0
1220

Обичам моя почти живот

2
Рада Москова, снимка Иван Москов

Писателката за своите „три Българии“, за лъжата и страха, за свободата и въпросите без отговори в интервю на Катя Атанасова, специално за Портал Култура.

„Почти живот“ (изд. „Факел“), новата книга на Рада Москова, беше номинирана в зимната сесия за наградата „Хеликон“. Книга, която може да бъде наречена и мемоарна, и автобиографична, и биография на едно поколение, и художествен разказ, рефлектиращ върху време, травмите от което все още бележат настоящето ни. Но не е важно как ще наричаме „Почти живот“. Важното е, че тази втора „негероична“ книга на Рада Москова респектира както с рефлексията върху комунизма, рефлексия – индивидуална и поколенческа, така и с един чисто личностен, емоционален, спонтанно искрен почерк, със завладяваща изповедност и едновременно с повествователна овладяност и художествена мяра .

С късните си „Ние – негероите“ и „Почти живот“ авторката на сценариите на някои от най-обичаните български филми (и нека не ги определяме само като детски) – „Куче в чекмедже“, „Горе на черешата“, „Разговор с птици“ и др. – доказва, че владеенето на езика, способността да виждаш света с различни очи, да се справяш с болката и лошото в живота със смях и самоирония; да вървиш по пътя си без компромиси със съвестта и принципите си; да отстояваш онова свое аз, което те прави личност; да не се боиш да споделиш себе си с другите – са притежание, което или носиш у себе си, или не. Че талантът все така „искри“, с каквото и да се захване.

Конкретният повод за това интервю е новата ви книга „Почти живот“, номинирана за наградата „Хеликон“. Тя е свързана с предходната „Ние – негероите“. Какво важно за вас искахте да споделите с тези две книги?

Занимават ме отхвърлените хора, недоживеният живот, скрит зад високомерното клише: „Ний строим живота нов!“ Животът не може да се дели на стар и нов, той е един. Който не вярва, да попрочете Библията. С този „нов живот“ се въведоха и нови измислени герои – например „герой на труда“ – ласкателство, съчетано с дребни привилегии – компенсация за мъчителния, пълен с пречки и недоимък български живот.

И аз като Петко Бочаров съм живяла в три Българии – помня как едни други работни хора си изкарваха хляба – от сутрин до вечер обработваха ниви, в миниатюрни работилнички произвеждаха нещо полезно за другите. Тези не-герои бяха създали мита за трудолюбието на българина, на който се позова при завръщането си Симеон.

Въпреки че жанрът е относителна категория, читателите винаги се уповават на своята „памет“ за него. Затова и книгите ви могат да бъдат възприети повече като спомени, като автобиографични разкази, отколкото като художествена проза. Какви са те, вие как ги определяте?

Бих нарекла книгите си „четива“. Те са дотолкова автобиографични, доколкото всеки човек се снабдява със знание през себе си. Книгите, според мен, са терен от общото пространство в оптиката на нечие собственото зрение, обагрен от цветовете на личните ни вълнения.

С „Ние – негероите“ и „Почти живот“ вие, според мен, правите нещо много важно, а и не често срещано в българската литература – създавате градска проза, която може да се възприема и като поколенческа „изповед“. Кажете ни повече за свързаността ви с градското, за приятелите ви, за нагласата на вашето поколение?

1Родителите ми, сестра ми и аз сме родени в град в провинцията. Бабите и дядовците ни – също. Помня колко бях озадачена, когато на тавана намерих цели течения на „Златорог“ и „Везни“ – издания, останали в литературната ни история, баща ми очевидно е бил абониран за тях. Бях дете и нямах представа какво значат тези странни имена.

В града живеехме до пазара. Сред фамилиарност и дружелюбие, в общност от познати. Знаеше се кой какво си е купил, къде отива, какво готви, кого чака. Мирис на вкусно – на дом и уют в мрежа от гласове, които си подвикваха „добрутро“, за да започнат деня. На улицата, при поздрав, мъжете сваляха шапка – елементарен жест на зачитане на другия.

„Новият живот“ се вряза в съзнанието ми, когато се заговори как едно ловджийско куче беше намерило убит, прясно закопан, Еким Топузанов – адвокат и депутат, баща на три момичета, играла бях с тях, едно от тях – поетесата Богдана Зидарова. В доброжелателната общност на приятели и съседи, които се ползваха с топлото име „комшии“, връхлетя страх! Помежду им вкараха подозрителност и недоверие. (Те траят до днес!) „Новият живот“ се настани между хората, разделяйки ги. Едни станаха „врагове“, други „прогресивни“ – такива бяха предписанията на диктатурата на пролетариата. Специалисти по тази теория, завършили трето-четвърто отделение, се заеха да управляват. Не че са нямали добри намерения. По липса на собствено мнение са били просто строги (до жестокост) изпълнители на инструкциите, идващи „от горе“.(Скоро прочетох, че ерудитът Енгелс, след него и Ленин определяли милостта и човещина като „буржоазен предразсъдък“.)

„Народните маси“ се образуват от уплашени хора, слепени от несигурност. Днешните мигранти са такива. (Г-жа Меркел, живяла в ГДР, най-добре знае.) Само дето тогава пространството за бягство стигаше най-много до Кремиковци.

Разказвате за едно време, за което дори и днес не се говори прямо. Кое е най-важното, което не беше казано след 1989 г. според вас?

Това, което би попречило на сладкия вкус на носталгията към „онова време“. А и би могло да разомагьоса великодушния призив „Свобода, братство и равенство“, зареждащ човечеството векове наред с оптимизъм, въпреки доказаната му демагогия.

Някои от най-хубавите български филми, любими на не едно поколение, са по ваши сценарии. Дали можем да делим разказите и историите на детски и не детски?

Моите сценарии са колкото за децата, толкова и за родителите им. Огромна заслуга за успеха им имат техните режисьори.

А какво мислите за „хигиената“ на писателя? Всичко ли е литература, какво можем да кажем, какво не можем?

Хигиената е винаги лична. Зависи от писателя – какво и колко си позволява и на кого угажда – за кого пише. Да не забравяме, че междувременно и той живее. Това е свързано с необходимостта да се храни, а и да разполага с известни малки удобства, често свързани с известни неудобни услуги от негова страна.

Как се отнасяте към забраните?

Гледам да ги прескачам. Има начини, например – да напишеш куклена пиеса или сценарий за детски филм. Можеш и да замълчиш. Самопремълчаването е вид самоуважение, по-приемливо от премълчаването. Не е страшно – намират се някакви занимания, а и аз съм била винаги убедена, че рано или късно някой проговоря, или поне прошепва. На кресливите някак им мина модата.

Какво казваме и какво премълчаваме за миналото днес?

Както вече казах, внимателно се премълчава (заобикаля) това, което може да вгорчи бонбона на носталгията, да обезсили красивите думи „Свобода, братство и равенство“, въпреки поредното им грандиозно сгромолясване с участието на тези, които ги оповестяваха толкова гръмко, че ни оглушиха.

Въпреки многовековния им провал, тези думи си остават вечна примамка за простодушното човечеството. Някои без притеснения отново си служат с внушенията им. Лично аз имах привилегията да познавам по-други социалдемократи.

Вацлав Хавел говори за „живот в лъжата“. Ние тук, по време на комунизма, живяхме в нея, но как живеем днес според вас?

Костюмът на лъжата приляга на всеки режим, хората го предпочитат пред изпокъсаната, омърсена дреха на истината, тя плаши – може би защото всеки от нас би искал, но не смее да бъде част от нея.

Кое прави човека свободен?

Пълната откровеност със себе си.

Говорите за „масовия човек“, който излезе и протестира. Направихме ли нещо всички ние с протестите?

Могат да направят нещо само тези, които разполагат с власт. Останалите, ако не се обезсърчат, могат само да протестират.

Какво не успяхте да направите в този живот, а много ви се искаше?

nieНе успях да избегна този „почти живот“, щеше ми се моят да е цял. Но от друга страна – животът, който ми се случи, позволи да го оглеждам от долу до горе, да се местя по грапавините му, да решавам в кой от ъглите му да застана, в кой – да се скрия. Да не се съобразявам с гръмогласните нареждания и произтичащите от тях зависимости – да остана с отворени очи – да гледам и слушам! Да си задавам въпроси, на които не съм длъжна да откривам отговори. Повечето отговори са произведени за масова употреба и ме ужасяват. Всъщност това „почти“ по някакъв начин е свързано с живота на повечето хорa, приели сме го и сме привързани към него. Обичам моя почти живот. Сега, след като вече е „почти“ минал, не бих го сменила.

Какво мислите за българската интелигенция днес?

В по-практичните езици това понятие почти не се употребява. Има писатели, артисти, музиканти, журналисти, учени, не и интелектуалци. Има нещо самоласкаещо се в това определение, висока топка – не става да се замеряш с нея – основно занимание на принадлежащите към тази разновидност.

Напоследък се наблюдава епидемия от размножаване на професори (като при комарите зика.) Екземпляри от този вид ни се представят всекидневно по екраните на телевизиите – дотолкова, че започнаха взаимно да се изтрепват. Вместо да придават авторитет на името, което си ги е прикачило, го съсипват.

Едно голямо име няма нужда от допълнителна украса. С висше образование, когато „времето беше такова“, – удостояваха избраници. Помня, че удостоиха Тодор Живков с юридическо образование. Е, до професор не стигна. В „онова време“ все пак съществуваха някакви остатъци от срам.

Правило ми е впечатление, че оповестят нобеловите лауреати с име, сфера на работа и някакви научни степени, не и с прибавката „професор“. А и professor на английски значи преподавател, учител.

Колкото до нашата интелигенция – тя никога не се е отстоявала, та сега ли? Все така представлява съчетание от единоборства и единични драматични изявления и все така не успява да стигне до хората, наричани народонаселение, да ги понаучи да четат нейните манифести. Помежду им все по-дълбоко зее изгубеното доверие. Годините на преход положиха атлетически усилия да го увеличат.

Добре тогава, вие на какво се надявате?

На утрешния ден – на децата, родени свободни.