0
2224

Някъде между ангелите и зверовете

„Неподчинение“

Филмът „Неподчинение“ (Ирландия, Великобритания, САЩ, 2017) на режисьора Себастиан Лелио е в тазгодишната програма на кино-литературния фестивал „Синелибри“.

Балансът между ангелската, божествена същност и сладострастната, „животинска“ природа е може би най-голямото предизвикателство пред всеки вярващ човек. Точно на това противопоставяне е посветена прочувствената финална реч на равина Крушка, с която започва „Неподчинение“, първият англоезичен филм на чилийския режисьор Себастиан Лелио.

Равинът, многоуважаван и обичан духовен лидер на своята ултра-ортодоксална английска конгрегация и пръв тълкувател на Тората, говори със страст за свободната воля, за това как мъжът и жената са създадени от Бог с умението да се бунтуват, да не се подчиняват и колко труден е балансът между ангелската и животинската природа у хората. Преди да завърши речта си, той се свлича бездиханен, покосен от внезапен удар.

Смъртта на равина е катализаторът, който задвижва събитията в „Неподчинение“. От Северен Лондон се пренасяме в Ню Йорк, където се запознаваме се с неговата единствена дъщеря, Ронит (Рейчъл Уайз), успешна фотографка на средна възраст, която преди много години е избрала свободата и светския живот, загърбвайки ортодоксалната еврейска общност на баща си. Никой не очаква Ронит да се завърне в Лондон, дори за погребението на равина. За консервативното обществото на ортодоксалните евреи тя е престанала да съществува в момента, в който си е тръгнала. Толкова окончателно е нейното „отлъчване“, че в некролога на местния вестник известието за кончината на равина завършва с тъжната бележка, че той не е оставил деца след себе си.
Всички от общността гледат на внезапното завръщане на Ронит както с интерес, така и с едва прикрито недоверие. Ронит е другата, различната, чуждата, изоставила вярата и обичания от всички баща. Тя пуши, говори открито и не покрива главата си със задължителния шейтел или перука (на идиш), която трябва да носят всички жени в общността.

„Неподчинение“

Единствено Довид (Алесандро Нивола), приятел на Ронит от детството, показва сдържана любезност и се съгласява да я приеме в къщата си, докато трае погребението. Довид е бил не само най-любимият и изтъкнат ученик на равина Крушка, но също така негов духовен наследник. Ронит с изнанада научава, че той вече е женен, при това за най-добрата ѝ приятелка от ученическите години – Ести (Рейчъл Макадамс).
Скоро разбираме, че Ронит и Ести са споделяли нещо много повече от приятелство и точно тази тяхна забранена връзка е станала причина за принудителното отшелничество на Ронит. Довид впоследствие се е оженил за Ести, за да я спаси, защото тя е „болна“. Нейната болест е, че харесва само жени и по-конкретно Ронит, единствената ѝ, голямата ѝ любов.
Внезапното завръщане на Ронит отприщва като бент всички тези временно приспани страсти по начин, който радикално променя живота на тримата в едно обществото, в което няма място за подобни своеволия. Любовта между Ронит и Ести толкова дълго е била крита, а желанието им потискано, че очакването, което се е натрупало, и спотаената страст съвсем естествено кулминират в една забележителна със своята чувственост и еротизъм любовна сцена, за която толкова много се изговори и изписа след излизането на филма.

„Неподчинение“ впечатлява с натуралистична актьорска игра, липса на показност и излишна емоционалност и най-вече с безспорната химия между двете Рейчъл (Уайз и Макадамс). Без този елемент филмът, въпреки качествата си, със сигурност щеше да се разпадне.

„Неподчинение“

Рейчъл Уайз, без съмнение, една от най-вълнуващите актриси в съвременното кино (сред последните ѝ роли са „Омарът “на Йоргос Лантимос и „Братовчедката Рейчъл“) е поставена в центъра на „Неподчинение“. За пореден път тя впечатлява с избора си на роля и успява да изгради комплексен и завладяващ персонаж, от който не можеш да откъснеш очи. Нейната Ронит, на пръв поглед толкова самоуверена и силна, е изградила тези качества като защитна броня около себе си; броня, която след срещата ѝ с Ести много бързо започва да се пропуква.
На фона на изпълнението на Уайз, ролята на Ести може да изглежда по-незабележителна, но другата Рейчъл (Макадамс), се справя блестящо, като без суета и с нежна дискретност успява да разкрие в дълбочина героинята си. Ести е оцелявала в този свят на правила и забрани, като се е изолирала от собствените си емоции. Сега, нейният стоицизъм, подреденият ѝ свят на учителка и съпруга, е на път да рухне, когато осъзнава колко трудно ѝ е да продължава да крие чувствата си.
Рейчъл Макадамс е чудесна актриса, която според мен, едва в последните години успя да намери своята ниша, с все по-забележителни роли – от „Спотлайт“ (за който беше номинирана за Оскар) до втория сезон на „Истински детектив“. „Неподчинение“ несъмнено е връх в нейната кариера.

Скритият коз в този филм, поне за мен, е енигматичната фигура на Довид, пресъздаден от Алесандро Нивола. Този разтърсващ персонаж в неподходящи режисьорски ръце щеше да изглежда или като обикновен патриархален тиранин, или в другата крайност – като мекушав съпруг. Чрез дискретната си и ненатрапчива игра, Нивола непрекъснато добавя нови и нови щрихи към героя си, за да извади на преден план екзистенциалния конфликт на един човек, който отчаяно се опитва да овладее контрола над разпадащия се около него свят и нещата, които са го крепели. От един абсолютно непроницаем персонаж в началото, Довид се превръща в някой, когото познаваме и разбираме добре на финала; съпруг и равин, който заради религиозни повели съзнателно или не ограничава свободата на жена си, но също така е способен на невероятно великодушие и щедрост.

Сюжет като този в „Неподчинение“ можеше лесно да деградира или в блудкава мелодрама, или в поредната история за забранена любов. Точно поради това е забележително колко майсторски Лелио, съвместно с Ребека Ленкиевиц („Ида“) успяват да адаптират сценария си по едноименната новела на Наоми Алдерман. В „Неподчинение“ голяма част от повествованието е предадена или невербално, или пък директно чрез действието. Благодарение на този уникален подход, всеки малък детайл, дали погледите между двете героини, простичкият жест като свалянето на шейтела или едно кимване в края на филма, придобиват неизмерима мощ и осветляват чувствата, неизказаните неща и мотивациите на персонажите, повече от стотици редове диалог.

За музиката Лелио – за пореден път след „Фантастичната жена“, си партнира с електронния музикант Матю Хърбърт. Комбинацията от оркестрална музика и еврейски песнопения създава почти хипнотизираща атмосфера, която сякаш допълнително разширява, вместо само да почертае вътрешния свят на героите.

„Неподчинение“ e заснет майсторски от оператора Дани Коен с приглушени, бледи цветове, плуващи сякаш в синкава мараня. Тази пестелива палитра, напълно в унисон с мястото, където се развива действието, служи единствено, за да фокусира вниманието върху бушуващите под повърхността емоции. Нюансите, детайлите в този филм са великолепно пресъздадени. Няма лесни отговори, няма една истина, няма един-единствен правилен път в живота.

Себастиан Лелио за пореден път след „Глория“ от 2013 (в момента готви американска версия, „Глория Бел“, с Джулиан Мур в главната роля) и „Фантастичната жена“ (Оскар за най-добър чуждоезичен филм, 2018) показва афинитет към мощните женски истории. Неговите героини често са изправени пред непреодолими предизвикателства или са маргинализирани поради своята възраст или идентичност. Подобно на Алмодовар, той умее да постави жените убедително в центъра. Благодарение на дълбочината, чувствителността, проникновението, вниманието към детайлите и емпатията, с които обрисува тези персонажи, те оживяват на екрана по начин, който се удава на малко режисьори днес.

За финал, връщайки се обратно към заглавието, си струва да се запитаме кой наистина проявява неподчинение и в какво точно е неподчинението? Поне на пръв поглед, филмът е за свободата на избора, за това да следваш същността си и повика на сърцето си, дори ако това означава да обърнеш гръб на своя Бог и своята общност. Това обаче е повърхностно четене, защото, както ни разкрива филмът, не по-малко важни и незаобиколими в нашия живот са прошката, дългът и саможертвата. В крайна сметка се оказва, че всички робуват на илюзията за свобода, както в религиозния, така и в секуларния живот.