0
1265

„Обичам актьорите“

Интервю с режисьора Иван Ничев

Гледах с тригодишно закъснение филма ви „Можеш ли да убиваш?“, който БНТ излъчи напоследък. Филмът ми прозвуча топло и камерно, много човешки, като едновременно с това ясно си дадох сметка, че той търси брод към големите и страшни въпроси на епохата, в която живеем. И затова ви потърсих за интервю. Основният вектор на филма е милитаризацията. Да започнем така – как в чисто творчески план оправдавате опитите на седмината ви герои да се превърнат във войнолюбци и в крайна сметка успявате ли в това начинание?

Моите герои са родени в годините на късния социализъм, когато беше все още задължителна военната служба. Две години, прекарани заедно в казармата, създават приятелства за цял живот. Започваме филмовия си разказ за тези седем младежи в момента, когато те се мъчат да намерят своя професионален път в живота, който ще изхранва и тях, и семействата, които искат да създадат. Но в града Видин, където съдбата е решила да се родят, работа трудно се намира, голяма част от жителите му са на гурбет по света, а вечер тъмният град изглежда като след атомен удар, както го сравнява един от героите.

Мизерията провокира и отчаяни идеи да се изкарват някакви пари. Така се появява решението да се пробват за професионални войници за малките засега войни по света, които, за съжаление, избухват напоследък на все повече места и все по-близо.

Радвам се, че от финала на филма все пак лъха оптимизъм. Въпреки трудното, почти безнадеждно финансово положение на нашите герои само един заминава на военна мисия. Шестимата отказват да убиват или да бъдат убивани за неясни каузи в далечни краища на света.

Войната в Украйна се превърна в новия зловещ знаменател на всичко през последните месеци. Как изглежда филмът ви, създаден три години преди началото ѝ, на нейния фон, тази война промени ли генерално с нещо звученето му?

Войната в Украйна, за съжаление, потвърди моите опасения, че локалните войни ще зачестяват и всички трябва да се молим да не се превърнат в Трета световна. От една страна, ме радва, че филмът ми „Можеш ли да убиваш“ е още по-актуален, отколкото на неговата премиера през 2019 г., но от друга, като гражданин този факт събужда в мен много тревоги.

В зала „Люмиер“ преди премиерата цитирах думите на нобеловия лауреат Алберт Камю: „Творецът трябва да служи не на тези, които творят историята, а на тези, които я изтърпяват“.

Нашите герои в края на филма отказват да отидат на война. Иска ми се да вярвам, че гражданските общества по света ще надделеят в битката да решаваме конфликтите между нас не с войни, а с мирни преговори.

Всички, които изтърпяваме историческите събития, в които живеем, трябва все по-яростно да се защитаваме и да принуждаваме онези, които ни водят, да взимат разумни решения.

Давам си сметка, разбира се, колко е трудно това за осъществяване.

За да съм още по-ясен за читателите, много ми се иска, ако един ден има събитие, подобно на Троянската война, да няма желаещи сред бъдещите спартанци да мрат в защита на хубавата Елена, а тези, които трябва да атакуват Троя, да си останат вкъщи, край жените и децата си. Такъв бъдещ свят си пожелавам.

Успял сте в нещо много важно за един режисьор – да откриете симпатични млади актьори и да ги режисирате така, че те да станат симпатични и на публиката. Кой от образите считате за своя най-голям успех във филма?

От години един от най-важните периоди в създаването на всеки мой филм е кастингът. Дори няколко години преподавах тази дисциплина в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Има режисьори, които имат любими актьори и ползват само тях – аз не съм от тези.

Други робуват на звезди (в днешно време ги наричат „Мечки“) – и от тях не съм.

При мен за всеки филм – кастинг до дупка! Заедно с моята вярна през годините асистентка Илка Вълчева, която за голямо мое съжаление отлетя в отвъдното преди известно време.

Пред камерите минават стотици, понякога хиляди лица. Благодарен съм на моя помощник-ректор от НАТФИЗ, който безплатно ми даваше помещение за кастингите месеци наред. Тук е мястото да благодаря и на всички, с които съм работил във филмите си.

„Можеш ли да убиваш“ категорично изискваше нови лица.

Желая успех на всички млади актьори в следващите им изяви.

„Можеш ли да убиваш“

Наред с младите неизвестни актьори във филма ви участват и такива имена като Емилия Радева и Йордан Биков. Според мен Йордан Биков се превъплъщава почти гениално в епизодичната си роля. Как протекоха снимките на този епизод, какво му казахте преди тях?

Актьора Йордан Биков открих за себе си преди много години в курсова работа на мой студент в НАТФИЗ. Лице, което веднага запомняш и най-важното – искаш да го гледаш. Много го харесах и се опитах да го ангажирам в някои мои филми.

Рано сутринта, когато започваше снимачния ден с Биков във филма „Можеш ли да убиваш“, той се появи с кутия бонбони и понечи да ми целуне ръка.

Дръпнах се смутен. Не разбирах защо? Йордан ми обясни, че дълго време го е мъчил негов отказ да изиграе предложена от мене роля в предишен филм. Струваше ми се, че имаше и сълзи в очите му. Прегърнах го. Какъв деликатен музикален инструмент е душата на актьора. Обичам актьорите. Играл съм още като ученик в Радио София с най-големите актьори на България по това време.

Съблякох го чисто гол, защото бях намислил кадър, инспириран от „Пиета“ на Микеланджело. Синът му трябваше да го изкъпе. Реквизиторът беше сгрешил и беше подал не топлата вода, а студената, а в декора беше кучешки студ. Реакцията на Йордан Биков беше само тъжната реплика: „Какво правите бе, хора!“

За съжаление, този кадър падна в монтажа, често явление в киното. Видя ни се твърде естетски и измислен.

Остана на екрана драмата на един баща, изиграна прекрасно от Йордан Биков, макар само за няколко минути екранно време.

Филмът е с отворен финал, героите ви, с малки изключения, отново са заседнали в закования край линията вагон-ресторант с гръмкото име „Ориент-експрес“ и сякаш нищо не се е променило. Но зрителите добре усещат, че това не е така. Какво искахте да промени филмът ви и зрителските отзиви съвпадат ли с намерението ви?

Времето, в което навлезе светът през последните години, е много тревожно. Гадатели внушават драматично, че краят на света наближава. Дори аз направих преди повече от 20 години филма „След края на света“. Оптимист съм, че това не е краят, но се страхувам, че ни очакват много тежки дни.

И досега ми се струва, че за зрителите е ясно, че съвсем неслучайно кръчмата, където се събират героите от филма, е във вагон, застопорен на глуха линия.

Също така неслучаен е и надписът „Ориент-експрес“. Искам да припомня, че до глухата линия с кръчмата има релси, които се губят в далечината. Всеки път, когато героите влизат и излизат от кръчмата, минават край тях.

Моето внушение и вяра е, че един ден нашите герои със собствени ръце и усилия ще избутат застопорения вагон на истинските релси. За да тръгнат на път с мечтите си за по-добър живот. Утопия? Да, сигурно! Без нашите усилия нищо няма да е възможно за България.

Силно вярвам, че ако не във всички, то в доста зрители ще запаля тази надежда и желание нещо да направим за себе си и за страната, която обичаме. Защото тук са костите на нашите деди и искаме тук да живеят нашите деца.

Иван Ничев е роден на 31 юли 1940 г. в Казанлък. Завършва магистратура в Държавната филмова академия за театър и кино в Лодз, Полша. През 1978 г. става преподавател по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ, доцент от 1990 г. и професор от 1997 г. По-късно е и декан на факултета по „Екранни изкуства. Режисира над 15 игрални филма, които имат множество национални и международни награди.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗапочват „Пиано Екстраваганца“ и „Камералия“
Следваща статияВярата е знание