0
1793

Няма закъде да се пестя

Александрина Пендачанска на откриването на Международния музикален фестивал „Варненско лято“. Фотограф Росен Донев

На 24 юни Александрина Пендачанска откри със своя концерт-спектакъл „Това съм аз“ Международния музикален фестивал „Варненско лято“. За бъдещите ѝ роли и за настоящето на професията оперен певец – с нея разговаря Светлана Димитрова.

Дебютът ѝ на сцената е в НДК, едва 17-годишна, на концерт, на който Гена Димитрова представи млади оперни певци. Последният ѝ дебют също беше в София в края на миналата година – Тоска на Пучини. Между тези две събития се простират цели 30 сезона и 70 роли. Няколко от записите на опери на Моцарт, в които участва, дирижирани от Рене Якобс, са номинирани за наградата Грами – „Милосърдието на Тит“ (Вителия), „Дон Жуан“ (Донна Елвира), „Идоменей“ (Електра). Има и няколко DVD – „Дон Жуан“, „Роберто Деверьо“, „Двамата фоскари“, „Орландо Паладино“, Малка тържествена меса. Александрина Пендачанска е дъщеря на световноизвестната оперна певица Валери Попова и на Иван Пендачански от група „Стакато“. Внучка е на диригента Саша Попов – основател на Царския симфоничен оркестър и един от първите диригенти на Софийската филхармония.

След дебюта си в края на миналата година като Тоска от едноименната опера на Пучини Александрина Пендачанска се завърна тази година за голям концерт-спектакъл през април в НДК с Пловдивската филхармония. През юни със същия концерт, но съпровождана от Варненската филхармония, тя откри Международния музикален фестивал „Варненско лято“, следва концерт на летния фестивал „Опера опън“ в Пловдив (3 юли).

„Това съм аз“ – откриваш с този концерт „Варненско лято“, през април вече го представи в София. Каква си ти?

Това е концерт-биография, защото в него включихме архивни материали, каквито, оказа се, имам доста, и възстановихме една голяма част от тези 30 години, преминали в пеене. Толкова много разнообразни вокални превъплъщения се оказа, че имам, които няма как да бъдат днес пресъздадени. Няма как днес да изпея „Дъщерята на полка“, както и „Лучия ди Ламермур“, както и много от ролите, които пеех в началото на кариерата ми. Със съпруга ми Найо, с когото сме работили по различни филми, направихме този концерт-биография.

След Варна концертът ще се представи и в Пловдив на „Опера опън“. Предвиждат ли се още дати?

Нямаме планове за още концерти, но защо пък не, ако има интерес. Например в Русе, защото много обичам русенската публика, а не съм пяла там много отдавна.

Александрина Пендачанска на „Варненско лято“. Фотограф Росен Донев

Освен с концерта имахме удоволствието да те видим и в дебютния ти спектакъл на „Тоска“ в Софийската опера. След това успя ли да я представиш другаде?

Не, все още не. Предстои ми догодина в Пекин, после в Бари. Започват да се появяват все повече предложения, така че това е една роля, която тръгна от тук, но тепърва предстои да се развива.

Когато подготвяше Тоска, ти си имала представа за този образ. След като я изигра, нещо промени ли се?

Това е една голяма роля, която узрява. С всеки един от трите спектакъла, които изпях, намирах нови неща и цялостният образ се запълваше. Предполагам, в следващите изпълнения ще продължа да допълвам пъзела. Имам какво още да ѝ дам.

Има ли нови роли, които предстоят?

Следващата ми нова роля – седемдесет и първата, с която ще открия следващия сезон, е Елизабет от „Дон Карлос“ в Сен Гален. Пяла съм Еболи и сега ми е любопитно да изпея Елизабет. Много обичам тази опера. Предишния път, когато пях Еболи, слушах музиката и си казвах: „Благодаря на Господ, че ми е дал шанса да бъда тук и да пея тази музика“. С нетърпение чакам срещата с Елизабет.

Имаше още нещо, с което радваше българската публика – концертите с Людмил Ангелов. Смятате ли отново да сте заедно?

Да, наскоро говорихме. Имаме планове през есента да направим концерт, може би в края на ноември. Имам няколко неща наум, които ми се ще да направя и които все още не съм представяла. Надявам се да бъде интересно, да не бъде обикновеният концерт камерна музика – пиано и солист.

Как построи кариерата си дотук? Сега вече можеш да избираш, но в началото една млада певица трябва или много умно да подходи, или да попадне на хора, които имат грижа за гласа ѝ – да не го изхабят бързо.

Искам да призная, че винаги съм се опитвала и съм успявала да се вслушвам в гласа си, в сигналите, които ми е подавал, и никога не съм вървяла срещу него. Винаги, когато съм усещала, че нещо ме уморява, че нещо ме натоварва, съм го прекратявала. Всички тези години работа ме научиха, че има неподходящи роли и те не са задължително по-тежките. По-леките роли също са неподходящи, те също натоварват и уморяват гласа и не е казано, че по-лекият репертоар е по-здравословен. Всъщност здравословният репертоар е точният репертоар, този, който оставя гласа да се чувства спокоен и свободен, а не излишно олекотяван или излишно натоварван. Усещала съм накъде трябва да вървя и съм следвала този инстинкт и знаците на гласа и тялото, които съм получавала. Явно досега съм вървяла в правилната посока, защото иначе нямаше да съм тук, започвайки едва седемнайсетгодишна. Сега си давам сметка, че нещата можеха да се развият по друг начин. Имала съм и шанс. Шанс в тези десет години, в които пях предкласика, Моцарт – между 30 и 40 години. Аз наричам тези години спестовна сметка на гласа, в която съм го съхранила, защото Моцарт ни научава на дисциплина, която никой друг композитор не ни дава.

Онзи първи концерт на 17 години, когато изведнъж всички разбраха, че се е родила новата оперна звезда на България, за него винаги си казвала, че изобщо не си мислила как ще ти излезе тонът. Този концерт ти даде крилата да полетиш. След това какво дойде? Може би срещата с Рене Якобс и тези роли, за които говориш.

Това стана много по-късно. В първите 15 години пеех най-вече белканто. Минах през голяма част от лирико-колоратурния репертоар, през много от ролите на Доницети, Белини и Росини, и Верди – като Джилда, Травиата, Луиза Милер. Оттам преминах през Моцарт, за да се върна отново в италианския репертоар вече с по-тежките партии. До 30-те ми години основно пеех в Италия и основно белканто. След това преминах към класиката и предкласиката, и това ме научи на други техники, които не съм познавала в началото. Било е рисковано, защото на 27 години пях кралиците на Доницети. Но сега знам, че без Доницети нямаше да има Верди. Сега вече знам, че в четиридесетте години се берат плодовете. Вече няма закъде да се пестим и какво да пазим. Човешкият глас и тяло от един момент нататък няма накъде да се развиват. Не можем да очакваме тепърва кой знае какво да се случи. Нямам намерение да пея до 80 години. Искам да попея още няколко години, да попея активно и добре, докато усещам, че не правя компромис със съвестта си. Прекалено е болезнено да виждаш отломки от големи творци. Надявам се, никога да не ми се случи и да имам куража да сляза от сцената, когато съм в силата си, така че хората да искат още да ме слушат, а не да казват: „Стига вече“. Имам още няколко роли и още няколко години, в които имам какво да направя и какво да дам.

Александрина Пендачанска на „Варненско лято“. Фотограф Росен Донев

Направихте с Найо няколко филма за различни роли. Това всъщност е едно открехване на вратите за вътрешната работа в опера – много интересна за зрителя, който няма как да се докосне до нея. Например за Кармен или Саломе. Как ще продължиш? Иска ли ти се например да продължиш с още роли на Рихард Щраус?

Много. Това е едно от нещата, които съм запланувала и посоката, в която мисля, че ще вървя – Щраус със сигурност. Освен Хризотемис от „Електра“ и Саломе, има няколко роли, които са ми много интересни. „Жената без сянка“ е първата опера, за която се сещам, и Императрицата е роля, която много се надявам да имам шанса да изпея. При всяко положение ми се иска да изпея четирите последни песни. Нямам търпение да ги изпея. Вече дори имам предложение. Разбира се, и „Кавалерът на розата“. Както и още опери от Пучини. Много искам да изпея „Манон Леско“. Нещо, за което имам предложение и ще се осъществи в Япония, е Джорджета от „Мантията“. В един момент и Турандот е роля, която ще ми бъде интересна, тъй като вече няма закъде тепърва да съхранявам и пазя гласа си. И да, Верди с двете големи роли освен „Макбет“, която вече осъществих и предстои отново да пея догодина, ще ми се да изпея Абигаиле от „Набуко“ и Одабела от „Атила“.

Искам да те върна към кралските ти роли. Когато гледах Елизабет от „Роберто Деверьо“, бях шокирана от тази трансформация освен визуално с грим, перуки, облекло, но и от начина, по който се движиш, от жестовете, как посягаш, това е изработено специално, но извърши ли се и в твоето съзнание?

Когато за първи път пях Елизабет, бях на 27 години и играех тази 63-годишна жена, която е на края на силите, на края на живота си. Тя е била много деспотична, много властна и същевременно много очарователна. Да събера всички тези неща и да изградя образа, ми коства много. Това е героиня, която много обичам. Беше ми трудно да я разбера и да успея да се превъплътя в нея. Беше ми трудно да намеря ключа към нея. То се случи, докато четях една биографична книга. Намерих, че тя е паднала от кон още като млада и оттогава куца. В момента, в който прочетох това, успях да пречупя физическия образ и на сцената. Това накуцване, което е много малко, но ми даде ключа към целия персонаж. Така тази вълнуваща жена влезе в мен. Щом сложех нейния костюм, автоматично започвах да куцам. Затова е важно човек да чете и да знае кого пресъздава.

Има ли разлика как се работи днес в театрите и как в началото на кариерата ти?

Огромна. Мисля, че хванах последните хубави години. 90-те бяха много по-различни от всичко, което се случи след 2000-а година. Имаше съвсем друг дух, по друг начин се работеше, отношенията бяха различни, уважението към певеца беше съвсем различно. Това усещане, че си абсолютно заменим, мисля, че е пагубно за съзнанието на артиста, защото нашата уникалност е това, което не просто ни отличава, а ни дава смисъл. Ако всички сме еднакви и можем да бъдем заменени, се изгубва смисълът. Живях в това време и можах да си дам сметка как са живели и какъв статус са имали големите оперни певци. Спокойствието да можеш да избираш, да можеш да кажеш „не“, този лукс днешният певец го има все по-малко, защото ако не си ти, ще бъде следващият и следващият… Обезценена е единствеността на певеца. Това е тъжно.

Откъде дойде това – от директорите на театрите, режисьорите или от самите певци?

Всичко накуп. Трябва да си дадем сметка, че ако преди е имало десетки или може би стотици истински добри световни величия, канени в големите театри, с днешното забележително развитие на вокалната техника те са хиляди. Но ако извадиш единиците, истинските артисти са малко. Има много техничари – те могат да изпеят всяка роля, но това не ги прави големи артисти.

Винаги съм се чудила на големите диригенти от миналото, които и днес продължават да работят, а тогава са работили с най-добрите от най-добрите – как приемат много от компромисите, които им се налага да правят.

Самият факт, че най-доброто от най-доброто е много по-посредствено отпреди. Нека не звуча като всички предишни, които оплакват доброто старо време. Но това обезличаване е продукт на вкуса, който предпочита по-равничкото, по-спокойното, по-незабележителното, по-посредственото, по-недразнещото. Много ми е трудно да си представя в днешно време такива гиганти като Мария Калас или Тито Гоби да успеят да направят тази кариера, която имаха в онези години. Първо, защото нямат толкова време. Ако за две години не си покрил всички големи сцени, вече си извън класацията. Но сред тези много – малко са тези, които са забележителни и ще останат. Имаше различен ритъм. Не трябваше в рамките на сезона да си покрил всичко. Продължаваше да има бъдеще за теб, за да изградиш нещо. Имам колеги, които пътуват непрекъснато – от една роля в друга, от един театър в друг. Това е много изтощаващо. Аз никога не съм можела, не съм в състояние. Аз имам необходимост от луфтове, за да презаредя. През тези години видях толкова много певци, които дойдоха, изгряха, изгоряха и вече никой не ги помни. Но това е избор.

За тези 30 години 70 роли никак не са малко. Много от тези роли си изпяла само веднъж и никога повече. Натрупала си огромен опит. Мислиш ли да започнеш да преподаваш?

Да. Най-сериозно започвам да мисля. Все още не преподавам, тъй като отговорността е много голяма. Не може човек да преподава между другото. Или правиш нещо както трябва, или не го правиш изобщо. Натрупала съм доста знания и опит. Имам нужда да предам. Ще ми се да ги оставя на някого. Догодина със сигурност сме говорили за майсторски клас на „Аполония“. Искам да направя добра селекция от няколко певци, на които действително да мога да помогна.