0
1669

Обединяващата сила на Духа

Папа Франциск отслужва меса за Петдесетница в базиликата „Св. Петър“, 31 май 2020 г.

На 31 май 2020 г. папа Франциск отслужи меса за Петдесетница в базиликата „Св. Петър“. На месата присъстваха ограничен брой вярващи, които бяха с маски и спазваха социална дистанция. Рим постепенно отслабва мерките, наложени заради пандемията от Covid-19, но в сила остават препоръки за ограничаване на контактите. Предлагаме ви пълния текст на проповедта на папа Франциск.

„Има различни дарби, ала Духът е един и същ” (1 Кор. 12:4), казва апостол Павел в Посланието си до коринтяните. И продължава: „има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички” (1 Кор. 12:5–6). Различие и единство – свети Павел поставя една до друга тия думи, които сякаш си противоречат. Той иска да ни каже, че Светият Дух е единият, който обединява мнозината; и че така се е родила Църквата – макар да сме различни, всички сме съединени в Светия Дух.

Нека се върнем към началото на Църквата, към деня на Петдесетница. Да се вгледаме в апостолите – някои от тях бяха рибари, обикновени люде, които живеят от труда на ръцете си, ала има и други, като Матей, който беше образован митар. Те имат различен произход и идват от различни социални групи, някои имат еврейски, а други – гръцки имена. Различна са и по характер – някои са кротки, други са раздразнителни; всички те се различават по идеите и чувствата си. Всички са различни. Исус не ги променя, Той не ги превръща в сбор от еднакво опаковани образци. Не. Той запазва различията им, ала ги обединява, като ги помазва със Светия Дух. Помазанието прави възможно тяхното единство – общност в многообразието. На Петдесетница апостолите разбират обединяващата сила на Духа. Те Го виждат със собствените си очи, когато всички, макар и да говорят на различни езици, се превръщат в един народ: народа Божи, формиран от Духа, който изтъкава единство от многообразието и дарява хармония, защото в Духа има хармония. Самият Той е хармония.

Нека сега се обърнем към нас, Църквата от днешния ден. Можем да се запитаме: „Какво ни обединява, коя е основата на нашето единство?“. И ние носим своите различия: в мнението, изборите и чувствителността например. Ала изкушението се състои в това винаги ожесточено да защитаваме своите идеи, да вярваме, че само те са добри за всички и да се съгласяваме само с онези, които мислят като нас. Това е лошо изкушение и то носи разделение. Това е вяра, създадена по наш собствен образ, ала не е онова, което Духът иска от нас. Можем да си помислим, че ни обединяват нашите убеждения и морал. Но има нещо много повече: принципът на нашето единство е Светият Дух. Той ни припомня, че на първо място ние сме любимите чеда Божии; в това отношение всички сме равни, макар да сме различни. Духът идва при нас в нашите различия и трудности, за да ни каже, че имаме един Господ, Исус, и един Отец, затова сме братя и сестри! Да започнем отново оттук: да погледнем към Църквата с очите на Духа, а не с очите на света. Светът ни вижда като десни или леви, като привърженици на една или друга идеология; Духът ни вижда като синове и дъщери на Отца и като братя и сестри на Исус. Светът вижда консерватори и прогресисти; Духът вижда Божии чеда. Светският поглед настоява на ефективността на структурите; духовният поглед вижда братя и сестри, които молят за милост. Духът ни обича и знае мястото на всеки във великия замисъл – за Него ние не сме хартийки от конфети, носени от вятъра, а незаменими фрагменти от Неговата мозайка.

Ако се върнем към деня на Петдесетница, ще видим, че първата задача пред Църквата е възвестяването. И въпреки това забелязваме, че апостолите не градят стратегия; докато са затворени в горницата, те не строят стратегии, нито изготвят пастирски планове. Биха могли да разделят хората на групи в зависимост от техния произход, да започнат да говорят първо на онези, които са им най-близки, а след това на по-далечните, следвайки някакъв ред … Биха могли и да изчакат известно време, преди да се впуснат в проповедта, очаквайки по-добре да разберат учението на Исус, за да избегнат опасностите… Не. Духът не иска паметта за Учителя да бъде съхранявана в малки групи, заключени в горници, където лесно могат да „гнездят“. Това е ужасна болест, която може да порази Църквата – превръщането ѝ в гнездо вместо в общност, семейство или майка. Сам Духът отваря пред нас вратите и ни тласка навън, за да стигнем отвъд казаното и направеното, отвъд границите на плахата и предпазлива вяра. В света, ако няма стройна организация и ясна стратегия, всичко се разпада. Но в Църквата Духът обещава единство на онези, които възвестяват благата вест. И апостолите тръгват – без предварителна подготовка, но готови да отдадат живота си. Води ги едно – желанието да отдадат онова, което са получили. Уводните думи към Първото послание на свети Йоан са тъй красиви: „което сме видели и чули, ви възвестяваме“ (1 Иоан. 1:3).

Тук стигаме до разбирането на тайната на единството, тайната на Духа. Тайната на единството в Църквата, тайната на Духа е дар. Защото самият Дух е дар – Той живее, като се отдава и по този начин ни съхранява единни, като ни позволява да споделяме един и същи дар. Важно е да вярваме, че Бог е дар, че Той действа не като отнема, а като дава. Защо е важно? Защото начинът, по който вярваме, зависи от това как разбираме Бога. Ако си представяме Бог, Който отнема и Който се налага, и ние ще поискаме да отнемаме и да се налагаме: да превземаме пространства, да искаме признание, да се борим за власт. Но ако приемем в сърцата си Бог, Който е дар, тогава всичко се променя. Ако съзнаваме, че това, което сме, е дар от Него, дар безвъзмезден и незаслужен, тогава и ние ще искаме да превърнем живота си в дар. Обичайки със смирение, служейки свободно и радостно, ще предложим на света истинския Божи образ. Духът, живата памет на Църквата, ни припомня, че се раждаме от един дар и че израстваме чрез отдаване – не чрез придържане към, а чрез отдаване на себе си.

Скъпи братя и сестри, нека се вгледаме в себе си и се запитаме какво ни пречи да се отдадем. Отдаването има, може да се каже, трима главни противници, винаги дебнещи пред вратата на нашите сърца: нарцисизма, представянето за жертва и песимизма. Нарцисизмът ни кара да превърнем себе си в идол, да се интересуваме само от това, което е добро за нас. Човекът, обладан от нарцисизъм, си мисли: „Животът е хубав, ако ми носи полза“. И накрая той или тя си казва: „Защо да се отдавам на другите?“. Колко погрешен е нарцисизмът, особено в такива дни на пандемия: склонността да мислим единствено за собствените си нужди, да сме безразлични към потребностите на другите и да не признаваме собствените си слабости и грешки. Вторият противник, представянето за жертва, е също толкова опасен. Жертвата всеки ден се оплаква от своя ближен: „Никой не ме разбира, никой не ми помага, никой не ме обича, всеки ми прави нещо!“. Колко често сме чували тези оплаквания! Сърцето на жертвата винаги е затворено, а той се пита: „Защо другите не ги е грижа за мен?“. Желанието да се представиш за жертва изглежда толкова грозно в кризата, която преживяваме днес! Да си мислим, че никой не ни разбира и никой не изпитва преживяното от нас. Това е представянето за жертва. И накрая, последният враг е песимизмът. В този случай безкрайното оплакване е следното: „Нищо не върви на добре, нито обществото, нито политиката, нито Църквата…“. Песимистът се гневи на света, но стои и бездейства, като си мисли: „Каква е ползата от отдаването? Няма смисъл”. В този миг, когато полагаме усилия да започнем отново, песимизмът е вреден, защото вижда всичко в най-лошата светлина и ни кара да си повтаряме, че нищо няма да бъде, както преди! А когато човек мисли по този начин, единственото, което със сигурност няма да се завърне, е надеждата. Когато сме в плен на тия трима противници – нарцистичния идол на отражението, бога на отражението; бога на оплакването: „Чувствам се човек само когато се оплаквам“; и бога на негативизма: „Всичко е мрачно, бъдещето е трудно“ – ние сме гладни за надежда, вместо да оценим дара на живота, дара, който е всеки от нас. Нуждаем се от Светия Дух, от Божия дар, който ни лекува от нарцисизма, от желанието да бъдем жертви, от песимизма. Той ни изцелява от огледалното отражение, от оплакването и от мрака.

Братя и сестри, нека Му се помолим: Дух Свети, памет Божия, съживи у нас спомена за дара, който сме приели. Освободи ни от парализата на егоизма и пробуди у нас желанието да служим, да вършим добро. Още по-страшна от сегашната криза е трагедията да я пропилеем, като затворим нашия живот. Ела, Дух Свети, ти си хармонията, превърни ни в строители на единството. Ти винаги се отдаваш, дай ни силата и ние да излезем извън себе си, да се обичаме и си помагаме взаимно, за да се превърнем в едно семейство. Амин.

На главната страница: Ел Греко, Петдесетница, 1597 г.