1
781

Нямото исо

denev

 

                                                                                                                                                                                                             

                         На Ангелина Цончева

 

Исо означава да пригласяш с равен тон, обикновено в църковното пеене.

Откак обещах на Ангелина да направя този текст, мина почти една година. Ангелина е дъщерята на писателя Дончо Цончев. С нея се видяхме миналата година през лятото. Седнахме да изпием по едно кафе в заведението на гърба на Художествената академия. Тя беше със сина си Дончо. Внукът. Малкият Дончо Цончев.

Ангелина живее с десетгодишния Дончо в чужбина. Идва си в България няколко пъти през годината, за кратко.

Седяхме и си говорехме. Беше пръснал дъждец и времето беше свежо. Говорехме си за Английската гимназия, за баща й. Дончо си играеше на някаква игра на джиесема.

– Чел ли си книгите на дядо си? – попитах го. Той ме погледна изпод вежди. Прекъсвах му играта.

– Не съм – каза.

Беше същият като бай Дончо. Одрал му беше кожата. Същата глава, същите жълти очи. Само че – бай Дончо на десет години.

Беше ми страшно любопитно да пътувам така в тунела на времето.

Помнех първата ни среща с бай Дончо, когато аз, изпотеният от вълнение деветокласник, пристъпих прага на дома му с навити на руло няколко разказчета – помня и последната, когато вземах последното си, както се оказа, интервю с него. Между тях двамата -широкоплещестия як четиридесет и петгодишен Дончо Цончев с къса боксьорска прическа и жълти като на лъв очи и облечения в бяло, отслабнал и някак неземен бай Дончо бяха изтекли неусетно трийсет и две години.

Толкова ли минаха, щеше да каже той сега. Защото писателите знаят и тази страшна тайна – че животът е като сън.

Толкова минаха, бай Дончо. Че и три отгоре, откак те няма. Но виж сега. Теб те няма, но пък малкият Дончо ти е одрал кожата. Все едно ти стоиш на масата до мен. Само че си на десет години.

Вземал съм доста интервюта от Дончо Цончев през годините. Взех едно през 2002 г., ето част от него:

– Добре ли стана, че се сетиха да изпратят писателя Николай Хайтов с гвардейска рота в последния му път?

– Бог да го прости Николай. Добре стана. Така трябваше. Най-сетне цялата общественост отдаде заслуженото на един от най-големите българи на ХХ-ия век, какъвто според мен е Хайтов. Дано това е знак, че ще се промени изобщо отношението към нашего брата, към гилдията. Защото иначе си отиваме, и като държава, и като нация…

– Какво дава на народа си големият писател?

– Големият писател дава онова, което е взел от народа. Той няма какво друго да даде. Дето викаше бай Емилиян Станев – майната им на критиците, аз трябва да го напиша така, че да хареса на мама и на татя.

– Дъщеря ти натурализира ли се вече в чужбина?

– Занимавам се с тази мисъл от десетина и нагоре години, откакто тя заживя навън. От миналия месец синът ми и той вика: чао, сър! Къде бе, майка? Вика, в Португалия, с работна виза. И той! И едни паяци се навъдиха в Нови хан – знаеш ми къщата, голяма, безсмислено голяма. Брат ми до мене в същата къща като мойта – на него и двете му деца в Америка. Двама старци, дворове големи, нещо садим, после изхвърляме, тя не е за приказка.
Тука опустява… Там е болезненото. Паяци… Една невестулка… Една бялка кърмеше на терасата ми малките си, аз ще подивея там! Какво става? Ние тука сме на изживяване с брат ми. Той на 75. Аз гоня 70. И свършва. Какво ще стане после? Чао, България! Така ще стане. Не упреквам никого. Що не спрях сина ми? Как ще го спра?! Внучката ми като Силви Вартан! Силвито я помня на 6 години, като отиде – тя не знае български. И мойте няма да знаят български. Така отива работата. Ей там беше велик Хайтов. За това се биеше – да пазим корена си и нацията си!

Бай Дончо беше избродил накръст цяла България. Ето например село Боснек от разказа му „Бялото куче”, където героят отива на хайка за вълци.

„Село Боснек е зад Витоша, само на четиридесет километра от София… По-хубаво място от тази малка долинка зад Витоша никъде не съм виждал. Обърнеш се наляво – смръщени, голи, незабравими скали. Погледнеш надясно – луди, зелени, безкрайни гори. Дигнеш главата нагоре – снежният гръб на Селимица. А Струма – бистра и ледена – все си приказва нещо в краката ти и все бърза надолу. Мислиш си, тук има по малко от острата хубост на Алпите и от щърбавия малоазийски пейзаж, та даже и от нямото величие на снежния северен лес. На всичкото отгоре в закътаната долина на реката се зеленеят южнобългарските тлъсти ливади, намират се заветни припеци, постлани с щир, киселец и цветя. Растат големи клонести сливи, ябълки, круши и мушмули.” 

Сега край Боснек минава магистрала, колите хвърчат край Боснек със сто и четирсет, колцина са тези, които ще завият по отбивката към селото, за да разгледат тези красоти и да им се порадват. Добре че тази долинка е спомената в разказа „Бялото куче”, някой може да го прочете или ако го е чел, да си го припомни и да си рече – абе я да го видим това хубаво село Боснек, ей го къде е, съвсем наблизо.

Той наистина изброди накръст България и колкото можа, разказа за нея. Неговата България е пръсната из разказите му, не е монолитна фреска, а дребни натюрморти, просто картини – някъде е описан камъшът, другаде – някое блатце, някоя рекичка, суровото шопско поле, или някоя странджанска чешма, както в разказа „Кощерица”. Или малкото лозе от разказа „Нож от баща ми”.

„Едно от любимите ни места са лозята край град Левски. От гарата на запад, между Бежата и линията към Каменец. Все още там съществува онова лозенце, за което разказвах веднъж. Старото, с дебелите чукани и с нападалите орехови листа. Когато изпуша една цигара там, все така неизменно разбирам, че всъщност всичко, каквото имаме наистина, е оставено само от бащите.”

Той знаеше имената и на растенията, и на птиците, и на камъните, и на местностите. И това му помагаше да описва местата, които вижда така, че да ги видим и ние.

Беше старомоден разказвач. Обичаше да е старомоден разказвач. От едно време нататък вече не му беше до тънкостите на жанра, искаше само да споделя, да разказва. И за да бъде максимално ясен, в края на текста поставяше и така ненавижданата от постмодернистите поанта. И държеше на нея. Често не се криеше зад никакви герои, а самият той заставаше в средата на страницата. Написа неизброимо количество вестникарски текстове – есета, импресии, наброски, миниатюри, чисти разкази, които събираше трескаво в книги. За ужас на концептуалистите.

Не познавам друг човек, на когото толкова да му отиваше да е писател. Той обичаше да показва машинариите на творчеството, сечивата; видяното, чутото още на мига трябваше да се обговори, да се пробва със зъби дали е от злато. Мнозина ще си спомнят прословутите му цигарени кутии, върху които си водеше дребни записки. Марката цигари се сменяше от „Марлборо” до „Арда” или „Мелник”, в зависимост от финансовото състояние, но записките с дребни буквички отгоре на кутията винаги присъстваха.

Беше човек-магнит и към него се лепяха всякакви хора. Той ги допускаше до себе си, защото знаеше, че от всеки човек има какво да се чуе. Но кръгът от познанствата му постоянно набъбваше, всеки го канеше, всеки го теглеше към себе си. Много от енергията му изтече покрай тези всякакви познанства. Покрай приятелите и читавите хора в компанията му се появяваха и чисти сноби, и неспасяеми графомани, и богати ловци, които си мислеха, че пушката от петнайсет бона е достатъчно основание да стоят на масата на бай Дончо, и откровени дебелаци – забогатели келнери, забогатели висши милиционери. Смея да се надявам обаче, че чисто писателските компании бяха сред най-приятните компании за бай Дончо. Защото за него творчеството беше много дълъг и цялостен процес – от хрумването, от идеята, през написването, през отпечатването на текста, та чак до изчитането му пред публика. И то не каква да е публика, а публика от колеги. Той държеше да се наслади на всичко това.

Няма да забравя едно такова четене на разказ в ония години в ресторанта на СБП – отдавна преваля полунощ, бай Дончо измъкна вестника с прясно отпечатания разказ „Пуйка”, единият от сервитьорите седна на пианото, оказа се на всичкото отгоре предобър музикант. Бай Дончо чете, спира, пали нова цигара, избърсва една сълза, а ние някак не искаме този разказ да свършва, защото съзнаваме, че присъстваме на рядък миг –  когато емоцията на думите, укротена в печатен текст, отново се връща към първичната си сила, към онова, което я е извикало за живот.

Дончо Цончев беше човек, скроен по друга, голяма мярка. Вече няма такава порода хора. Той беше последният.

Той можеше сам да си поправи колата и после да я подкара като автомобилен състезател. Макар че в градското движение беше умерен, много внимателен шофьор. Можеше сам да си иззида камина и сетне да запали огъня в нея. Можеше да удари тичащ на зиг-заг заек с пушката, сам да го одере, сам да го приготви в тенджерата с всичките му готварски чалъми и сетне, когато жълтото на ракията премине в жълтото на очите му, да изтрие една сълза за късия заешки живот. И да започне да разказва за живота на зайците, на лисиците, на вълците, на пуйките, на дивите петли, на хората. Той беше писател. А писателите знаят тайната, че животът на всички тези твари е едно.

Някой път, когато минавате край Боснек, отбийте от магистралата и намерете долинката на бай Дончо. Или, ако обикаляте Странджа, потърсете чешмата на кощерицата. Или, ако пътувате с влака през Левски, отворете прозореца и вижте дали онова лозе с дебелите чукани и нападалите орехови листа още си е там. Това е хубавото на писателската професия – писателят вече го няма, а сякаш е жив.

Изпихме кафето с Ангелина, станахме от масата. Аз погалих по главата на раздяла малкия Дончо. Бях спокоен, той говореше идеално български. Щеше да порастне, да прочете книгите на дядо си.

Такива българчета като него има пръснати по целия свят – от Аляска до Австралия.

Все някога, рано или късно, стига да знаят български, те щяха да чуят нямото исо – на земята си, която опустява.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПреходът преди протестите
Следваща статияИзвикваш… и се събуждаш
на Орлов мост

1 коментар

  1. Деяне!!! Чак сега видях че си ми пратил линк и току-що приключих четенето. Невероятен си бе, Деяне. За посвещението ти благодаря от сърце, чест е за мен! Ти си един от малкото които не само истински обичаха и почитаха татко, но го и разбираха май във всичките му изоморфни проявления. Исото тътне, и така ще бъде и напред, Деяне. Та само в едно не съм съгласна с теб – то не е нямо. То бучи и пищи, за който има уши да го чуе. И няма спиране, да знаеш. Докато ни има нас, и след нас децата ни, и техните деца и тъй нататък. Където и да се намират в пространството и времето, защото и те, както и вокалите върху исото, са преходни. И малко измамни.