0
1067

„Няк’ва се джаска в едни ластици”

бяг09

„Бягства“ е сбит разказ-обяснение за същността на модерността – за вътрешната й абсурдност и прекрасност – и доказателство за интимната връзка между тях.

Заглавието повтаря почти буквално мнението на виден театрален деец, участник в експертна комисия, която ще определя тазгодишни театрални награди, относно спектакъла „Бягства”. Няма да споря с оценката – тя е много точна, само дето не разбира какво казва всъщност, защото пропуска тъкмо естетическото измерение зад наблюдението. Настоящият текст е опит да обясня защо този удивителен спектакъл няма да спечели у нас награда в обозримо бъдеще, но и защо това е без каквото и да е значение.

„Бягства”, който е според мене пристигане, не е лесен за гледане – изисква мобилизация на всички сетива, най-вече тези на ума, за да се вникне в, да се вкуси и почувства тоталността на посланието. Това е животът на всички ни, съвсем накратко, като свръх-театър. Разтърсващото внушение е и сбит разказ-обяснение за същността на модерността – за вътрешната й абсурдност и прекрасност; спектакълът е доказателство и за двете, най-вече – за интимната връзка между тях. Да, може да се остане със злорадата констатация, че това не е безпрецедентно откритие (стига да нямаш сетива за артистичната уникалност на начина, по който това е изразено)! Но за да се стигне до възбудата на сетивата, се предполага огромната подкрепа на ума, който би трябвало да знае и разбира.

Ако това бe обикновено представление, щеше да е уместно да питаме – за какво става дума всъщност? В това сценично пиршество обаче не става дума, думите са малко и несъществени, защото тук се преживява театрално действие. А действието е за смисъла на живота и за начина, по който го живеем: в модерността човек се ражда като отделна личност, толкова естествено, че сякаш е природно излюпване. Но пък личността не може да се задоволи само с живеене, оцеляване, пребиваване. Тя изисква да е съществена, ще рече – да е на първо място забелязана. Но, уви, понеже всички са личности, в милиардното множество на всички тези аз-овци няма как да бъдеш забелязан, нищо че са ти отредени „две минути, за да оставиш следа в историята на човечеството”.

Насим Талеб смята, че прави афоризъм с твърдението, че когато милиони хора по света в един и същи момент казват едно и също, това е модерност. Скритата предпоставка е, че това не е редно, защото щом си модерна личност, следва да си уникален. Така че модерността изглежда ненормална, противочовекова, но всъщност нещата са точно обратните – това, че без да знаят, всички казват в едно и също време едни и същи думи, е само другата страна на медала. А на лицевата му страна стои фактът, че обезличностяващата еднаквост е само цената на възможността да има милиони и милиарди хора, а и те да могат да си мислят, че има какво да кажат. Защото стотици хилядолетия преди това човечеството е брояло сумарно по-малко от милион, а и това са хилядолетия на безмълвия – когато все пак неудържимото желание да кажеш нещо е бликвало, то се е изливало в… народни песни. Просто няма как някой да има „своя мисъл” в главата си, защото в самия език – като при някои чукчи и до днес –  има само две местоимения: ние и те. За хиляди и хиляди поколения просто няма как да има „аз”.

Но модерният човек е встрастен в своята същественост и след поредица от опити да излезе извън Нормата, перваща го през ръцете и предупреждаваща го с рева на аларма, обещава, че ще постигне свръхчовешката мечта – да полети. И започва да се готви за този остойностяващ съществуването му полет. Но това означава, че всъщност тича, заедно с всички нему подобни – до отмала и припадък. А то всъщност било, за да „си намери мястото в живота”. Само че в модерността, мястото ти в света се оказва – стол. Странното е, че тъкмо щом го намериш, започват битките ти за и със стола – те са изнурително протяжни, изхабяващи, изтощителни, изнервящи. И когато най-после успяваш да си в покой с „мястото”, с цялото си същество усещаш, че това място е изкълчено, неудобно, накратко – извратено. Така пак се сещаш за мечтания полет. Който остава непостижим, въпреки безкрайните опити. И тогава, не от лошавина, а така – просто най-човешки, правиш единственото, което ти остава – да стъпчеш онова, което е така създадено, че да не може да не лети. Защото то сякаш, дори без да те гледа в очите, ти показва какво не си и никога няма да бъдеш… Случайно ли е, че след това оскотяваш – до цирков пес.

За финал остава една най-последна алтернатива – да се опиташ да литнеш с… патерици. С аероплан, дирижабъл, парапланер, глайдер, делтаплан, ракета – все тая, все патерици. И тогава зрителят разбира какво през цялото време стои между него и спектакъла, още преди театралното действие да е започнало. Това е гробището от патериците на предходните поколения, което всъщност изгражда невидимата Норма, биеща през ръцете всеки, който посяга Отвъд.

И тази норма е зорко охранявана от стърчащото, нависоко поставено Човечество – неразличимо вплетено в тенекиено-технични съоръжения. То кръжи около модерния човек, извисено сякаш, защото може да отброява, напътства, информира, всъщност – да нормализира, нищо, че  може също да пее смазващо виртуозно (Милица Гладнишка, Господи, каква Милица!). И тази му виртуозност го прави сляпо за това, че просто стърчи на скеле над Човека – и то не може да лети, а само надзираващо-наказващо кръжи около Нормата.

И тук е много важно, че в българския език, дори граматически, макар и не чак дотам буквално, както е в английския, се предполага, че човекът е мъж. А в този спектакъл човекът е момиче. Човекът на Полина Христова, имащ се за център на света, е неистово разчекван, подхвърлян, изтърбушван от сблъсъка между порива към автентичност и мантрите „бъди себе си”, „следа в историята на човечеството”, „свобода”, „щастие”, дори най-простото – „аз искам”…

Заради това е много важно този спектакъл да се види от всички феминистки или поне от способните да разбират измежду тях. За да проумеят, че когато спечелят войната за еманципацията си, ставайки личности, ще катастрофират в необходимостта да са модерни – и дори за победят „половото неравенство”, ще остане неизбежната обреченост да са модерни човеци. И това е според мене непреднамерената поанта на целия спектакъл – целият екип, който го е сътворил, е женски, поне преобладаващо женски. Тези жени се изправят срещу и побеждават Модерността. Те разбират, изразяват и надмогват Модерността – с цялостта на театрално действие! Всичко, което остава, когато човекът го няма, е смях в мрака – ведър, звънък, жизнен. Дори да не успеем да летим, можем да се смеем – в живота си, а и над него.

Без да разбираш безпощадната, едновременно оличностяваща и обезчовечаваща модерност, няма как да харесаш този спектакъл, защото на първо място няма как да ти проговори смислено разиграното телесно-чувствено преживяване, страдането на безименния модерен човек.

У нас модерността не е станала норма на светореагиране и кой тогава ще разбере този спектакъл… (със сигурност не и награждаващите). Но вече се поражда – виждаме на сцената – усет за нейната трагика и красота.

*     *     *

Този спектакъл няма да бъде награден. Но не ви и трябва, момичета!

Вие летите!

По най-автентичния начин – с възнасящо артистично въображение…

Сложно,

Трудно,

Спънато,

Пърхащо,

Пеперудено…

Георги Димитров е български социолог, професор в катедра „Европеистика“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Той преподава в Софийския университет от 80-те години, а през 2002-2003 г. е Фулбрайтов лектор в Чикагския университет. Автор на изследвания в сферите на реформирането на образованието, модерността, европейския цивилизационен процес и корупцията. Както и на книгите: България в орбитите на модернизацията (1995); Университетски курс по социология. Краят на ХХ век. Том 1 – Социология за свободата (2001); Корупцията във висшето образование отвъд подкупите (В: Антикорупция/Антиобразование, 2005); Европейски цивилизационен процес. Избрани студии (2011) и др.