0
5253

Обичай ближния си

Струва ми се, че една неразрешена за празнуване мрачна и студена Коледа, с изчезващи вековни обичаи, е добрият повод човек да се замисли за себе си, да се върне назад и да се запита — светът ли се промени, или аз се промених?

Разбира се, не става дума за самия ритуал по празнуването на Коледа, който в много страни из света продължава да има ослепителния неонов блясък; нито това, което искам да кажа, е изблик на носталгия по отдавна отминали човешки, топли и сърдечни коледарски времена. Не смятам също, че светът е станал по-лош, отколкото е бил, както и не вярвам, че цивилизацията ни е направила по-хуманни. Псевдохуманизмът, с който ние се въздържаме да хвърлим водородните бомби върху главите си, има един-единствен източник – страхът. Огромното нарастване на земното население съвсем не значи, че хората са станали по-добри или по-щастливи, макар и житейските условия навред по света да са вече по-поносими.

Но когато говоря за промяна, имам предвид нещо друго и според мен — най-съществено. НАМАЛЯВАНЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. От всичко, което виждам, слушам и усещам, имам огромното и непосредствено чувство, че светът, или ние самите, сме станали по-безнадеждни. Това, разбира се, си е мое лично усещане и може да бъде колкото вярно, толкова и невярно. Сигурно звучи твърде силно да се каже, че „светът е станал по-безнадежден“. Зная, че подобни обобщения винаги носят малко произволен характер, но причините да кажа това съвсем не са произволни.

От космическа гледна точка, две хиляди човешки години са няколко мига, в които енергията на звездите и движението на планетите не са претърпели никаква промяна. Но от човешка гледна точка, това е огромно историческо време, което би трябвало да предизвика велики промени. И явно, на пръв поглед, промените са прекалено очевидни. Никой не би могъл да оспори разликата в картината на света по времето на Пилат Понтийски и днес. Но както някой веднага би забелязал, говорим за разликата в декора, говорим за развитието и постиженията на науката и техниката, но не сме никак сигурни, че има някаква явна промяна в развитието на човешките отношения – обществени или лични. Няма никакви доказателства, че днес хората се обичат повече един друг, че се разбират по-добре, че омразата, злобата, завистта, подлостта тровят дните им по-малко, отколкото по времето, когато се е появил Иисус Христос. Може би някой би подхвърлил, че все пак нашите отношения са цивилизовано омекотени, че сега няма гладиаторски зрелища и никой не набива на кол политическите противници. На това аз бих противопоставил излезлия преди три седмици доклад на АМНЕСТИ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ за изчезването на политически противници в света. Изброени са методите, използвани днес в точно 60 държави, пред чиято адска болезненост гладиаторските зрелища и набиването на кол изглеждат за предпочитане. Що се отнася до целия комплекс от човешки отношения, животът на атинските граждани от времето на Сократ изглежда като концерт от сладкопойни чучулиги, сравнен с днешния крясък на кукумявки и гракане на гарги. Сигурно цивилизацията е направила нашия живот по-удобен, външному по-разнообразен, но аз се съмнявам дали тя е направила живота по-сигурен, защото ние изпитваме същото чувство на несигурност, изпитвано от древните. Несигурност, чиято посока е отвътре навън, а не обратната. Несигурност на нашите собствени характери, поведение, отношения. Вземете за пример живота на един западен борсов посредник или пък на едно българско местно диктаторче. И двамата ползват всички удобства на цивилизацията — имат хубавите жилища, хубавите коли, хубавите любовници, хубавите заплати и хубавата власт, плюс хубаво здраве. И въпреки цялата тая хубост как треперят те, как се борят, как драскат със зъби и нокти за повече сигурност, да се осигурят и преосигурят, и как и най-мъничката заплаха отравя удоволствието им да живеят.

И още нещо. В тия близо две хиляди години светът се научи да приказва, разви изкуството за произнасяне на думи, стана много словоохотлив. В сравнение със Средновековието даже, думите днес са в пълна инфлация. Въздухът гъмжи от милиарди, милиарди думи без стойност. И не зная дали тази инфлация на думите не значи инфлация на мислите, на чувствата, на отношенията.

Но защо аз мисля, че светът е станал по-безнадежден?

Преди 1973 години на същата тази наша странна планета, в същия район, който днес отразява най-острия конфликт на годината, се е появил – символично или действително – онзи, когото наричаме Божи син. Онзи, който в гниещия въздух на страховитата Римска империя, във времената на същата жестокост, която имаме днес, на същото човешко падение, канибалство, безверие и омраза, идваше да каже: „Обичай ближния си“.

Не зная и не ме интересуват роднинските връзки на Иисус Христос със светците от Стария или Новия завет, нито календарната йерархия има някакво значение за може би най-простата и най-ясна мисъл някога произнесена на земята: „Обичай ближния си“.

Сигурно е едно, че общата човешка необходимост е довела до появата на този Богочовек, който да даде отговора на всички трагични въпроси – „Обичай ближния си“. Вероятно и преди Христос любовта към ближния е била проповядвана от древни мъдреци, но той бе първият, който я постави като основен закон на човешките отношения, като синтез на мъдрост и светлина към бъдещето.

„Обичай ближния си“ включва в себе си другите закони срещу престъплението: не убивай, не кради, не лъжи, не прелюбодействувай. Но какво всъщност значи да обичаме ближните си? Мисля, че това има малко общо с даването на едната излишна риза и много повече общо с даването на другата буза, след като са ви ударили по първата. А „ближният“ значи всеки човек, с когото по някакъв пряк или косвен начин сме свързани. Любовта към ближния не е декларирано предварително абстрактно чувство спрямо ближните, не е свързано със задължителна позитивна оценка на техните действия, нито само помагане на ония, които са в беда.

За мен любовта към ближния е преди всичко РАЗБИРАНЕТО на ближния. И тук ние се докосваме до най-огромния въпрос, стоящ вечно пред човека – разбирането, като преодоляване на огромните разстояния между отделните човешки същества. Разбиране, което не значи непременно приемане, което не значи непременно отхвърляне, а е ПРИБЛИЖАВАНЕ. Много от бедите в нашите отношения идват от това, че ние така често приемаме или отхвърляме другите, без да сме ги разбрали, както така често осъждаме и оправдаваме, без да разбираме. Самото РАЗБИРАНЕ е любовта, защото не може да има приближаване, близко проникване, усещане отблизо, без присъствието на любов. Проумяването на един човек, колкото и относително да изглежда (все пак един човек е една планета), ни избавя от погрешно отношение и погрешни действия. Но разбирането не е и не може да бъде едностранен процес – говоря за човешките отношения, а не за разбирането на мотор или механизъм. Разбирането задължително води до онзи момент на взаимност, когато хората се срещат. Разбирането е среща на един човек и друг човек. Но твърде често се случва единият да пристигне на срещата, а другият да го няма. И тогава, по силата на необяснима логика, първият тръгва назад, вместо да продължи, вместо да търси, вместо на всяка цена да срещне другия, в каквато и дупка да се е скрил. И в този случай приближаването е по-скоро резултат на любопитство или външен интерес, но не плод на обич.

Сигурно обичта към ближните изисква най-високи нравствени и интелектуални качества. Не е никак лесно да обичаш другите. Много по-лесно е да ги мразиш, което преведено със същия език, значи – да не ги разбираш. Мога да кажа съвсем категорично, че не зная разбиране, което да не е довело до любов, и не зная омраза, която да е довела до разбиране. Поговорката, че любовта била сляпа, може да има някакво значение само в сексуалните отношения между мъже и жени. А в действителност сляпа е само омразата.

„Обичай ближния си!“ беше апелът на един човек и Бог за разбиране, за мир и щастие между хората. Проследявайки тия две хиляди години, човек вижда как този повик бива прегърнат от милиони хора като едничък източник на надежда. Не говоря за създаването на религията с нейните институти, ритуали и идеологии. Говоря за простото осъзнаване на необходимостта хората да се разбират. Говоря за огромните надежди, с които времето е хранило човечеството. Ако вземем най-абстрактните блянове като бъдещия рай или бъдещото царство на справедливостта, в църковния или политическия смисъл – това са времена на всеобщо човешко разбиране, времена на любов. Вярата в този най-велик принцип е крепяла хората в първите дни на християнското движение; и по-късно, през мрачните средни векове, когато институтите на църквата се превръщат в огнища на омразата, фанатизма и неразбирането; и още по-късно, когато човечеството се опитва да възроди този принцип чрез нови учения и движения. Работата е там, че при огромния напредък на „декора“, на техниката и науката, които би трябвало поне да стимулират разбирането и любовта между хората, ние едва ли можем да забележим някаква разлика между времето на фарисеите и времето на другарите. Нашето време е по-безнадеждно, тъкмо защото е далеч по-цивилизовано, тъкмо защото науката и техниката не можаха да стопят разстоянията от човек до човека, нито помогнаха за изграждането на вътрешно хармонични човешки общества. Нашето време е по-безнадеждно, защото няма илюзии за бъдещето, като че върху всичко тегне предопределеността на вечното неразбиране, на вечната омраза. „Обичай ближния си“ днес дори не носи романтичното очарование от миналия век, а предизвиква скептични усмивки. „Знаем ги тия!“

И нещо повече. Както никога в цялата своя предишна история, днес ние изпитваме върху гърба си обратния повик: „Мрази ближния си“ или: „Не го разбирай, няма за какво да го разбираш!“. До тия две изречения човек може да сведе цялата същност на теорията за класовата борба, на всевъзможните расови и национални теории. Да вярваш в теорията за класовата борба, значи да вярваш, че омразата, насилието, душевната пустота, умствената тъпост, слепотата, безчувствеността са единствената алтернатива на човешкия живот. Цели съвременни държави с огромни територии и население се опитват да вкоренят във всяко човешко същество принципа на взаимното неразбиране. Може ли някой някъде да ми посочи дори един пасаж от партиен комунистически документ, в който да има поне следи на някаква любов към хората, към човечеството и дори към определена група хора, да кажем пролетариата? Онова, което съществува, в най-добрия случай са помпозни декларации от празни красиви думи, от които лъха банална и студена демагогия. Нима сте чули някога някой партиен агитатор да проповядва разбиране на противника? Що се отнася до отсамния свят, тук църквата и държавата са намерили за по-удобно да предоставят тази работа на Бога. „Обичай ближния си“ се е превърнала в празна красива фраза, която от Коледа на Коледа снася по едно яйце на благодеянието за сиропиталища и болници. Подарете известна сума на просяците и вие наистина обичате ближните си. Това не се различава много от Нероновото: „Дайте на просяците трохите!“. Що се отнася до необходимостта от разбиране, съвременната цивилизация заменя функциите на свещеника-изповедник с тази на доктора-психиатър. Все повече и повече хора, които срещам тук, ми казват: „Моят психиатър“. И се разминават едни други като пътуващи безцелно из космоса самотни астероиди, неспособни дори да се сблъскат. Ние не обичаме другите, защото не ги разбираме. Ние ги порицаваме, съдим ги, отхвърляме ги, мразим ги, бягаме от тях, или пък обратното – прегръщаме ги, правим им подаръци, обсипваме ги с хубави думи и си вярваме, че ги обичаме – без някога да сме се опитали да се приближим истински до тях, да ги разберем. Помежду нас стоят планини от предразсъдъци, върхове от нови и стари лъжи, пропасти, пълни с вода или огън. И по-лесното е да се върнем назад.

А всички знаем – или ако не знаем, то поне чувстваме – че човекът, светът, имат едно-единствено спасение, един-единствен път, една-единствена реална промяна, ако тази планета ще продължи да съществува – ОБИЧАЙ БЛИЖНИЯ СИ.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Даниел Бонъл, Прошката на бащата, 2020 г.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияКоледа на село
Следваща статия2020 година като ваксина