0
827

Обект на желание и страдание

„Треска за лалета“

Жената като обект на обожание, притежание и покруса откриваме в две романтични истории „с епоха“ от програмата на кино-литературния фестивал Cinelibri2017. Не че за някого е новост, че жената е в основата на всички мъжки възторзи и страдания, но въпреки споделеното познание, мъже и зрители продължават неизменно да се хващат в капана на прелъстяването, от който излизат (не винаги) огорчени или очаровани, и помъдрели (за кратко). Съвременният прочит на класиката от фестивалната програма предлага да надникнем в романите „Треска за лалета“ и „Братовчедката Рейчъл“ за поредната доза cherchez la femme.

Когато не се занимава с темата за човешките права, британският режисьор Джъстин Чадуик се отдава на романтика в костюми. Десетина години след пълнометражния му дебют „Другата Болейн“, чието действие се развива в Англия през XVI век, Чадуик се заема с втора екранизация, която ни пренася в Холандия през XVII век. „Треска за лалета“ – по романа на Дебора Могач, разказва за бедната девойка София, спасена от мизерията от преуспяващия търговец Корнелиус Сандвоорт. Корнелиус обича младата си жена, но повече от всичко иска да има наследник, а това все не се случва. После в дома им влиза талантливият художник Ян ван Лоос и София най-сетне открива, че има страст, по-силна от благодарността и чувството за дълг. А междувременно вярната ѝ прислужница Мария върти любов с продавача на риба Вилем, който се опитва да спечели пари от черния пазар на луковици, сред треската за лалета, „заразила“ страната… Сценарият може и да е дело на именития Том Стопард, но на кинорезултата определено му липсва ярка емоция и това не е нарочна проява на пуританска сдържаност.

Въпреки потенциала си, „Треска за лалета“ е доста обикновен филм. Има намеци за битов натурализъм, иронична монотонност на всекидневието, свенлива невинност на чувствата, завоалирани намеци и словесни алюзии, но както в интимния живот на персонажите, така и на трескавия бизнес с луковици на лалета, им липсва някакъв живец, който би придал по-отчетливо усещане за автентичност. Приятно разчупване на общо взето предвидимия ход на романтичната история, белязана от няколко трагични стечения на обстоятелствата в стил Шекспир, е екранното присъствие на Кристоф Валц. Както винаги ефикасен, със злодейски потенциал, трансформиран в уязвима човечност, актьорът засенчва дори прелъстителната Алисия Викандер, не съвсем убедителна в крехката (блуждаеща) невинност на София.

„Братовчедката Рейчъл“

Малко мистерия би разнообразила чудесно „Треска за лалета“, но това очевидно не е част от творческия план на Дебора Могач. Затова пък Дафни дьо Мюрие ни я предлага в изобилие, както обикновено. На ръба между драмата и трилъра „Братовчедката Рейчъл“ постепенно подрежда пъзела на една (не съвсем) любовна история, която разполага с хитър коз за задържане на зрителското внимание: всеки път, когато решите, че сте разгадали природата и мотивите на главната героиня, получавате нова порция противоречива информация и също като нейния обожател се люшкате между ликуването и отчаянието.

Режисьорът на „Нотинг Хил“ (1999) и „Смяна на платната“ (2002) Роджър Мичъл ни пренася в началото на XIX век в Англия, където Филип се оказва в плен на доста противоположни емоции. Наскоро загубил братовчед си, който на практика го е отгледал, младият мъж мрази вдовицата му Рейчъл и подозира, че е допринесла за смъртта на настойника му в Италия. Когато обаче „братовчедката“ пристига в английското имение, Филип постепенно е запленен от нейния чар и оглупява до степен да се откаже от наследството си… Така синтезирана, историята звучи малко банално, но избраната гледна точка ни предоставя не съвсем типична перспектива към поведението и мотивите на героите, и най-вече на Рейчъл.

„Братовчедката Рейчъл“

Контекстът остава на заден план, метафоричните паралели със заобикалящата среда (които често играят важна роля в подобен тип сюжети) са пренебрегнати за сметка на нюансите в поведението и контраста със словесното общуване. Ние буквално възприемаме личността на Рейчъл през погледа на Филип, съобразно промяната на неговите чувства и усещания. Към това се прибавят трансформацията на собствената му личност – физическа и душевна; откраднатите моменти, в които ни е позволено да видим или доловим нещо повече от него – стаено в погледа или в действията на Рейчъл; и думите – написани или изказани, които непрекъснато въвличат чутото в противоречие с видяното. Сблъсъкът на тези два образа и взаимното им влияние оформят гръбнака на интригата в „Братовчедката Рейчъл“ и всичко останало са „подробности от пейзажа“. Фабулата може да ви се стори някак семпла и лишена от ярка събитийност, но това само откроява мистификацията около персонажа на Рейчъл и превръща зрителското любопитство в перпетуум мобилето, което движи филма в търсенето на истината.

Сам Клафлин е много подходящ избор за ролята на Филип, а Рейчъл Уайз (и премреженият ѝ поглед) дава най-доброто от себе си за превръщането на „Братовчедката Рейчъл“ в един от онези филми, които излъчват мистериозния си аромат, пардон послание, дълго след като екранът е угаснал.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статия„Вълшебната флейта“ – на живо от Мет
Следваща статияЗападното левичарство – илюзии и действителност (I)