0
491

Нe бъди партиец

Ortega 1

 

 

 

 

 

 

 

 

 

I

Кой сте?

Едно от нещата, които особено силно възмущават определени хора, е когато някой човек не се записва нито в тяхната партия, нито пък в партията на техните врагове и вместо това заема позиция, която не е като техните, не се свежда до тях. Това се нарича au dessus de la mêlée[1], за такива хора подобно нещо е непоносимо.  Аз обаче смятам, че настояването всички хора да бъдат партийни, е една от най-срамните, заразни и нелепи  болести на нашето време. За щастие това настояване започва да става демоде, да не отговаря на времето, в което живеем, превръщайки се в празна суета. Вместо това се увеличава броят на хората, които считат подобно изискване не само за глупаво, но и за напълно неморално, следвайки ревностно другата норма: „Не бъди партиец.”

Все пак не може да се отрече, че императивът на партийността се радваше през последните двадесет години на голямо влияние, и то беше толкова значимо, че характеризираше целия този период, включително и до ден днешен. Императивът беше и продължава да бъде тежък симптом, заслужаващ внимателен анализ. Това, което следва, няма подобни претенции, задачата му е сведена само до изтъкването на някои от елементите на това явление.

Преди да се проучва една доктрина, си струва първо да се открои кой я пуска в обръщение и кой я поддържа. Понякога тъкмо това спестява голяма част от усилията да я разберем. Така е и в този случай. Онези, които негодуват срещу хората, стоящи според тях au dessus de la mêlée, са от един и същ калибър. Те никога не са от създателите на идеята, около която се е оформила партията и която е провокирала самото mêlée. Не са хора, които някога са се замисляли самостоятелно за нещо. Хванали са вече готовата партия, както се хваща преминаващия автобус. Хванали са се за нея, за да не се преуморят от пешеходенето. Хванали са я, за да отпочинат от самите себе си. Защото има хора, които още от раждането си са с досада от себе си. Не си мислете, че тази досада е случайна. Човекът, на когото по рождение му е тягостно от самия себе си, е категория, това е човешки тип. Досадата е центърът на битието му, каквото и да прави, го прави заради необходимостта да избяга от себе си,  за да се разтовари от умората да бъде при себе си.

Някой ще попита откъде все пак произтичат странната досада и бягството от себе си. Така поставен, въпросът е твърде сложен, за да може да му се отговори в една статия. За да му се даде отговор, би трябвало да представим, макар и накратко, една цялостна система на психологията, на метафизиката. Да го сторим тук обаче е невъзможно. Нека все пак се опитаме да скицираме минимума на необходимия отговор.

Ако спешно и с нужната строгост се обърна към моя читател и му задам въпроса „Кой сте Вие?” – кой е този, когото Вие наричате „аз”, говорейки за себе си, който освен всичко друго носи и светско име? – непосредственият отговор навярно би бил този: аз съм моето тяло и моята „душа”, т.е. психиката, съзнанието, или както и да я наречете.  Но аз бих му обърнал внимание, че неговото тяло и душата му са неща, които е открил за себе си заедно с разгръщането на собственото си живеене. Открил е, че притежава силно или слабо тяло, че е с бързоподвижно или със сакато тяло, разбрал е, че има слаба словесна памет, но разполага с отлична памет за дати, която го улеснява в математическите му разсъждения, но за сметка на това не го прави уверен в „силата на волята”. Всичко това разкрива, че тялото и душата са средства, по-добри или по-лоши, които са дадени на разположение на онова нещо, което той нарича свое „аз”, за да е възможно да живее – средства, които са най-непосредствените и значими средства в живота му, най-„неговите” средства, но в края на краищата са средства като костюма му, като придобито някакво голямо наследство, като Земята, върху която съществува, като обществото, в което живее. Неговото тяло, душата му, богатството му, земята, неговата нация, всичко това са неща, които в някаква степен са негови и в същото време не са. Кой всъщност е той? Той е някой, който трябва да живее с всичко онова, което посочихме. Да кажем, че сме материя или дух, означава да изпаднем в митотворчество или в създаването на хипотези, които в най-добрия случай са само правдоподобни. Трябва да съумеем да се освободим от привичката, която непрекъснато ни увлича да отъждествяваме реалността с някакво „нещо”, независимо дали е телесно или духовно. „Аз-ът”, от името на който всеки мой читател говори във всички свои фрази, не е нито материя, нито дух. Той е нещо, което е преди всичките тези „теоретични” отговори, той е някой, който трябва да изживее живота си. Отбележете – определен живот. Не някакъв, а точно определен живот. Един читател, например, е способен да обича жена с едни или други качества. И би било безполезно, ако средата му предлага нейни заместнички, а той с все сила се опитва да се влюби в тях: не се ли появи на хоризонта онази неповторима и предназначена единствено за него жена, читателят ми ще се окаже поразен в едно от най-значимите измерения на живота. Или друг случай: нека на този читател да му е предписано да бъде светски човек. Но той е роден в скромно семейство, без необходимите материални средства, не е имал късмет в нещата, с които се е заемал, отгоре на всичко е и с недодялана фигура. Така че на този читател няма да му се случи да изживее истински своя живот. Неговото „аз”, което той всъщност е, няма да може да се осъществи, макар оттук да не следва, че в него ще бъде заличено онова, което той би следвало да бъде – да бъде светски човек. Всеки от нас е незаличим, единствено можем да бъдем онази уникална персона, която сме. Ако светът около нас – включително нашето тяло и нашата душа – не ни позволи да я осъществим в живота си, толкова по-лошо за нас. Но е напразна претенцията да модифицираме онова, което сме. Ако нашето автентично „аз” беше само нещо наше – като костюма, тялото, таланта, паметта, волята – тогава бихме могли да се опитаме да го коригираме, да го променим, да се абстрахираме от него, да го заменим. Но него го има, то е нашата същина, то е, което – искаме или не искаме – трябва да бъдем. Може да се каже в този смисъл, че животът ни е трагичен, защото не може да станем онова, което неумолимо сме. Животът е по същество драма, тъй като винаги е жестока битка да станем в действителност онова, което сме по проект.

И тъй, „азът” на читателя е жизнен проект. Но не става дума за проект, замислен и свободно избран от самия него. Живеейки, той открива в себе си този проект като нещо вече оформено. Древните са използвали погрешно термина, чието същинско значение съвпада с онова, което наричам жизнен проект: наричали са го съдба и са вярвали, че тя се състои от поредицата на нещата, които се случват на даден човек. Трябва обаче да обърнем внимание на това, че едно и също произшествие може да засегне двама души, но да придобие различна и дори противоположна стойност в живота на всеки един от тях – да бъде за единия наслада, а за другия бедствие. Следователно онова, което ни се случва, предизвиква ефекти в живота (това е решаващото) в зависимост от това, какво представлява всеки един от нас. Същинското ни битие, проектът на нашето съществуване, в който пребиваваме, определя и придава една или друга стойност на онова, което ни заобикаля. От което следва, че истинската ни участ е нашето собствено битие. Това, което най-вече ни се случва, е да бъдем проява на самите себе си.

Ние сме нашата съдба, ние сме неподменим проект на определено съществуване. Във всеки миг от живота си отчитаме, дали той съвпада или не съвпада с нашия проект; както и всичко, което правим, го правим, за да постигнем това съвпадение. Защото проектът, който сме всъщност, не е план, начертан от своеволието на нашата фантазия, но заедно с това не е и нещо, което изпълняваме или не изпълняваме по желание. Обратно, това е проект, който придава замисъл на живота ни, тиранизира го с цялата си суровост, защото ни налага да го изпълняваме. Затова казах преди: читателят е този, който следва да изживее определен живот.

Но животът не се състои само от нашето „аз”, но и от света, в който „Азът” трябва да се осъществи. Проектът е програма за действие в света, която не може да не се сблъсква с онова, което е светът.  В една или друга степен той винаги ще се натъкне на трудности. И тук се появява другото измерение на нашето „аз”. Приемаме ли проекта, който сме, въпреки трудностите, които възпират неговото осъществяване? Или, обратно, приемаме да изменим на онова, което сме, отказвайки се да търпим ядовете, които съпровождат неговото осъществяване? Иначе казано, щом сме жизнен проект, сме задължени да решаваме дали го приемаме, или не го приемаме. Това решение е преди всеки акт на нашата воля. Някой човек безрезервно приема своята съдба, своето същество, но се сблъсква с това, че не му достига волята. Аз, например, решавам да не пуша, защото вреди на здравето ми и пречи на работата ми, която е моята съдба. Решението ми е категорично и автентично. Но продължавам да пуша, защото волята ми е слаба. Езикът ни е много проницателен, определяйки „решителния” човек като твърде различен от човека, който притежава силна воля. „Решителен” е онзи, който е приел съдбата си, оставил се е в нейните ръце и се е вписал в нея от самото начало и завинаги. Който е изцяло в служба на онова, което следва да бъде.

Но нека сега да си представим човек от противоположния тип. При първия сблъсък на „аза” със света, той е почувствал, че е негоден да бъде верен на своя „аз”, че е неспособен за такова поведение в различните жизнени ситуации, каквото се изисква от съкровения му проект. Той не се е решил на страдания заради съдбата си и привиква да я изоставя. Понякога този човек е способен да изтърпи големи неудобства, за да задоволи своите плътски или духовни пристрастия, например, сластолюбието или амбицията си; но той е напълно негоден за много по-радикалното страдание, каквото е страданието заради съдбата.  Тъй като животът винаги е драма, драма е – при това още по-ужасна – и животът на такъв човек. Защото човекът, който не приема да бъде онова, което следва да бъде, живее, но вече е отнел от живота си, самоубиец е, макар и все още да е жив. Неговото съществуване насетне ще е непрестанно бягство от единствената автентична реалност, която би могъл да бъде. Онова, което прави, изобщо не е пряко и искрено подбудено от жизнената му програма; обратно, каквото прави, го прави, за да компенсира липсата на осъществена автентична съдба чрез  подменящи я, чисто тактически, механични и пусти действия.

Всяка злина произлиза от една коренна проклетия: да не си вписан в собствената си участ. Затова злината не може да бъде творческа. Всеки порочен акт е изява на компенсацията, търсена от онзи, който е неспособен за спонтанни, автентични действия, съзрели и избликващи при осъществяване на собствената му съдба. Народната поговорка казва, че една лъжа ражда сто лъжи. Тази мултиплицираща се лъжа е изключителен пример  за действията на човек, който е изоставил своето истинско същество. Изречената истина предполага истинност на помислите. Но няма истинност в помислите ни, ако липсва една първична истинност – вярност към себе си, към онова, което е твоето автентично същество. И онзи, който заблуждава собственото си битие, може да поддържа съществуването си единствено като си създава измислен свят.

Ницше и Шелер са проучвали неприязънта като част от феномените, които аз наричам компенсаторни. Но тези феномени са безбройни. Сега ще разгледаме „партийността” като един от случаите на компенсация.

II

Партийност и идеология

Много пъти съм отбелязвал, че историческото невежество, от което страда съвременният образован човек, е една от най-големите беди, които увреждат нашата епоха. Безбройни са основанията, които ме карат да мисля така. Сред тях е и основанието, която ни занимава в този момент. Животът винаги има някакво непосредствено минало, което намира в себе си под формата на спомен, без да е необходимо да го уточнява посредством историографията. Така днес откриваме в себе си знаменития XIX век като фон и предпоставка на живота ни. Това непосредствено минало, единственото минало, което притежаваме, без да ни се налага да полагаме специални усилия за постигането му, сякаш от само себе си ни кара да го отъждествяваме с миналото изобщо. Сякаш каквото е било и се е случвало в него, винаги е било и винаги се е случвало. Това е проява на една вечна и пагубна оптическа грешка, защото няма нито един век, който може да претендира, че повтаря по един и същ начин всички останали столетия. Но в нашия случай тази визуална илюзия е наистина гибелна. Защото някои векове са по-нормални от другите, или, ако така предпочитате, са по-малко анормални. XIX век е бил обаче изключително анормален, бил е едно от най-критичните столетия в човешката история, казвайки това било в негова чест, било като порицание. Именно в него е съзряла голямата част от нашите мании и прекомерности. Ето защо трябва да се лекуваме от тази зрителна измама, като призовем историята да ни спаси от фалшивата представа за нормалност, вградена в нашите очи от това столетие.

Тази зрителна измама се проявява особено ясно по отношение на „партийността”. Не е вярно, че съществуването на партиите е нещо нормално. В една или друга степен винаги са съществували борещи се помежду си групировки, но е погрешно да ги смятаме за партии. Даден индивид формулира и прокламира някакво желание, което е латентно налице и у други хора; хората се групират около тази личност и започват да се борят срещу останалата част от обществото, за да задоволят своето желание. Борбата ги води до победа или до поражение. И едното, и другото имат един и същ резултат: разпуска се както борещата се групировка, така и тази на противниците й. Като се премахнат и двете групировки, необходимостта от борбата също отпада и обществото се завръща към своето мирно и единно съжителство. След победата или поражението никому няма да хрумне да увековечи нито враждебните групи, нито враждебния дух.

Съществуването на „партиите” в съвременния смисъл на думата предполага наличието на твърде различна интерпретация на обществения живот от онази, която е водела до появата на вече назованите преходни борбени групировки. Ако за основа на предишните групировки им е служело някакво желание, ако техният същински смисъл е бил в постигането на едно или друг предимство, основното в „партиите” е „партията” сама по себе си. В този случай желанието е обществото да бъде по принцип разцепено на групи, дори и когато липсва основание за това. Ако го няма, се изобретява. Нужно е да се подхранва партията, като се освежава нейната войнствена програма. От това време се приема, че борбата е същностната форма на човешкото съжителство.

Каквито и да са били нейните предци и зародиши[2], достатъчно ясно е, че до XIX век все още я няма идеята, че историята представлява вечна борба. Навярно Гизо е първият мислител, който формулира класовата бора като основен двигател на историческия процес. Дотогава са гледали на подобна борба като на аномалия – често срещана, но достойна за съжаление – като на нещо винаги чуждо и само в редки случаи присъщо на човешкото съжителство.

Постоянни раздори е имало само между отделените помежду си общества – между градове, народи, държави – и в този смисъл те са били симптом на липсваща социалност. Древният грък и римлянинът са си представяли обществото във вид на град, а градът – във вид на община от бивши врагове, съгласни да живеят заедно в мир и единство (sinoykismos). Така че за тях образец на гражданска аномалия е тъкмо гражданската борба.

Няма съмнение, че междуособиците са изключително чест факт в цялата история на човешкия род. Затова е изненадващо да се разкрият различията в реакциите спрямо тях в една или друга епоха. Предишните епохи са интерпретирали междуособиците като нещастие и, следователно, като аномалия и случайност. Обратно, XIX век се хвали, че се е освободил от илюзии и че възприема реалността такава, каквато е. Но от самото начало това му носи една песимистична алергия (prurito pesimista). Той прави от нещастния случай норма на съществуването. Същността на обществото се мисли като борба и като нищо друго освен борба. Съжителството е воюване, открито или прикрито. По аналогичен начин тогавашните психолози се опитваха да ни убедят, че възприемането на външния свят се състои от халюцинации, обединени от привичките ни. Тъй като често грешим, те разглеждаха истината като обичайна грешка. И така беше във всичко.

Този песимизъм в схващането за реалността се следваше от изключителен цинизъм в областта на морала. Щом като общественият живот е по същността си борба – това се казваше – нека всички да посветим усилията си на борбата, с пълното съзнание за това. И да се отречем от правото да упражняваме някаква друга дейност. А тъй като борбата се нуждае от войнствени групи, нека да направим от тях съществената форма на човешкото съществуване. Най-значимото на света ще бъде партията, надиндивидуалната организация за борбата. Индивидите не ни интересуват, защото са смъртни, главното е да увековечим партиите. Всеки човек ще бъде член на някаква партия и неговите идеи и чувства ще бъдат партийни. Съвсем не е нужно да се съобразяваме с истината, със здравия смисъл, със справедливото и уместното. Няма истина, нито пък справедливост; има единствено онова, което е подходящо за интересите на партията и това ще е истината и справедливостта – и те ще бъдат толкова, колкото са партиите.

Марксизмът е теоретизацията на тази партийност. Като при всеки цинизъм той се свежда до това да смени знака на порока и да го провъзгласи за добродетел. Разбира се, тази операция не беше извършена своеволно и лесно само от Маркс. Цялото развитие на идеите, наченати в XVIII век, подготвяше тази възможност, от която Маркс гениално се е възползвал. Рационализмът на онова столетие не приемаше нищо друго освен една схематична истина, без еволюция и без промени. Затова не би могъл да обясни защо в историята са съществували начини на мислене, които не съвпадат с неговия начин на мислене. Религиите, античните форми на правото и т.н. , всичко това се е разбирало единствено като нещо измамно, сиреч като целенасочени фалшификации, инспирирани от интереса на определени хора.

Политическите борби в съвременната епоха започват под знака на идеята, че всяко мислене, противоречащо на нашето, е фалшификация. Наполеон е изобретател на думата, с която се назовава това фалшиво мислене, наричайки презрително враговете си идеолози. От тогава идеология започва да се нарича онзи идеен комплекс, който се създава от определена група хора, за да прикрият с негова помощ интересите си, маскирайки ги с благородни образи и перфектни разсъждения. Романтическата философия завладява този термин и отстранява от него негативния му смисъл. Като демонстрира, че разумът, без да губи своето фундаментално единство, се осъществява еволюционно, придобивайки различни аспекти при различните епохи и народи, тази философия оправдава плурализма на мненията. Всеки „народен дух” – Volksgeist – неизбежно притежава своя собствена, само нему присъща идеология.

И тогава се намесва Карл Маркс, който съединява двете смислови значения на думата идеология: пейоративното и положителното. Историята е борба, по-специално борба на икономически класи. Всяка класа мисли света през призмата на своите интереси. Докато се бори за постигане на господство, нейният интерес е истината; но когато побеждава, интересът й е да се защитава, като нейните идеи отразяват единствено statu quo на икономическата инфраструктура. И в единия, и в другия случай човекът не е свободен във възгледите си за реалността; неговата гледна точка зависи от социалното му положение. Съществува „буржоазна истина” и,  разбира се, тя не е истина, а е единствено идеологията на тази класа. Така че идеологията е изопачаване на истината, но човек не извършва нарочно (не прави нищо измамно) това изопачаване, то е неизбежно следствие от принадлежността му към дадена класа. Формулировката на Маркс е следната: „Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а обратно, тяхното обществено битие определя съзнанието им.” (Към критика на политическата икономия). Всяко мнение се ражда засегнато от социалното място, в което се мисли – отдолу или отгоре. Или което е същото – всяка идея е партийна. Така идва следствието: щом е така, нека в такъв случай да бъдем толкова партийни, колкото това е възможно[3].

Както виждаме, марксистката мисъл е в този пункт една от безбройните разновидности на релативизма на XIX век и влачи със себе си всички лоши последици, които са му присъщи. Откритието на класовите идеологии има първостепенно значение, ако се сведе само до онези измерения, в чието пространство придобива сериозен смисъл, т.е. ако в класовата идеология виждаме единствено емпиричния факт, че често много хора се оставят идеите им да бъдат под влиянието на техните интереси. Но у Маркс класовата идеология има абсолютен и метафизически характер, което при всички случаи е извънмерно и невярно. Маркс не може да докаже нито това, че всеки индивид съвпада с характеристиките на своята класа, нито че неговата мисъл е фатално подчинена на съответната класа. В една или друга степен е налице такова подчинение, но в края на краищата също така е факт, че съществуват хора, които упорито се борят за освобождаване на идеите си от своето икономическо положение, като понякога го постигат. Пример за това е самият Карл Маркс.

Голямата порция от истини, които се съдържат в историческия материализъм, доведе до сваляне на много маски и разголи истинските лица на много „идеалисти”. Но той самият, все едно дали му се доверяват или не, се стреми да бъде чистата истина. А в самото си основание човешкото същество се стреми по силата на една неотменима необходимост да не бъде партийно и когато остава насаме със себе си, партийността му носи печал.

1930 г.

Превод от испански: Лазар Копринаров


Преводът е направен по: José Ortega y Gasset, No ser hombre de partido. – en: Obras completas, t.IX, Madrid: Revista de Occidente, sexta ed., 1966, p.75-83. Статията е публикувана в две части в аржентинския вестник „La Nación” през май 1930 г.

[1] Над схватката – (от фр. – бел. прев.)

[2] Например у Джанбатиста Вико.

[3] Вж. Карл Манхайм, Идеология и утопия