1
1120

Няма да питам

DEnev

Няма да питам. Обещавам. Няма.

Няма да питам кой ремонтира пространството около НДК?

Няма да питам кой сече горите.

Няма да питам кой взема пари от бежанците, за да пропуска тировете-ковчези.

Няма да питам за прегръдката между брюкселските бюрократи и комунистическите отрочета.

Няма да питам кой създаде ИДИЛ.

Обещавам. Няма.

Само ще попитам – кой изтреби поетите?

Ето. Кой изтреби поетите?

Последният поет

Той в кошчето се рови за цигари, понякога стои замислен на бордюра. Запътва се нанякъде и спира. Или пък ръкомаха като вятър, на който са отсекли вятърското. Като петел, на който са отсекли шията.

Като врабец подскача. Ей го, има пари за бира. На десетима един е милостив, на Бога слава. Ще приседне с голямата като снаряд бутилка в градинката, нарочена за изкоп. Драките ще вият трънен венец над челото му. Денят е дълъг – като път, по който не минава никой.

Като се прибира вечер, главата му тежи от ненаписаните стихове. Те бяха всякакви, добри, и по-добри, но имаше едно четиристишие, което струваше торба с пари. Самар със злато. Едно четиристишие. И то потъна като всичко друго в нищото.

Единствено уличните кучета го разпознават, приятелите му по скитане. И уличните котки, безпризорните, го разпознават и се потъркват във петите му. А той се свежда и ги гали по челцата, като отплата за мълчанието, с което разговарят помежду си.

Прилича на клошар или разкаял се разбойник. Да беше музикант, ще седне в подлеза, ще сложи шапката си пред нозете и ще засвири. А стиховете са само дух и перушина, невидима по видело.

Как ще го разпознаете сред полка от отрепки, пройдохи и гарвани? Няма как. Един от тях е. Денят е дълъг като писта за излитане, посята с букети динамит.

Как ще го разпознаете? Не знаете. И аз не знам. Един от многото е, за които мелницата мели плява, не жито.

Как ще го разпознаете? Той сам не знае вече кой е. Написа две-три книги със стихове, опита после от меда и жилото на сто професии. И сега прегръща голямата като снаряд бутилка с бира, с очи, обърнати навътре.

За какво ви е? Не ви е нужен. Стиховете са само кост във гърлото на здрача.

Последният поет изчезва в ъгъла на лятото. В шпалир от кучета и котки. Като палячо жалък.

И съвсем незабележим – като сърцето ви отляво.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияОт безверието към подчинението
Следваща статияЛеонид Пташка, галопиращият по клавишите

1 коментар