0
2370

Нямам превод на един дъх

iglika1
Иглика Василева, снимка Св. Цекова, личен архив

За „Левиатан“ и Пол Остър, за работата на преводача, за „нейните“ автори и за пребиваването й в Дъблин като член на журито на International Dublin Literary Award: Катя Атанасова разговаря с Иглика Василева.

„Работя бавно и досега“,казва Иглика Василева, преводачката на Джеймс Джойс и Вирджиния Улф, на Уолт Уитман, Лорънс Даръл, Хенри Джеймс, Набоков, Е.Л.Доктороу, Айрис Мърдок, Иън Макюън, Майкъл Кънингам, Джон Банвил, Дж.М.Кутси и др., нееднократна носителка на всички възможни български награди за превод. Изключителна и безкомпромисна в работата си, чувствителна към езика и работата с него, сериозно и дълбоко познаваща голямата европейска и световна литература.

На Иглика Василева българските читатели дължат и първата си среща с Пол Остър и неговата „Нюйоркска трилогия“, както и „Нощта на оракула“, „Лунен дворец“, „Музика на случайността“, „Бруклински безумства“, „Човек на тъмно“. Сега, в пореден неин блестящ превод, се появява и „Левиатан“ (ИК „Колибри“). Един роман, в който почитателите на писателя ще открият отново ключови Остърови теми – за писането и писателя – колкото автор, толкова и герой, за липсата на граница между реално и въображаемо, за съвпаденията и случайностите, за относителността на всяка истина и т.н.

Българските читатели познават доста от книгите на Пол Остър. Голяма част са преведени от теб, като започнем от първата, появила се тук, „Нюйоркска трилогия“. Какво ти е интересно като цяло у Остър – като преводач, но и като читател?

levКогато за пръв път прочетох „Нюйоркска трилогия“, бях като омагьосана. Случи се през 1989 г. Омагьоса ме като читател, но всеки преводач тръгва оттам – иска да сподели с читателите нещо, което сам много харесва. Пол Остър беше от първите постмодернисти с талантливо перо, които се появиха у нас. Защото иначе постмодернисти колкото щеш. Интервюто не е място за литературни анализи, но да, порази ме със стила си, с онова, което критиците наричат метафизичен трилър, с изключително умно замисления и перфектно изпипан сюжет, с невероятната си ерудиция и с писателското си перо, което си остава неподражаемо дори и в по-слабите му романи.

Левиатан“ е роман, писан още в началото на 90-те. Какво според теб е мястото на този роман сред другите книги на Остър?

За мястото на романа мога да цитирам Пол Остър. Той го смята за ключов. В него пак ще видим коронната му смесица от факти и фикция, като тук измислените герои са поставени в центъра на действителни събития и исторически лица играят ключова роля в живота на измислени герои. Въобще това е неговото любимо място на действието – някъде в зоната между действителното и измисленото. С помощта на истински събития придава правдоподобност на иначе невероятни истории и персонажи. Не мога да не спомена и друг негов любим похват – невероятните съвпадения! В „Левиатан“ Бенджамин Сакс стига до странната си и зловеща смърт след поредица от парадоксални съвпадения, които разказвачът Питър Арън прави всичко възможно да разнищи, и така се получава романът, който, както и много други книги на Пол Остър, започва като детективска история. И чрез тази смесица от факти и фикция Остър успява да тълкува света така, сякаш той е произведение на изкуството, като разказ в разказа. В „Левиатан“ прозата му е лишена от всякакви украшения, директна и алегорична, започвайки от самото заглавие на романа.

Какво би казала на читател, за да избере да прочете „Левиатан“?

На който и да е читател не бих казала нищо друго, освен, че „Левиатан“ е роман на Пол Остър. Кристин Димитрова, която коментира романа във „Всичко за книгите – портал за книги, четене и литературна критика“, пише следното: „Художникът на българското издание Стефан Касъров очевидно е осъзнавал мъчната интертекстуална мрежа, в която авторът ни улавя още с първата си дума, и затова е изписал върху корицата с дребни бледи букви „Левиатан“ и с големи, яркожълти „Пол Остър“. Един вид, дори и да не сте уверени накъде ви праща заглавието, стига ви да знаете, че то е на Пол Остър“. Така е, той си има своите многобройни почитатели у нас, както и в целия свят. Всъщност като писател Пол Остър започна толкова отвисоко с „Нюйоркска трилогия“ и „Лунен дворец“, че до известна степен беше обречен да пада. Надявам се все пак това движение да смени посоката си, за което говорят „Бруклински безумства“, например, които възкресиха част от стария Пол Остър, а да не забравяме и „Музика на случайността“.

Превела си някои от най-значимите световни писатели – Улф, Джойс, Моъм, Остър, Е.Л.Доктороу, Айрис Мърдок, Майкъл Кънингам, Джон Банвил… Имаш ли наистина твой автор сред тях и защо?

Като наистина мои чувствам Вирджиния Улф и Джеймс Джойс, въпреки че със същото настървение – защото при превода не винаги става дума за удоволствие, а по-скоро за преодоляване на трудности – работя и един Джон Банвил например, както и Макюън. Въобще обичам да си имам „свои“ автори, които да превеждам последователно, дори когато книгите им не са шедьоври. Наречи го лоялност. Ето например направила съм шедьоврите на Вирджиния Улф „Вълните“ и „Към фара“, но и за миг не се замислих, когато трябваше да преведа и първия й, типично викториански роман. За мен това е важно. Нека и читателят види как тя тръгва от викторианския роман, покорява най-високите върхове на модернизма и сама стига до постмодернизма почти без да излиза от своята „собствена стая“. Тя е писателят, който лови духа на времето или който е уловен от духа на времето. Нямам никакви претенции да превеждам само най-доброто и в по-слабите романи на авторите ми съм срещала скъпоценни бижута. Пък и не е възможно да пишеш само шедьоври, нали? Всички хора на перото имат своите върхове и спадове, и за съжаление спадовете са повече. Но аз и тях харесвам. В известен смисъл те са и по-трудни за превод, тъй като недоизпипаният текст, особено на изявени писатели, се пресъздава по-трудно. Преводачът непрекъснато се измъчва от мисълта, че ако читателите не го харесат, ще решат, че вината е в превода, а не в оригинала. В смисъл, че читателите вярват повече на авторите, отколкото на преводачите. И дори чисто писателски грешки се приписват често на преводача – пак камъни в неговата скромна градинка. Затова, когато се случи да попадна на такива авторски грешки, винаги ги обяснявам в бележки под линия, тъй като нямам правото да променям оригиналния текст. Така се случи и с последния Банвил („Недосегаемият“), у когото „Невски проспект“ се беше озовал в Москва.

А защо обичам Вирджиния Улф и Джеймс Джойс ли? Ами защото обичам модернизма, който наистина се мъчи да разчупи литературните канони, а тези двамата, за разлика от много други, го правят по невероятен начин и единствено те от големите модернисти го правят, като разпъват и езика по шевовете, а това за мен е голямо предизвикателство. Обичам този род езикови предизвикателства, защото в нашия език не липсва потенциал за тях.

Кой беше най-трудният превод, който си правила? А кой направи, както се казва, „на един дъх“?

Най-трудният беше „Одисей“, а „Вълните“ ги преведох с по-голяма лекота, но това нямаше да стане, ако преди това не бях минала през мелачката „Одисей“.

Няма превод, който да съм правила „на един дъх“. Работя бавно и досега.

Ако трябва да избереш книга (или няколко книги), която не е превеждана у нас, а би трябвало да бъде прочетена – коя ще е тя?

Този въпрос е много хубав и аз имам отговор, но няма да го кажа. Защото на три пъти ми се е случвало да спомена нещо важно и прекрасно, което трябва непременно да се преведе, и хоп! Измъкват ми го под носа, още преди да съм се наканила да предложа идеята си на издател. Чиста проба интелектуална кражба – един се трепе и изчита стотици страници, а друг само слухти и си взема заглавието наготово. Един от случаите беше толкова болезнен за мен, че още не мога да го преглътна. Затова вече си държа езика зад зъбите.

Преводачът е и съавтор, а и най-отговорният за срещата между читателя и романа. Как се справя един преводач с тази отговорност, ти как работиш над един свой превод?
Всеки преводач работи различно и всеки сам си изработва система за превод. Аз чета продължително възложената ми книга и никога не правя по много страници на ден. Често вечер, като си легна, изчитам страниците – три, най-много четири – които ми предстои да превеждам на следващия ден. Като ги изчета и още не ми се спи, ги препрочитам, не продължавам нататък и така на следващата сутрин често пъти се събуждам с готови решения или видения за най-трудните места, но дори и това да не се случи, целият текст е в главата ми, знам го наизуст и го превеждам с по-голяма лекота. Вече е преработен, макар и насън. Горе-долу така работя, като задължително изчитам и други текстове, свързани с автора или от автора. Това много помага, за да вляза по-навътре в книгата.

Да, работата ни е отговорна, но коя ли не е? Тази отговорност мен по-скоро ме мобилизира, отколкото отчайва.

International DUBLIN Literary Award
Иглика Василева бе член на журито на International Dublin Literary Award

Наскоро се завърна от Дъблин – разкажи какво прави там?

В Дъблин бях поканена за член на журито на тяхната Международна литературна награда. Сто и шейсет книги от цял свят! Докато отпаднат първите сто, голям зор видях, след това – още по-голям, защото и отговорността става по-голяма. Мисля, че добих някакъв поглед върху литературата, която се пише в момента. Но не съм във възторг. Дори бих казала, че литературата, която се пише в момента у нас, е по-стойностна и интересна. Неукрепнала откъм стил и идеи, но определено по-жива, с повече нерв и амбиции. Докато голяма част от въпросните чужди книги бяха прекалено изтъркани – евтини, с елементарен сюжет и беден език. Тук изключвам десетина от преводните заглавия, които бяха висока класа, но неизвестно защо неразбираеми за Запада, който не държи толкова на чисто творческите постижения на писателите, нито дори на идеите им, колкото на това дали в книгата има разказана история или не, а пък ако историята е емоционално разтърсваща, разбирай сантиментална, тогава всичко е супер. Въобще съвременният роман като че се е разклонил – едната му половина имитира сериозната журналистика, а другата – лайфстайл списанията. И тазгодишният „Мен Букър“ („Кратка история за седем убийства“ от ямаеца Марлон Джеймс) го доказва – парекселанс журналистика, направена на роман, много корупция, много насилие и секс, много повече от седем убийства, много герои главорези и уличен жаргон, стигащ до неразбираемост. Как тогава човек да не се обърне към класиката, включително модерната. Там има много повече хляб, красота и мисъл. Има повече удоволствие за изкушения читател. Но иначе Дъблин си беше преживяване, най-вече заради споровете с другите колеги от журито. Често се налагаше да препрочитам някоя книга с оглед на казаното от тях и тогава наистина виждах в нея и други измерения. Да, беше изтощително, но полезно. А как ирландците пазят литературата и културата си – пролича дори от церемонията по награждаването на победителя – Ахил Шарма със „Семеен живот“. Сякаш не награждаваха книга, а крал коронясваха, толкова празнично беше всичко. Червен килим, тържествена музика, под звуците на която бяха внесени националните флагове на страните, от които идваха членовете на журито, поклони, речи, овации в присъствието на 400 души в кметството на Дъблин. И във всичко това нямаше и капка кич, организирано с пълното съзнание колко важни са книгите и библиотеките, тъй като номинациите идват от страна на националните и други големи библиотеки по света. Много мога да разказвам, но в общи линии това е най-важното.