0
2077

Обикновеният брежневизъм

Бележки по гримасите на времето

Напоследък се замислих колко ирационална е историята спрямо случващото се. Със задна дата то ни изглежда абсолютно, непоклатимо, необратимо, че и логически детерминирано. Сякаш „всемирната история на човечеството” (Хегел) е наистина необходимо саморазкритие на някакъв „Световен дух”, което пък в интерпретацията на Маркс се свежда до още по-безжалостен икономико-социален детерминизъм: хората и тяхната свобода, произволът и случайността биват премазани абсолютно от стоманените вериги на производителни сили и производствени отношения. Затуй отделната личност изглежда тъй „непотребна” в индивидуалността си; важна и значима е тя само като материал за историята, като бурмичка или гайка в процеса на всеобщия детерминизъм.

Тоталност на мисловните построения, предвещаваща появата на политическите тоталитаризми. 

Важно уточнение заради вечно чудещите се откъде ли са дошли масовите убийства през ХХ век. С известното ни дежурно оправдание: идеалите са прекрасни, явно проблемът е бил в осъществяването им. Както и в личностите, разбира се, нагърбили се с тази задача. Въпреки че тъкмо в този смисъл разликата между Ленин и Мусолини или Хитлер и Сталин се размива напълно. Колкото и това да не се нрави на привърженици на единия или на другия тоталитаризъм, на пролетарския или националния социализъм, привилегироващи класата вместо расата или расата вместо класата. 

Ала не към големите диктатори, задаващи кървавия хоризонт на отминалото столетие, искам да насоча вниманието ви, за тях и без това е писано много. А към една второразрядна, дори треторазрядна личност в историята на бившия социалистически строй – Леонид Илич Брежнев, чиято стогодишнина от рождението отшумя неотдавна. И даже не към него самия, а към „брежневизма” като феномен – към „застоя на комунистическата система”, свързващ се с неговото име, който продължи две десетилетия, като на практика предреши разпада на СССР и съответно – измъкването на Източна Европа от мъртвата хватка на същата тази система.

С какво може да е интересен „брежневизмът” днес? Има ли въобще смисъл да се връщаме към нещо толкова отмряло, за което по-младите едва ли подозират? Има и още как.

Първо, с този режим (и неговите деривати като Тодор Живков) все пак са свързани близо две десетилетия (1964-1982 г.) от живота на активни днес поколения, включително и от моя собствен живот;

Второ, Брежнев е забележителен тъкмо с историческата си посредственост и незабележителност. Той не е нито кървав злодей като Ленин или Сталин, нито перфиден апаратчик като Андропов или ярък волунтарист като Хрушчов, не носи в себе си даже селската хитрост на Живков.

Леонид Брежнев е скучен и посредствен бюрократ, оглавил системата не заради своите качества, а тъкмо поради липсата на такива. Това е „партократ без качества”, дал възможност на колелото на комунистическата идеология да продължава да се върти, макар и на празни обороти, докато не се сурне в нищото.

Проблемът при „брежневизма” обаче е, че той налага траен отпечатък върху държавното управление, много по-траен дори, отколкото политиката на „големия терор“, който е далеч по-интензивен, но и по-краткотраен. „Брежневизмът“ е наистина „голямото време на всесилната бюрокрация“ (държавна и партийна), която привиква да се разпорежда безнаказано с всичко и всички, без да носи каквато и да е отговорност. 

Ето защо независимо, че „брежневизмът” няма явни привърженици, управленски „подсъзнателно” и като политическа практика той продължава да възпроизвежда следовници. И то не само в бившия СССР, но и в целия бивш социалистически лагер.

Такава е диалектиката на комунистическия режим, където насилието и развалата вървят ръка за ръка. Още повече, че и при Брежнев режимът изобщо не е „вегетариански”: смазването на Прага 1968 г., събитията в Полша 1980 г., нахлуването в Афганистан в края на 1979 г., арестите и разправата с инакомислещи и правозащитници са само част от примерите, които трябва да ни накарат да се замислим. Едното не изключва другото, дори го предполага.

И е трудно да се каже кое е определящото. Периодите на „големия терор” са безспорните маркери на комунизма – 20-те години при Ленин, 30-те при Сталин, както и следвоенното време на кървава параноя. От друга страна, рутинното или застойно-корупционно всекидневие на късния комунизъм пък си остава базово определящо. Огледайте се наоколо днес и кажете, с ръка на сърцето, не е ли така.

Корупцията, хранителна среда на „брежневизма”, е онова, от което нашият „бивш свят” най-трудно ще се отърси (много по-трудно, отколкото от идеологията или от терора). Тъй като тя, като отровна гъба, продължава да просмуква със соковете си имунните сили на обществото.

Включително заради хората, „взимащи решения” на различни нива в днешното общество.

Замислете се: годините на „брежневизма” – макар и по различен начин и в специфична среда – са времето, в което съзряват Владимир Путин и Александър Лукашенко, Виктор Орбан, Бойко Борисов и Ярослав Качински. Че дори и Ангела Меркел. Навярно и мнозина от читателите на тези редове.

Всеки обаче е преживял тези години по своему. В зависимост от семейната среда, от усета си за добро и зло, за лъжа и истина.

Малцина – подобно на Александър Солженицин и Вацлав Хавел, на Лех Валенса и Андрей Сахаров, на Дьорд Конрад или Желю Желев – и то с цената на огромни усилия са успели да не ги „живеят според лъжата”.

Всички други са правили компромиси – по-малки или по-големи.

Самият Брежнев е олицетворение на компромиса. Човек без собствено мнение, некадърен и посредствен, изкачил се случайно на върха на комунистическата партокрация. И ако съветският партиен елит е вървял след него, то не е било заради някаква негова изключителност или управленска харизма, а защото така е било изгодно на отделните властови групировки в СССР, поделили си сферите на влияние.

Същото, в една или друга степен, е валидно и за източноевропейските сателити, в това число и за България.

Живков или Хонекер, Хусак или Герек са били съвсем наясно, че тяхното оцеляване на националния връх зависи от личната им преданост към Кремъл, олицетворяван от генералния секретар на КПСС – в случая Л. И. Брежнев. И не са пестели знаците на политическа сервилност, често стигаща до национално унижение.

Така у нас Леонид Брежнев бе възхваляван едва ли не като полубожество, обсипваха го с всевъзможни почести. Той беше три пъти герой на НРБ, носител на три ордена „Георги Димитров”, на три медала, носещи пак името на „вожда и учителя” и дори на някакъв специален медал за „100 годишната от освобождението на България от османско робство”(какъвто най-вероятно ще измайсторят догодина и за Владимир Путин).

Целувките „уста в уста” ги пропускам – тук българите просто държат приза, наравно с източногерманците. Но не мога да не разкажа за паметника на Брежнев, издигнат приживе (какъвто комай няма другаде).

Трябва да е било някъде по това време, през лятото на 1981 г., когато част от центъра на София, по-точно градинката около паметника на съветската армия, бе завардена от милиция, пожарна, докараха отнякъде огромни прожектори. Насам-натам хвърчаха трудоваци, работеха багери. Всичко при пълна секретност. Човек би казал, че „народната власт” е решила да прокопае стратегически тунел до обратната страна на земята. На сутринта от любопитство минах оттам и що да видя: срещу днешното иранско посолство бе изникнал грозен паметник на лице с огромни вежди, почти без врат. Надписът информираше, че това е др. Л. И. Брежнев, три пъти герой на НРБ… По-късно разбрах, че творбата е дело на скулптора проф. Валентин Старчев (заедно с арх. Богдан Томалевски). Поредният паралел, предполагащ размисъл.

За самия Брежнев какво повече да говорим, там всичко е „безпощадно ясно”. Още приживе за него вървяха безброй вицове, ама наистина безпощадни.

Например този: „Някакъв човек пита: „Що за човек е Брежнев?”, а друг му отговаря: „Ще разберем след смъртта му”.

За неграмотността му се носеха легенди, оказва се никак непреувеличени. Историкът Дмитрий Волкогонов отбелязва в биографията си на Брежнев, че той и до края не се е научил да пише правилно: „Дюсендорф”, „Чаушестко”, „обезскуражава”. В анкетите, които генералният секретар на КПСС и председател на Върховния съвет на СССР попълва, той гордо вписва: „образование: фронтово” (каквото и да означава това).

Начинът, по който говореше, също бе потресаващ: спомням си речите му в България, излъчвани по радиото и телевизията, в които той поздравяваше „бълхарите” и „Бълхария” (нас, де!), които отзвучаваха в пълно мълчание, без някой да смее да гъкне.

Това също е част от „брежневизма”.

През 1976 г. Брежнев получи удар и явно не бе в състояние да изпълнява функциите си. Смяната му обаче би означавала взрив в системата, така че го задържаха на поста му. Тогава се заговори  за „комунистическата геронтокрация”.

Един тежко болен човек, трудно разбиращ къде е и какво прави, олицетворяваше един войнствен режим, стремящ се да се наложи над целия свят.

Преводач на Брежнев разказва как е бил инструктиран да действа по време на срещите между Леонид Илич и Джералд Форд. Преди всяка среща човек от КГБ му връчва три разноцветни листчета, на които е написан някакъв текст. И му разяснява следното: „Другарят Брежнев е болен и трудно говори. Затова, ако Форд зададе този въпрос, четете от жълтото листче. Ако зададе този въпрос – от червеното. Ако запита ей това – от синьото листче”. Ами ако попита нещо друго? – недоумява преводачът. Тогава, хладно отговаря кагебистът, ще заявите от негово име, че искаме почивка”. И това не е анекдот. Така светът се движи от Хелзинкските споразумения към войната в Афганистан, замислена от Брежнев, Андропов, Устинов и другите от Политбюро като кратка военна операция. Нищо сериозно, след което отново ще се раздават ордени.

Тогава вървяха шеги как щели да правят специална операция на Леонид Илич, за да разширят гърдите му, тъй като те вече не побирали съответните ордени и медали: маршалски отличия на победата, медал „Карл Маркс” за изключителен принос в науката и дори Ленинска премия за литература – за автобиографичните му книги, които той едва ли е прочел изцяло.

И тъй като този финал е нещо, което се помни, видимо Владимир Путин – с медийния си образ на непиещ работохолик, спортист, чекист, джудист и летец-изтребител – държи да е всичко друго, но не и „слепка” на маразматичния образ на Брежнев (до който бързо се докара и Борис Елцин).

Путин иска да е „новият Андропов”, но енергичен и изпълнен със сили (защото всемогъщият шеф на КГБ също пое властта като полутруп и премина в отвъдното след 9 месеца).

Проблемът му обаче е, че „андроповизмът” е също част от системата на „брежневизма”. Огледален образ на същото онова време, когато в атмосферата на „умерен страх” (различен от ленинския и сталинския терор) Русия заживя като „ресурсна икономика” за сметка на природните си дадености, които все пак не са безкрайни: без качествени производства, с непомерно раздут военно-промишлен комплекс и огромна армия, която винаги търси война. Така Брежнев нахлу в Афганистан, а Путин – в Донбас, след което дойде ред и на Сирия. 

Приликата не е само в детайлите. Вярно, при Брежнев „съветската империя” бе повече съветска (с червени знамена и комунистическа идеология). При Путин тя е повече „империя” (с царски декор и клерикална идеология).

Рисковите фактори са също сходни. Международно ембарго (след нахлуването в Афганистан при Брежнев и завземането на Крим при Путин); падащи цени на петрола; потискане на инакомислещите; превръщане на службите за сигурност във втори център на властта, паралелен на държавната администрация.

Първият западен биограф на Брежнев – Джон Дорнбърг – пише през 1974 г. следното: „Борбата да стигне върха и да остане там горе – това е жизнената история на Леонид Илич Брежнев”.

Това, общо взето, е и жизнената история на Владимир Путин, само финалът е неизвестен.

По-важно в случая, пак повтарям, е епохата, чийто горчив привкус все още се помни от мнозина.

Онова, което съм склонен да нарека „обикновен брежневизъм”. По подобие на наименованието, което режисьорът Михаил Ром дава на един свой етапен филм от средата на 60-те години – „Обикновен фашизъм”. В него, с гласа си и на фона на кинохрониките, режисьорът описва всекидневието в Третия Райх: „как с масата трябва да се обръщаме като с жена” или „как те заповядват, а ние изпълняваме”…

Подобно на едноименната книга на Желю Желев, навремето и филмът на Михаил Ром смущаваше – заради паралелите с действителността, които всеки зрител нямаше как да не направи. Алюзиите бяха и все още са очевидни.

Както при „обикновения брежневизъм”.

Не само като памет (и паметници), но и като развала и недостойнство.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЕвропа в сепия
Следваща статияПреди и след близостта