0
4704

Няма как да се помогне?

Джорджо де Кирико, „Тайната и меланхолията на една улица“, 1914 г.

Тези дни отново ми попадна филмът от 2021 година „Don’t Look Up”. Гледах го още тогава, но по-късно открих какво точно ме вълнува в него.

Припомням, че става въпрос за сатирична творба, в която се разказва за двама американски учени, които случайно откриват небесно тяло със значителни размери, приближаващо неумолимо към Земята. Денят на фаталния сблъсък може да бъде точно определен – до апокалипсиса остават малко повече от шест месеца.

И други филмови сюжети са разработвали подобна перспектива, но или са се съсредоточавали върху героичните спасителни действия, или са потъвали в бездната на меланхолията и краят се е превръщал в образ на вътрешно човешко състояние.

В „Don’t Look Up” работата е друга. Историята разкрива невъзможността проблемът за предстоящата глобална катастрофа въобще да бъде комуникиран адекватно в нашия свят. Двамата учени преминават през редица перипетии – срещи с колеги, участия в телевизионни програми, приеми на най-високо държавно равнище, обсъждания с отговорни институции, с частни предприемачи и с обикновени граждани, но така или иначе трудно успяват да накарат отговорните лица в медиите и управлението да погледнат сериозно на новината, оттам и останалите дълго време нямат достъп до информацията или не я възприемат, както се полага. След като все пак се стига до някакво разбиране за реалната опасност, подходите за нейното предотвратяване също са твърде несериозни, като несполуките водят до връщане към отричането, че опасността изобщо съществува, макар приближаващото небесно тяло да става видимо с просто око. Накрая унищожителният удар се случва, шепа привилегировани успяват да избягат на друга планета, където се превръщат в храна за тамошните обитатели.

След премиерата филмът получи номинации за много престижни награди, а отзивите бяха доминирани от интерпретацията на една образована обществена прослойка. Тя използва посланието като аргумент срещу своите политически противници, които и без друго обвиняваше и обвинява в разпространение на фалшиви новини, в стимулиране на невежеството и паразитиране върху него, в безотговорен популизъм, умопомрачителен егоизъм и престъпно късогледство, обричащо всички ни на гибел.

Не че сатиричното острие на авторите не беше насочено точно натам, но причината да отворя дума за този разказ отива една стъпка по-далече. Щеше да е някак успокоително, ако така лесно можеше да посочим извън нас виновниците за неприятното състояние на нещата, което не позволява да се вземат разумно съгласувани мерки дори в случай на подобна заплаха. Но поне при мен успокоение нямаше.

Дълбоко тревожната картина, която „Don’t Look Up” рисува, е свързана с объркването на съображения от всякакъв характер, на всички нива – и политически, и професионални, и лични. Защото даже положителните герои не са идеализирано очертани, а в интерес на истината са представени нюансирано, без да се спестяват собствените им слабости. Излиза, че пречките пред вземането на колективни решения, ако ще от изключителна важност, произтичат не просто от нечие нехайство или злонамереност, а са заложени в човешката природа или поне в начина, по който тя е култивирана уж за добро.

Колкото по-взискателен и съобразителен става човек по пътя на образованието и житейската си реализация, толкова по-сложно е да хармонизира индивидуалната си цел с общата. Парадоксът се състои в това, че културният претекст непременно включва не само индивидуалното, но и общото благо – едното не върви без другото, обаче в действителност двете не могат да се синхронизират.

Като че ли фокусирането върху собствения план, върху необходимите условия за неговото осъществяване, пък макар и с оправданието, че то ще бъде от полза за всички, неизбежно води до пристрастие, което възпрепятства консенсуса и задачата остава неразрешена. За да не е така, сякаш трябва по-скоро да се отстъпи и да се допусне другия, но отстъплението изглежда като чисто поражение – особено за тези, които имат самочувствието, че са положили достатъчно усилия да знаят и могат повече. И тогава се реализират отделни акции и се успява на парче, но срещу глобалната заплаха, представена от застрашаващото небесно тяло, няма ефективно противодействие – нито индивидуално, нито общо, нито никакво.

Защо се сетих за филма и реших да му обърна внимание, в каква връзка? Защото кризите, които наблюдаваме у нас, ме наведоха на тези мисли. Справянето с тях ни се струва все по-невъзможно.

Точно както е във филма, мотиви от общо морален, тясно партиен, професионално нишов, персонално амбициозен, икономически, националистически, исторически, геополитически и какъв ли още не характер се заплитат във възел, който няма разсичане. За кратко се появява обнадеждаваща перспектива, но бързо помръква в сянката на едно или друго съображение, като не става въпрос за стандартното функциониране на демократичната опозиция и плурализма. Безизходицата е резултат от неумението на съмишлениците да гледат към общ хоризонт, защото проявяват капризна придирчивост, а най-вече се грижат общият хоризонт да им свърши някаква лична работа. В „Don’t Look Up” това звучи като „не е моментът сега да се занимавам със скорошния апокалипсис, или пък дай да видим, ако се занимавам, какво аз собствено ще спечеля от това”. И пак казвам – не говорим за отношението на определен персонаж, а за повсевместна деменция.

Спирам, защото ще навляза в другия от споменатите сюжети – на меланхолията.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияПаметта на града
Следваща статияВоенният хумор на украинците или прашката на Давид