От всички чувства страхът поразява душата най-силно.
Ксенофонт, „Киропедия”
Спомням си, че в онези колкото желани, толкова и неочаквани и от нас, и от света безредни, амбивалентни времена, населени по-скоро с апории, отколкото със социален реализъм, демокрацията ни беше млада, а живата опасност да загине в първа младост делеше мегдан с тънката надежда за оцеляването ѝ. Бях ли вече, не бях ли още кореспондент на Радио „Свободна Европа” в София, не мога да си спомня с точност, но единият от двамата ми най-близки приятели (след като убиха Георги Марков) беше в Кьолн, където бистреше политиката във Федералния институт за изследване на Източна и Югоизточна Европа, а другият стана, неочаквано и за него самия, президент на страната. Беше ми се поразсърдил, защото още в зората на държавническия му път писах в периодиката, че той няма шанс в политиката, тъй като не му достига минимума обществен разврат, необходим за всяка, и за най-непорочната, политическа кариера. Оказах се прав – президентът попрезидентства ден до пладне и сдаде багажа. След което престана да ми се сърди: в междучовешките отношения непреходните фактори и ценности винаги побеждават делника – подобни сръдни между истински приятели са нетрайни като утринна роса.
Не е трудно човек да се досети кои са тези двама герои на разказа ми – става дума за по моя преценка най-значимия български философ на всички времена Асен Игнатов и за неговия съмишленик и неотлъчен приятел още от детство Желю Желев. Под въздействие на техните либерални идеи протече краткосрочният ми студентски живот, под въздействие на техните либерални идеи ме изключваха от университета, под въздействието на техните либерални идеи тръгнах – рамо до рамо с Асен – през девет земи в десетата да водя Студената война по микрофоните на българоезичните западни радиостанции. Желю пък остана немил-недраг на родна земя. Не за да подготвя възхода си към президентските чертози, а за да се усамоти в родното село на жена си Маруша – Грозден, и да пише и дописва „Фашизмът”. Фашизмът обаче бе не само по страниците му – фашизмът го беше обсадил като гражданска ситуация отвсякъде, не му позволяваше да припари на столична земя и, докато си деляхме братски микрофоните на „Дойче Вели” и на „Свободна Европа”, двама с Асен бяхме загубили години наред всякаква връзка с него. Не поради охлаждане на старите приятелски чувства, а поради господството в София на онези малограмотни наши сънародници, за които в края на войната Чърчил прогнозира с гениална точност: „Фашистите на новото време ще нарекат себе си антифашисти.” Така и стана – и то за наша сметка.
Думата ми сега е обаче за началото на 90-те години, когато една ранна сутрин светът осъмна с новината за преврат в Москва. Така е, така става винаги: когато едни политически процеси се обезсилят, връх вземат противоположните тенденции. Процесът на демократизация в Русия бе дело по-скоро на шепа интелектуалци и политици с проевропейски, светски манталитет – и то срещу пасивната съпротива на широките, безпросветни и ретроградно почвенически настроени народни маси, които носеха незаличимо в социалния си ген крепостничеството. Непоследователността, половинчатостта и тромавостта на процеса на либерализация закономерно доведе до мобилизиране на онези политически остатъци от желязната сталинска гвардия, които в слабостта на демокрацията виждаха своя исторически шанс. Така на дневен ред дойде един преврат, чиято неофициална, но реална цел бе възстановяване на Съветската империя. Превратите, извършени от демократи срещу деспоти, аз приемам на драго сърце – превратът на полковник Клаус фон Щауфенберг бе дело добро и благородно: неговият успех щеше да погуби нацизма и да спести на човечеството милиони нови жертви, докато неговият провал доведе до укрепване на същия човеконенавистен нацизъм и до нови ненужни кръвопролития. Превратът, за който говоря обаче, не бе от тези – превратът срещу Елцин бе с обратна насоченост. Неговата евентуална победа би значела победа на онова болшевишко мракобесие, което властваше в Русия цял един човешки живот и чиито последици можеха да бъдат катастрофални и за неукрепналата родна демокрация, и за целия Свободен свят.
Да тръгнем обаче по реда на събитията. Нейде след полунощ на 18 или 19 август 1991 г. телефонът в софийската ми мансарда ме събуди. Звънеше ми съветологът Асен от Кьолн. Думите му ме стъписаха: „Митко, в момента в Москва се извършва държавен преврат, организиран от високопоставени неосталинисти. Комунизмът се завръща на власт! Завръща се в Москва, а завърне ли се там, ще се завърне и в цяла Източна Европа – и на първо място в България! Въпрос на дни е, ако не и на часове! Ти трябва да изпревариш времето! Така че незабавно вземи едно такси до летището и тръгвай с първия самолет нейде към Западна Европа. Или към Америка, или към Азия – закъдето намериш билет, но незабавно, с първата машина!” „Асене, – казвам – чувам го за пръв път, но остави тези тревоги. Никъде няма да ходя. Хич не ме интересуват московските сталинтисти – имаме си родни. Пък и изстрелите им няма да стигнат до София – демократичните реформи са по-бързи от куршумите им. А и главнокомандващ на въоръжените ни сили е наш общ приятел – като президент на Република България той няма да остави демокрацията ни без охрана. А за твоя информация Върховният съд току-що отмени десетгодишната ми задочна присъда. Така че успокой вълнението и си доспи спокойно – това ще направя и аз.” „Не се съмнявай, че новият Върховен съд, който със сигурност вече се формира нейде в столичното подполие, ще отмени отмяната и ще задейства на бързи обороти присъдата ти. Митко, моето момче, ти винаги си бил наивен – сега обаче тази наивност може да ти коства живота. Аз съм политолог и разбирам тези неща по-добре от теб. Така започна Октомврийската революция, така започна нацизмът – така не започва една демокрация! Не си играй с огъня! Не забравяй къде си работил – комунистите не прощават това! Те нямат историческа памет, но историческа злопаметност имат в изобилие!” Асен беше не просто и само обезпокоен – паникьосан беше. Гласът му вибрираше от грабналата го тревога. Загрижеността му ме трогна. Много ме трогна, но и малко ме разсмя. Винаги съм го считал за политически по-умен и по-компетентен от мен. Познавах го обаче добре и знаех, че, за разлика от Желю, той беше колкото благороден, толкова и страхлив човек. В онази паметна нощ Асен поиска да му дам директния телефон на Желю, за да предупреди и него и да го уговори да се погрижи поне аз да напусна час по-скоро страната. Нито му дадох телефона, нито продължих спора – доспах си. Чак сутринта отидох в президентството. Останалото няма да разказвам – то е общоизвестно. Героичното поведение на Елцин и на обкръжението му разгроми реваншистите, президентът Желев взе достойна позиция в подкрепа на руския си колега, всичко протече и приключи скоропостижно, за броени дни и, слава Богу!, общо взето безкръвно. Макар че Маруша, която в онези дни си беше в родния Грозден (тя винаги го е предпочитала пред столичните салтанати), се обади по телефона и разказа как местните сталинисти вече празнували с надигнати бъклици, музика и хора възраждането на комунизма. Празнуваха онова, от което Асен се боеше като от огън. Какво да се прави: един гледа сватба, друг – брадва. Всеки значи със страховете си. И с празниците си всеки.
Всъщност не само Асен се боеше – бояхме се, макар и не с паническия страх на Асен, и аз, и Желю, и всички сънародници, които предпочитаха демократичното бъдеще пред тоталитарното минало. Моят страх обаче дойде впоследствие, след полунощната ирония. Така е с мен – чувствата ми често закъсняват. Може би защото мислите ми пък избързват. Така или иначе чак на другия ден, когато видях на малкия екран документалните кадри с танковете и сраженията на Червения площад, ме жегна страхът, че ако московските пучисти успеят, размириците като нищо ще пламнат и на площад „Народно събрание”. Така че опасенията на Асен не бяха съвсем без основание – не беше съвсем основателна и моята насмешка. Асен имаше основание за безпокойство – аз за спокойство нямах основание. Победиха, слава Богу, нашите хора – Елцин и компания победиха. Победиха не на последно място и поради личната храброст на руския президент. Не знам доколко случайна и доколко закономерна беше тази може би решаваща за съдбата на цяла Русия, а оттам и за нашата национална съдба победа: и в историята, и в актуалното политическо битие закономерното и случайното често вървят рамо до рамо. Изтръпвам, като си помисля какво ли щеше да стане, ако един снайпер беше поразил Елцин, докато, покатерен на купола на танка в сърцето на Москва, произнасяше знаменитото си обръщение към народа. За да застанеш там като на длан без бронежилетка и открит за всеки атентатор, само смелост не стига – иска се и искрица безумие. От което, както и друг път е демонстрирал, Елцин притежаваше в изобилие. Знам със сигурност, че Асен никога не би го сторил, Желю обаче не би се поколебал да го направи. За себе си нищо не знам – най-труднодостъпно е най-ценното, най-насъщно необходимото познание – себепознанието. Което обаче е и най-труднодостъпно и все не ни достига. Един гениален психоаналитик, ученик и опонент на бащица Фройд, пише, че всеки, и най-умният от нас, има в съзнанието си едно бяло петно и това бяло петно е той самият. Така ние сме много умни за другите, но за себе си не сме чак толкова умни. Аз не правя изключение от това неумолимо правило – по-мъдър от Юнг не съм.
Думата ми сега обаче е за страха. Онзи вездесъщ и всепроникващ като радиация страх, който бе грабнал Асен в полунощ, а мен ме грабна на другата сутрин. И смелчагата Желю бе обладан от него – часове наред със съдействието на цялата президентска администрация той трескаво се опитваше да се свърже с приятеля си Борис Елцин, преди да успее да му предаде по някакъв индиректен телефон (всички директни връзки бяха блокирани от КГБ по нареждане на превратаджиите) своята морална подкрепа. След някой-друг ден си отдъхнах – отдъхна си и Асен. Дори богатите превратаджийски традиции на болшевиките не успяха да обърнат хода на времето, да го заставят да потече обратно. Успяха обаче да ни хвърлят обратно в демоничното царство на страха, успяха скоропостижно да възродят онези бесове и демони, които ни бяха пришпорили цяла една студентска младост. А за да ги възродят така пълномерно, за да съумеят така скоропостижно да ги превърнат от спомен в актуалност, значи тяхната демоничност и тяхната бесовщина са били закодирани дълбоко в кръвта ни и само търпеливо са чакали своя час. И го дочакаха.
Да ни вини в безволие и в малодушие може само онзи, който не е студувал в онези мразовити тоталитарни времена, когато този страх бе наш предан телохранител, единствена рецепта за физическо оцеляване. Бяха времена, които, погледнати от днешната камбанария, са толкова невероятни, че са и необясними. Време и безвремие, в което за един плахо прошепнат политически виц пребиваха по милиционерските участъци. Брояхме си думите под надзора на страха. Спомням си как, сврян в мансардата си в центъра на баварската столица, Цветан Марангозов заключваше вратата. Правеше го невинаги – правеше го само когато сядаше да пише. И невинаги, когато пишеше, го правеше – правеше го само когато пишеше на български. Не беше решение – рефлекс беше. И този унаследен и пренесен против собствената ни воля от несвободния в Свободния свят рефлекс не ни напусна и след като възненавиденият комунизъм напусна нацията ни – колкото и настървено да го гонихме, не успяхме да го прогоним от себе си. Никога не сме се питали колко смели и колко несмели сме били под ръководната роля на партията – инстинктите изпреварваха въпросите. До чиито отговори така и не стигахме. Всички, абсолютно всички отговори бяха вече дадени – все от наше име и все без наше участие.
Спомням си в този смисъл как на ІХ Международен фестивал на младежта в края на 60-те години Централният комитет на Комсомола (май ще се наложи за по-младия читател да дешифрирам тези екзотични понятия) издаде специална брошура, озаглавена „Сто отговора на сто въпроса”. Фестивалът се състоя в София само три седмици преди танковете на Варшавския пакт да смажат Пражката пролет под веригите си. Либералният дух на чешките интелектуалци витаеше и в Софийския държавен университет. Във фестивала участваха гости от почти 140 държави и не всички бяха от братски настроени страни от Третия свят, а това съвсем не бе по вкуса на партийната комунистическа номенклатура. Ако ние се страхувахме от номенклатурата, номенклатурата пък се страхуваше от нашето волнодумство и от преките ни контакти с делегати и връстници особено от западните държави – контакти, които и със силите на Държавна сигурност, и с хайките на нейните доброволни отрядници (едно също непонятно днес понятие) партийната цензура можеше да ограничи, но не и да предотврати. Тъкмо затова бе разпространена споменатата брошура, която обясняваше на нас, поназнайващите чужди езици български студенти, как да отговаряме на неудобни въпроси на чуждестранните гости като: защо българските младежи не могат да пътуват зад граница?, защо в България няма свобода на словото?, защо обществената хигиена на реалния социализъм не позволява късите поли и дългите бради и коси? Доколкото задграничните посетители бяха преди всичко студенти и младежи и доколкото през 60-те години беше разцветът на хипарското движение в цяла Западна Европа и в Америка, последният въпрос бе особено важен – за ужас на Народната милиция много от гостите бяха дългокоси и късополи. Тях милиционери и отрядници не можеха като нас да ги ловят с ласо по столичните улици, да ги стрижат и бръснат насилствено по кварталните берберници, да удрят лилави елипсовидни печати над коленете на късополите ни състудентки. Гостите бяха свободни граждани на свободни държави и питаха свободно. Светът питаше, питаше битието – нас питаха, а отговаряше ЦК на Комсомола. ЦК на Комсомола много се боеше да не вземем да прихванем без време кое-що от свободолюбието на чуждестранните си връстници – ЦК на Комсомола предпочиташе западняците да прихванат от нашия моралния кодекс на строителя на комунизма. (Явно няма да излезем от пущинака на тази убога терминология.) Но не стана, съвсем не стана така. Нито гостите прихванаха от нашата склерозирала догматика, нито, спретната на езика на новговора (Оруел), всезнаещата брошура съумя да опази домакините от заразата на буржоазната идеологическа диверсия (понятие като слънце!).
Спомням си, че малко след като избягах през вода и огън от най-добрия от световете в света на хищните капиталистически акули, едно от първите есета, което написах за класовия враг – българската емисия на Радио Германия („Deutsche Welle”) – коментираше тъкмо това четиво за идиоти и бе озаглавено „Сто отговора на сто въпроса и хиляди въпроси без отговор”.
Търсейки пътя към щастието и добродетелността и очертавайки един цялостен и завършен нравствен модел, в знаменитите си „Тускулански беседи”, които обобщават необикновено богатия му биографичен опит, Цицерон стигна до извода, че „не можеш да обичаш нито онзи, от когото се боиш, нито онзи, който се бои от теб”. И тъй като цялото население на страната ни беше цяла една епоха симетрично разпределено на хора, които всяват страх, и хора, които консумират спуснатия свише страх, любовта беше прогонена от междучовешките отношения. Вместо да се обичаме взаимно по Христово, ние бяхме призовани да обичаме Партията-ръководителка, Великия братски Съветски съюз, светлото комунистическо бъдеще, цялото прогресивно (за разлика от останалото, от регресивното) човечество и прочие подобни идеологизирани мистификации. А мистификациите са не път към лично щастие, а заявка за лично нещастие – колкото и да ни уверяваше идеологическата пропаганда, че бяхме най-щастливите измежду щастливците на планетата, ние не ѝ вярвахме. Цяла България, целият лагер на мира и социализма с Кремъл воглаве бе превърнат в лаборатория за човешко и общочовешко щастие. Ние обаче, редовите граждани на развитото социалистическо общество, до които това обществено щастие бе адресирано официално, неофициално се себеизживявахме не като белязани от съдбата избраници и лидери на цялото мироздание, а като опитни мишки в един уродлив и унифициран социалнополитически модел. Авангардът на работническата класа (простете отново терминологичната главоблъсканица) вярваше на официалностите – ние на неофициалностите вярвахме. Двете вярвания се срещнаха нейде по историческия си път към светлото комунистическо бъдеще и не се разпознаха. Не станахме, въпреки ежедневните усилия на партийната идеологическа пропаганда, не успяхме да израснем ние до фаворити на човешкия род – инженерите на човешките души така и не съумяха да ни превърнат във високопоставени и класово осъзнати творци на благата. Проектирани като всестранно развити личности, за огорчение на проектантите ние си останахме старите накичени с високопарни епитети всестранно обезправени несретници – нещо като обезчовечени свръхчовеци, над чието разгадаване и след хилядолетия ще си блъскат до пръсване главите бъдещите антрополози.
