме пъди. Те ме съветваха да отида пак. И аз пак отивах, защото знаех, че съм издържал изпитите. Най-после, види се, че много му додеях, и той ме изгони из вратата и ми каза повече да не смея да го безпокоя. Излязох. Беше ми тъй мъчно, тъй обидно. Седнах на стъпалото пред вратата на канцеларията и се разплаках горчиво. Бях тъй нещастен, че не са ме приели, а още повече бях нещастен от това, че съм издържал приемния изпит и пак не съм приет, че г-н Ректорът не иска да ме изслуша и така ме изтласка вън от канцеларията.

Седях пред канцеларията и плачех. В това време дойде учителят по математика г-н Митко Николов. Пита ме защо плача. Казах му, че съм издържал приемния изпит, а пък не са ме приели за ученик и че г-н Ректорът ме изтласкал вън от канцеларията.

Г-н Митко Николов. Бог да го прости. Добрият г. Митко Николов! Господ Бог да го награди в Своето царство небесно за неговата доброта и внимание, което се и оказа. Той отвори вратата на канцеларията, влезе и въведе и мен в нея. И почна нещо да говори на г-н Ректора. Какво му каза, аз не чух, защото се още плачех. Видях само, че г-н Ректорът му показа един лист, който г-н Николов, като го прочете, чух да казва на г-н Ректора, че съм между издържалите приемните изпити, един от по-първите в списъка по успех. Чух също така, че г-н Ректорът му обясни, че не са ме приели, защото не съм представил никакво удостоверение. Тогава обяснявам, че когато г-н Дюкмеджиев ме завел да ме запише и да представя документите си в канцеларията, му казаха, че ако издържа изпита успешно, ще пишем на родителите ми да изпратят липсващото свидетелство след това. Ректорът ме хвана за рамото и изведе вън. Какво са говорили насаме г-н Митко Николов и г-н Ректорът, не знаем. Но след няколко часа Ректорът ме повика в канцеларията. Беше снизходителен и добър към мене. Каза ми, че не са ме приели, защото не съм имал известно изискващо се свидетелство, което трябвало да се набави, че списъкът на приетите ученици бил вече изпратен в Светия синод за утвърждение, но че той, г-н Ректорът, щял да пише допълнително в Светия синод да съобщи за станалата грешка и ще ходатайства допълнително да бъда приет в училището. След това нареди да ме приемат в пансиона. Колко бях честит! И дядо Теофилакт, и отец Климент, и о. Борис ме посрещнаха засмени. Защо в случая те бяха така заинтересовани, не знам.

Уви, радостта ми беше за много малко време. След една седмица и нещо г-н Ректорът ме повика в канцеларията. Беше много внимателен. Каза ми, че за съжаление, докато писмото, което той писал в Светия синод за станалото отиде, Светия синод вече бил утвърдил представения списък на приетите ученици и че синодалните владици вече се били разотишли по епархиите, но че като се явя идущата година, непременно ще бъда приет. Беше ласкав към мене, даде ми един свързан самун хляб и една доста голяма буца сирене в една кърпа. Изведе ме от канцеларията и ме качи на една каруца, за да ме откара в София. Г-н Ректорът си влезе в канцеларията, затвори след себе си вратата и аз си останах в каруцата. Каруцарят шибна конете, каруцата потегли. Задавен от горчиви сълзи и ридания. Сложеният настрана самун хляб и буца сирене – те бяха излишни. По-добре да не беше ми ги дал. Добрият каруцар слушаше моя задавен от душевна болка плач, обърна се да ме погали и да попита защо плачеш момченце?… Защо?

Вечерта пристигнахме в София. Каруцарят ме свали пред портата на вуйчо Никола. Той и нанка Василка ме посрещнаха. Задавен от плача, аз не можах да им кажа нищо. Вуйчо Никола ме прегърна. И той, и нанка със свойствената си доброта ме въведоха вкъщи. Разбрали моята скръб, милите повтаряха: „Не плачи, Стоянчо, не плачи, всичко ще се нареди“. Така се свърши моята детска одисея.

Разказах на вуйчо всичко. Той каза, че ще види да ме запише пак в гимназията.

В гимназията? – Не. Моето сърце беше легнало вече веднъж завинаги другаде – в Семинарията. В душата ми имаше нещо, което беше залегнало много дълбоко. Казах на вуйчо, че още от малък съм имал само едно желание, което аз не мога да му обясня, но то е голямо и ме влече към църквата, към един друг свят, това е много голямо. Аз искам да стана свещеник и да служа на Бога.

Аз тъй много се молех на Бога да ми помогне да постъпя в Семинарията. Той не чу моята молитва. Защо? Защо той не благослови да постъпя в Семинарията? Защо? Нали издържах изпита. Защо не ме приеха? Аз не можах сам да си отговоря. Той не ми помогна. Но аз си Го обичам. Аз пак ще се трудя и ще му се моля да ми помогне да постъпя в Семинарията, за да бъда един от Неговите малки ученици.

Не спах до късна нощ. Мислих. Молех се. Какво да правя? И така съм заспал.

На другия ден в душата ми беше спокойно. Бог беше чул молитвата ми. Той беше внесъл Своята светлина в сърцето ми. Когато вуйчо помена за гимназията, аз му казах, че много го моля да ми помогне да остана при някоя църква олтарно момче, да ходя заран и вечер, всеки ден в църква, да прислужвам на свещеника във време на църковните служби, да се уча да чета и да пея в църква. Че догодина пак ще се мъча да постъпя в Семинарията.

О, милият вуйчо. Колко той беше добър, много добър, с чудно добро сърце. Слуша, помълча, загледа се в мене, погали ме по главата и каза: „И това е хубаво. Дай Боже живот и здраве, догодина Бог ще ти помогне да постъпиш в Семинарията.

На следния ден той ми каза, че подир обед, след като се върне от Сметната палата, ще ме заведе при един много добър свещеник, негов приятел, както той каза, при един истински свещеник, при когото ще бъда олтарно момче в църквата.

Така и стана. Когато се върна от Сметната палата, вуйчо ме заведе в църквата „Св. София“ при свещеника, който ме прие много мило. Похвали моето желание. Това беше известният на онова време свещеник отец Апостол Георгиев.

О, как бях аз честит! Как благодарих на Иисуса Христа, че ще служа всеки ден и заран, и вечер в Неговия храм, в Неговия Свети олтар! Как бях благодарен на моя добър вуйчо Никола, че той ме разбра и с такава обич ми отвори вратата на храма, където милият небесен Отец ме прие, постави на Своя път, на който и до ден днешен, до моите дълбоки старини, ме благослови да остана да му служа!

На другия ден вуйчо ме заведе в един дрехарски магазин. Купи ми хубав черен (какъвто на мене се хареса) костюм, купи ми нови обуща. И така отидох в църквата „Св. София“ при дядо Апостол и при него [да бъда] олтарно момче. Аз вече не скърбех, че така несправедливо ме не приеха в Семинарията.

Църквата „Св. София“ в онова време беше една развалина. Само покривът й беше цял и поправен. По-голямата част от дюшемето й беше разкъртено, на олтарната стена имаше голяма дупка, през която децата свободно влизаха в подземието на църквата да играят около старинните там гробници. Западната страна на фасадата на храма беше почти съборена и затулена с дъски. Отец Апостол беше поправил само южното малко крило на църквата и го беше обърнал в малко параклисче, в което свещенодействаше.

Местото, на което сега „Св. Ал. Невски“ е построен, беше пусто – изоставена гробница.

Около две или три недели откак заран и вечер ходих при о. Апостол да му прислужвам в Светия олтар през време на църковни служби. Един ден вуйчо ми каза, че с дядо поп Апостол са измерили по-добре за мене да отивам в църквата „Св. Спас“, която в онова време в София беше една от най-добре посещаваните църкви и втора след тогавашната катедрална църква „Св. Крал“, сега „Св. Неделя“.

Нареди се да отида като олтарно момче в църквата „Св. Спас“ на улица „Лавеле“. Там служеха свещениците протойерей о. Конст. Грозданов, о. Петър Петрушев и старият свещеник о. Янаки Тризлинцев, който се ползваше с особено добро име в църковните среди и между християните. Оказа се, че о. П. Петрушев бил някога учител в Ески Джумая и познавал моите родители, та счете за свой дълг да ме има в своите изключително отчески грижи и ме имаше едва ли не като едно от своите деца. Но за него и за неговото семейство ще кажа по-нататък още нещо.

Моето прислужване в Светия олтар в „Св. Спас“ беше за мене едно истинско благодатно Божие благословение. Там служеше и о. дякон Георги Колев, човек сравнително още млад, интелигентен, завършил Българското търговско училище в Солун. Понеже неговото семейство живееше в с. Биримирци, о. Колев си имаше стая в църковния дом, дето оставаше, когато вечер в Биримирци не си отиваше.

Аз бях много честит, че можах да стоя при църквата цел ден – от ранни зори до вечерта. Каква радост беше това за мене, особено вечер, когато нямаше никого, отварях я и влизах в нея, останал сам в полумрака. Кандилцето пред Светия олтар малко свети, мъждее. И сегиз-тогиз, когато фитилчето в него позагори по-силно и повечко, миризмата от горящия елей ме лъхва. Цялата църква е изпълнена с мистичното благовоние от чистия тамян. И ти си сам. Около тебе полумрак и тайнствена тишина. Чудните образи на Спасителя Христа и на Св. Богородица стоят като живи под падащата върху тях светлина от кандилото, светещо между тях над царските двери.

Аз съм далече от дома, от родното топло огнище, далече от милите татко и мама. В София аз не бях оставен. Тук бяха вуйчо, нанка и други наши роднини. Тук бяха свещениците при храма „Св. Спас“. Но нима някой може да замени бащината и майчина обич и милувка? И тъгата по тях често притискаше и гнетеше сърцето им. При когото да отида, когато тая тъга ставаше тъй голяма, кому да кажа, че ми е мъчно за тях? Тогава отивах при светлите ликове на Спасителя и на Св. Богородица, след като клисарят бай Андрей си отиваше. Аз оставах, вземах ключа, отварях църковната врата и с трепет, на пръсти влизах там, в полумрака пристъпвах към образа на Спасителя, ще коленича, ще се вгледам в Неговите ясни и пълни с благост, обич и милост очи и ще Му кажа всичко, всичко, що е дълбоко и сърцето и в душата ми тежи. И ще Му се моля, Той, Пресладкият небесен Учител и Утешител да не ме оставя. С обич и надежда се вглеждам в Неговия лик, в Неговите кротки очи, с които Той ме гледаше тъй ласкаво. И това не беше вече икона, а жив Спасител, ще отида и пред образа на Пр. Богородица, ще коленича и пред мен и като на моя майка ще й кажа всичката си тъга, как ми е домиляло за татко и за мама, как съм самотен далеч от милите родители. Ще я гледам, ще се моля  и ще чакам да ме чуе от Св. Иконостас, ще стоя и като жива тя ще слуша моята молитва. Колко дълго съм стоял така унесен в съзерцанието и молитва? Не знам, но когато малко по малко пред очите ми тя отново изчезваше, своя образ на св. Иконостас, в душата ми беше тихо и светло. Това бяха великите благодатни минути. И аз обичах Бога. Обичах Спасителя. Обичах Св. Богородица. Бях честит, както рядко след това, когато навлязох в действителния живот – в мир, който, както св. Апостол казва, „возле лечит“. Който не е минал тоя път, той никога не ще познае какво значи да живееш в двора Господен и да можеш да стоиш пред Светия олтар, да присъстваш и да бъдеш свидетел на тайнственото велико пресъществление на великите тайни Христови.

Отец дякон Нолев с обич ми предложи да ме учи на църковното песнопение и на църковното четение. Почнах да чета на утрината шестопсалмието, канона и др. молитви. Господ Бог да го награди за тая голяма негова доброта към мене.

Много често през неделни дни и на големите празници в храма „Св. Спас“ служеше старият бивш Неврокопски митрополит дядо Григорий. Той е бил по-рано под Цариградската патриаршия. Всичките тайни молитви казваше на гръцки език. Понякога, когато се случваше да чете по-продължително молитви на църковнославянски език, той се затрудняваше.

В моите спомени за тоя мил старец искам да отбележа още нещо, което и досега е останало живо в паметта ми. По желание на о. прот. К. Грозданов един празничен ден след великото славословие Високопреосвещеният дядо Григорий трябваше да ме постриже за анагнос – четец. Когато той обърна листа в архиер. чиновник (служащ) и зе да чете съответната в случая молитва за постригване, дядо Григорий по погрешка, види се, зе да чете някоя друга молитва, та о. дякон Нолев посегне да обърне назад листа, за да чете друга молитва. Но дядо Владика (той беше архиерей от старата гръцка школа) бутна сърдито ръката на отца дякона, викна му нещо на гръцки и продължи да чете молитвата, която беше започнал. Видях, че това внесе някакво смущение и някой от служещите свещеници тихо каза: Ами сега той не ще може вече да се ожени. По-късно от о. Дякона разбрах, че дядо Григорий по погрешка обърнал в служебника и прочел вместо молитвата, установена при постригване на четец, прочел молитвата за посвещението в иподякон.

Дядо Григорий беше много строг старец от старата гръцка школа и гласно се караше на свещениците, ако някой нещо сгреши, но по душа и сърце беше благ и добър. След всяка Света литургия, като му сдиплях одеждите, това беше моя привилегия, се щеше да ми даде 50 стотинки и рече – на да си купиш симит. Аз го обичах. Понякога го спохождах и в дома му. Той живееше в една малка къщичка в Ючбунар. Понякога му и дотяга, особено пред време на служба, когато преди великия вход привършваше св. проскомидийното чиноустановление. Всичко тук той казваше наизуст на гръцки език и се навеждах към него да слушам как чете на този чужд език. Пречех му, с лакът ще ме бутне и ще ми се скара на гръцки. Добрият дядо Григорий! Бог да го прости!

Както вече казах, моето прислужване като олтарно момче ще остане като една изключително благословена година в моя духовен живот. Няма да сгреша, ако кажа, че в религиозно отношение през тая година у мене се укрепи детската ми вяра в Бога и жаждата да се посветя всецяло на св. ни Църква. Много в това отношение дължа на тримата свещеници и на о. дякона Нолева. Но най-вече дължа на Господа, който ми даде една цяла година да бъда непрестанно в Неговия храм, да стоя тъй близо – лице срещу лице до Неговите велики св. Тайни.

Много мили спомени останаха в сърцето ми за онова благодатно време. Ще помена тук само някои, като не знам защо сега особено излизат в паметта ми.

Както съм вече поменал, аз стоях в църквата от заран до вечер, а много пъти и преспивах там в стаята на отца дякона Нолев. Той обикновено отиваше при семейството си в с. Биримирци, а това беше много често. Един подир обяд бях отишъл да се моля в църквата – в Светия олтар. На излизане в църковния притвор ме посрещна един господин, добре облечен, със златно пенсне, рус човек, със сини очи, спря ме и ми рече: „Я, апостол Андрей дошъл в църквата! Ти си Андрей!“. Изненадан, отвърнах му, че моето име не е Андрей, а е Стоян. Той обаче зе да твърди, че името ми било Андрей. И всякога след това, като ме срещнеше в църквата, се ме наричаше апостол Андрей. По-късно разбрах, че той бил запасен капитан – един от офицерите, които поднесли на княз Ал. Батенберг да подпише абдикацията си. Бил нещо болнав…

На следващата година постъпих в Духовната семинария.

 



[1] Калканджиева, Д. Българската православна църква и „народната демокрация” (1944 1953). Силистра, 2002.

[2] Николчев, Д. Екзарх Стефан под „грижите“ на Държавна сигурност. С. 2015; Пенджекова, Р. Личността и делото на екзарх Стефан в българската историческа памет., Смолян. 2007.

[3] Николчев, Д. Сведения от архивните досиета на Държавна сигурност за конфликтните отношения между Софийския митрополит и Български екзарх Стефан и Врачанския митрополит Паисий. – В: Научни трудове, Т. V: „Науката и образованието – традиции и бъдеще” (Юбилейна научна конференция с международно участие 2 – 3 октомври, 2014, Кърджали), Кърджали, 2014.

[4] Йосиф, Американски, Канадски и Австралийски митрополит. Великият дядо Андрей – по повод разпространяваните светски публикации за неговата личност и дела. В: Църковен вестник, бр. 3/2003 г. Също на: http://synpress-classic.dveri.bg/13-2003/dAndrei.htm

[5] „Следи от стъпки по един изминат път“ е началото на замислените от митрополит Андрей мемоари и съдържа неговите спомени от ранното му детство до края на престоя му в Русия през 1918 г.

[6] Неврокопски митрополит Григорий е български духовник, митрополит на Вселенската патриаршия. Роден през 1821 г. във Воденското село Владово, през 1891 г. той е избран за Неврокопски митрополит, но през 1894 г. е отстранен заради пробългарска дейност. Умира на 24 декември 1909 г. в София

(Вж.: Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква. Биографичен сборник. Русе, 2003, с. 349).

Момчил Методиев
08.09.2016

Свързани статии

Още от автора