0
599

„Няма де глава да подслони”

TNikolov

Историята се разказва най-добре, пречупена през лични истории. Инак се свежда само до хронология, както в учебниците – до изброяването на факти и дати, без случилото се да придобие плът, макар сенките на знайни и незнайни участници в отминали събития да продължават да населяват нашия свят. Ако историята има смисъл, то е като спомен и настояще едновременно: ние сме миналото си, а светът ни е автентичен, доколкото не е неизписана бяла страница. Той е изтъкан от страхове и възторзи, сбъднати или попарени надежди на множество поколения, които животът ни рециклира постоянно, без да пита искаме или не искаме изброеното по-горе да се просмуква в настоящето ни. Спомените не умират. Паметта (лична или колективна) всекидневно ни потапя в тях по най-различни поводи и чрез възпоминателни дати.

27 януари е такава дата – Ден в памет на жертвите на Холокоста. В тази връзка ми се иска да разкажа невероятната история на една книга, за която не само аз, но и почти никой доскоро не подозираше.

Миналата есен престижното парижко издателство „Галимар” реши да издаде малко томче, носещо подписа на една никому неизвестна авторка – Франсоаз Френкел. Заглавието на книгата – „Няма де глава да подслони” (1) – е също повече от енигматично. Само по-проницателните читатели разпознаха в него стих от Евангелието на Лука (9:58), в който се казва: „лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човеческий няма де глава да подслони”.

Вниманието на публиката бе най-вече привлечено от предисловието на Патрик Модиано, Нобелова награда за 2014 г., който не хвърля думите си на вятъра и отказва да предговаря книги. С какво тази творба е покорила Модиано, откъде се взе тя и как така за няколко месеца се превърна в едно от френските литературни събития на годината, излизайки на челно място в класациите?

Отговорът минава през върволица от съвпадения, в дъното на които е като че ли пръстът на Провидението.

През 2010 г. писателят Мишел Франсескони отива на благотворителна разпродажба в Ница в полза на асоциацията „Емаус”, подкрепяща бедните и бездомните. Сред купищата мебели, всевъзможни вехтории и дрехи, той ненадейно съзира малка книга и я взима в ръце, привлечен от заглавието. Става дума за мемоарен разказ на непозната авторка, публикуван през 1945 г. в Женева. Франсескони купува книгата, прочита я, а по-нататък историята е копие под индиго на случилото се с „Калуня каля”, след като Деян Енев я измъкна от кашон със стари книги на пазара „Красно село”. При това наситена с още по-големи съвпадения, че и поразтеглена във времето. След година-две близка приятелка на откривателя решава да качи големи откъси от книгата на блога си, четен от литератори. Един от тях измолва копие от нея и го отнася в „Галимар”, откъдето го препращат на Патрик Модиано.

А той, „крадецът на сенки”, направо не вярва на очите си. Защото неговият роман „Хоризонтът”, излязъл през същата 2010 г., завършва в Берлин, където пък главният герой издирва жена, държала на място преди войната френска книжарница.

Frenckel
Берлин, „Дом на френската книга“, 30-те години на ХХ век

Работата е там, че това е истинската история на Франсоаз Френкел, разказана в „Няма де глава да подслони”; историята на една полска еврейка, завършила френска литература в Сорбоната, която през 1921 г. открива „Дом на френската книга” в Берлин, водена от убеждението, че само духовното е в състояние да сближи народите. Дали пораженията от Първата световна война биха могли да се заличат чрез литературата? Днес ние знаем, че тези надежди са били напълно илюзорни, ала в началото на 20-те в Берлин нещата са изглеждали по-различно. Научаваме, че най-добрите клиенти на тази френска книжарница са били от Източна Европа – поляци, чехи, румънци, българи, а също и турци. „Домът на френската книга” се посещава от цвета на руската емиграция, споменава се и един млад и беден руски писател – Сирин, който впоследствие става световно известен с истинското си име – Владимир Набоков. Френската книжарница в Берлин организира премиери на множество парижки знаменитости: двама бъдещи Нобелови лауреати (Андре Жид и Роже Мартен дю Гар; цял куп сюрреалисти (Филип Супо, Рене Кревел и т. н.), Андре Мороа и редица други. През 1931 г. Франсоаз Френкел успява да доведе в книжарницата си един от най-известните политици по онова време – Аристид Бриан, носител на Нобелова награда за мир, който иска мнението й – дали светът ще избегне нова война. На което тя отговаря:

Политиката води до несправедливост, заслепление и екстремизъм. След като веднъж станах свидетел на кавга между мои клиенти, принадлежащи към различни националности, аз забраних веднъж завинаги да се говори за политика зад стените на моята книжарница”.

Историята обаче свърва в посока, коренно различна от литературата. Седем години по-късно Франсоаз е принудена да отбележи следното в своите записки, хроника на трагедията, която ще се разрази в цяла Европа.

9-10 ноември 1938 г. „Кристалната нощ”:

„Стигна се до най-страшното. Всичко започна от деня на всеобщия бойкот на еврейските магазини…

Завръщах се късно през нощта от приятели. Пресичайки двора, чух гълчава от дома, в който обикновено се събираха щурмовите отряди на SA. Влязох вкъщи и погледнах часовника. Беше 4 часа сутринта. Изведнъж на улицата се чу силен шум. Погледнах през прозореца и видях, че гори магазина на търговеца на кожени изделия, който се намираше срещу моя дом, а по-нататък гореше магазинчето за канцеларски принадлежности. Небето се озари от пламъци. Излязох от вкъщи и пресякох улицата. Гореше синагогата.

А щом настъпи утрото, съзрях от моята страна на улицата двама младежи, въоръжени с прътове. Те спираха пред някои витрини, разбиваха стъклата, влизаха в магазините, тъпчеха с крака всичко вътре, плячкосваха и сетне продължаваха нататък. Цялата улица беше осеяна с парчета от мебели, пиана и всевъзможни стоки.

Убиваха някои хора на място, тук на улицата. Полицаите не се намесваха, продължаваха да регулират уличното движение…

Благодарение на френските си документи Франсоаз Френкел успява да напусне Берлин и да се завърне в Париж. Ала скоро след това Вермахтът навлиза във Франция и тя е принудена отново и отново да бяга на юг, в Ница, където е така наречената „свободна зона”, управлявана от колаборационисткото правителство във Виши.

И тук разказът става наистина драматичен. Франсоаз е „сама, изгубена в бездна от отчаяние”. Тя е жертва на „капаните на Историята”, които трябва да избегне, съхранявайки достойнството си на човешко същество. Принудена е да лъже, да бяга, да се сдобие с фалшиви документи, да не е самата себе си, да забрави коя е. Да живее по тавани и мазета, да сменя обиталищата си от ден на ден, докато не отсяда в един хотел в Ница, същински „Аврамов дом”, подслонил кого ли не – „бегълци от най-различни социални класи, чийто трети етаж бе отреден за „образовани евреи“ – адвокати, лекари, професори”. Скоро всичко се ожесточава, започват масови арести на евреи и в „свободната зона”. Така, след една от хайките, Франсоаз попада на семейство фризьори в Ница – г-н и г-жа Мариюс (ако това са истинските им имена). Те я подслоняват, обгрижват, подкрепят я във всички стоварили й се беди и всевъзможни бягства. „Отнасяха се към мен като към крехка ваза” – свидетелства тя за тези хора (нека припомним, че книгата излиза в Швейцария още преди да е настъпил краят на войната).

При третия си опит да премине френско-швейцарската граница, Франсоаз най-сетне успява. И през 1942 г. се спасява. За да ни остави своя разказ, един скъпоценен дар на Историята, както пише Патрик Модиано. Разказ, който би могъл да бъде написан на полски или немски (защо не?), ала е писан на френски, пресъздавайки на езика на Молиер една от най-мрачните страници в европейската история, в която едни същества разкриват някои от най-тъмните страни на човешкия род, а други – като семейство Мариюс – най-доброто в себе си.

В предговора си Патрик Модиано определя значението на тази книга със следните думи:

Предпочитам да не знам как е изглеждало лицето на Франсоаз Френкел, да не знам перипетиите в следвоенния й живот, нито датата на нейната смърт. По този начин нейната книга ще си остане за мен писмо от една непозната, изпратено „до поискване” и забравено за цяла вечност, писмо, което може би сте получили по погрешка, ала по всяка вероятност това писмо е било адресирано тъкмо до вас”.

Едно от тези писма, които превръщат историята в спомен и настояще.

__________________

(1) Françoise Frenkel, Rien où poser sa tête, Paris, Gallimard, 2015

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияРазрушителната мощ на братската вярност
Следваща статияДържавна сигурност – предимство по наследство