0
416

Обичахме се толкова много

Untitled

За 40 години Еторе Скола, който си отиде от този свят на 19 януари 2016 г., има над 40 филма, на повечето от тях е и сценарист. Всички са съсредоточени върху събития, персонажи и периоди от италианската реалност.

Специално за Портал Култура от Флоренция

Между първата ми и последна среща на живо със сценариста и режисьора Еторе Скола (1931-2016) лежат 25 години. По някаква случайност, но всъщност закономерност, те са обединени от голямата му любов към Франция.

Scola i Moniceli Venezia 1997 lrcen arxiv
Скола и Моничели във Венеция през 1997 г. Снимка личен архив

В далечната 1990 г. кинокритикът Серджо Микели доведе в университета за чужденци в Сиена режисьорът на „Един особен ден”. В залата пред нас, тръпнещите студенти, се появи снажният, достолепен и елегантен Еторе Скола. С присъщата си ирония и сладкодумие той започна да ни въвежда в историята и работата си по творбата, обединила две срещи в един ден: на Хитлер с Мусолини при посещението му в Рим и на уволнения хомосексуалист радиожурналист (Марчело Мастрояни) с неговата съседка – безличната домакиня на София Лорен. Връзката между тях е гениалната находка с радиото – третото главно действащо лице, чрез което слушаме за визитата на Фюрера. „Един особен ден” е само един от филмите на Скола, показвани на конкурса в Кан (и първият от четирите му номинации за Оскар на чуждестранен филм), където той беше постоянно канен. София Лорен заяви по телевизията: „Той ми подари възможността да изиграя една от най-обичаните си роли”. Нейното присъствие на поклонението на режисьора в Дома на киното в Рим не изненада никого. Емоцията надви и тя остана безмълвна.

Edin osoben den Mastroiani i Loren
„Един особен ден”

Аз обаче продължавам да чувам думите на Скола в онова далечно сиенско лято, когато той разкри, че неговият приятел, френският министър на културата Жак Ланг го кани в Париж да види театралния спектакъл „Балът”, за да го убеди да го превърне във филм. Така се ражда друг връх в неговото творчество: безмълвна творба, в която „говори” танцът и разказва половинвековната история на Франция, побрана в една зала, чрез движенията, играта и смяната на костюмите на 23 актьори балерини. Награден в Берлин (Сребърна мечка) и Франция (Сезар за най-добър филм и режисура), с рекорден брой зрители в родината на киното.

Скола като дете четял на слепия си дядо, обожаващ историята и литературата на Франция, и така отрано се потопил в културата на тази страна, чийто език говореше. Завършил право „насила”, за да спази семейната традиция, преди да се отдаде на камерата, той минава през молива – прави рисунки и карикатури, и през писалката – пише сценарии за Дино Ризи, както и репликите на Алберто Сорди за радиото.

Чувството за хумор и иронията, които сродяваха Скола с Франция, проличаха и в портрета върху ковчега му. Той е нарисуван от режисьора Паоло Вирци преди години, допълнен беше само текстът : „Еторе много се забавлява”. Такова е било завещанието му: „Не искам погребение, направете ми празник в Дома на киното”.

Там се прехвърлиха днешните наследници на неговите герои от „Терасата” – невротично крещящите, разочаровани и в криза леви римски интелектуалци и политици. Вместо изпълнителите Виторио Гасман и Уго Тоняци, дойдоха техните синове Алесандро и Рики, отдадени на спомени за златните години на италианското кино.

Terasata Tognazzi Ugo
„Терасата”

В духовно обезверение са и героите от разтърсващата творба „Обичахме се толкова много”, посветена на Виторио де Сика (Голямата награда в Москва), изгубили  в настоящето партизанските си идеали от миналото. „Как да не си голям актьор при Скола?” – възкликна съпругата на Нино Манфреди, изиграл тук една от коронните си роли заедно с тази на бащата – господар и дребен мошеник в римските предградия, от безпощадната сатира „Грозни, мръсни, зли” (награда за режисура в Кан). Уж комедии, тези филми са пронизани от ирония, но и от болка по изгубената човечност. Само режисьор с леви убеждения е способен да улови социалната им канава. Скола беше член на италианската комунистическа партия, виждах го на нейните конгреси, правеше документални филми за празниците на вестник „Унита”, не се отрече гласно от политическите си убеждения, въпреки разочарованията си от днешното разбиране за политика. Неговият идеал си остана Енрико Берлингуер[1]. На моралната му и гражданска чистота дойдоха да се поклонят бившият и настоящият президент на републиката, министър-председателят, бивши партийни секретари. Те пък бяха съвременните герои на „Семейството”(номинация за Златна палма в Кан) – филм, чието действие в продължение на 80 години е поместено в апартамент и неговите дълги коридори определят десетилетията от живота на италианска фамилия. Склониха глава и малкото живи актьори на Скола – Джанкарло Джанини, дебютирал в неговия „Драма на ревност”, Серджо Кастелито („Нелоялна конкуренция”). Безспорната женска муза на режисьора – Стефания Сандрели („Обичахме се толкова много”, „Терасата”, „Балът”, „Вечерята”) трудно сдържаше вълнението си и нейното прочувствено прощално слово закри поклонението.

Obicaxme se tolkova mnogo Manfredi i Sandreli
„Обичахме се толкова много”

За 40 години Еторе Скола има над 40 филма, на повечето от които е и сценарист. Не всички, разбира се, са еднакво силни, но всички са съсредоточени върху събития, персонажи и периоди от италианската реалност с нейните слабости и снобизми. Беше почти готов да започне снимки с Жерар Депардийо, но на 80 години през 2011 г. се обяви за пенсионер, защото не се разпозна в новите условия на филмопроизводството, ограничаващи свободата му. Докосна се до друго изкуство – операта, и подари на почитателите на Пучини своя прочит на „Бохеми”, чието действие се развива в любимия му Париж. Показа младия си дух и отиде лично да подкрепи младежите, окупирали римското кино „Америка”, за да не бъде затворено. Точно същата ситуация Скола беше вече предрекъл във филма си „Сплендор” (и той на конкурса в Кан) чрез носталгията по старите киносалони на Марчело Мастрояни и Масимо Троизи.

Следващите ми срещи с режисьора са на Венецианския фестивал. Там той се състезаваше за Златен лъв с „Роман за един беден юноша”, беше участник в международната среща „Киното на Европа и Америка- накъде?”, председател на журито. В тази си роля връчи на семейството на Лорен (поради отсъствието на самата актриса) нейния Златен лъв за цялостна кариера. Неговата пък приключи отново във Венеция преди три години, когато представи на специална прожекция документалния си филм „Странно е да се казваш Федерико”.  Портретът на неговия приятел Федерико Фелини стана и автопортрет на самия Скола, защото тяхното начало в сатиричния вестник „Марк Аврелий” като карикатуристи, а и последвалото им развитие в киното съвпадат. Както са общи и много от възгледите им за живота.

На последния фестивал във Венеция косите на онзи снажен мъж от Сиена бяха съвсем побелели, ръстът – смален. Достолепието и иронията не се промениха. Те се проявиха и на видеоконференцията през миналия ноември, чрез която фестивалът на френското кино във Флоренция се свърза със Скола. Той прониза с признанието си: „В Италия все още чакаме да стане френската революция, затова над киното трябва да се бди”.

Неизбежно беше сред залятата с материали за Скола френска преса да се открои изказването на бившия директор на фестивала в Кан Жил Жакоб: „Чувствам се безкрайно тъжен и осиротял. Отива си важна част от италианската култура. Еторе Скола, с когото се обичахме толкова много и който често идваше в Кан, беше критичен към обществото, влюбен в антигероите си, усмихнат”.

С усмивка ще чакам да видя след седмица по екраните филма за Еторе Скола, вече познат от Празника на киното в Рим, „Смеейки се и шегувайки се”, заснет от дъщерите му. Обичахме го толкова много, защото разказа какви бяхме, за да се видим какви сме.



[1] Генерален секретар на комунистическата партия на Италия от 1972 до 1984 г., виден представител на еврокомунизма, чиито принципи определят политиката на комунистическите партии в Западна Европа от 70-те години, които след Пражката пролет се дистанцират от съветския режим и се опитват да постигнат симбиоза между западните представи за демокрация и идеите на социализма. Б.р.