1
3499

Обичащите и необичащите народа си

Преди известно време мой приятел изрече в разговор следната – наглед парадоксално звучаща мисъл: „Изглежда именно онези у нас – каза той – които се отнасят най-критично към „народа“, които произнасят по отношение на него най-тежки присъди, а често дори са отчаяни от него; които непрекъснато са в духовна крамола с него и все пак остават да живеят с този народ терзанията си, са и онези, които го променят, които го движат напред“.

Парадоксална, наистина, но – все повече се убеждавам – напълно вярна мисъл.

Защото онова, което обичайно се приема за патриотизъм и народолюбие – патетичните слова за „величието на народа“, за неговата „изконна мъдрост“; прехласването по „славното му минало“ („воините на Самуила“, „героите от Тутракан и Гургулят“ и т. н.) е всъщност абсолютно безусилно и може да се практикува от всеки социален мързеливец и егоист. То е – ще го кажа направо – лицемерен патриотизъм. Защото, да – тази истина е горчива, но би следвало да се прозре от всеки зрял и интелигентен човек – „народът“ сам по себе си (и във всеки един исторически момент) обикновено олицетворява инертността, духовното статукво. „Народът“ живее, мисли и действа по усвоения към настоящия исторически момент навик; живее според както е съумял да се приспособи към социалните, политическите и културните обстоятелства (каквито и да са те). Живее, фигуративно казано, в онова историческо леговище, което е успял да си засфери и да си „огради“ от потока на времето. И ето: онези политически или културни дейци, които искат да се „слеят с пулса на своя народ“, да се „проникнат от неговите традиции“ – по парадокс се превръщат в най-големите политически и културни без-дейници. В собствено политическата сфера те са онези „дейци“, които наричаме популисти, а в културната – каквито и да са претенциите им – онези, които са „дейци“ на масовата култура.

Напротив, ако си направим труда да се запознаем малко по-малко „дежурно“ с онези културни и политически фигури, които днес гордо нареждаме в „националния ни пантеон“, ще трябва да се удивим, че повечето от тях приживе по-скоро са били „отделени“ от „своя народ“ (а и народът по-скоро ги е остракирал от себе си). Принадлежали са именно към онзи тип хора, за които говори мисълта на моя приятел: били са „агресори“ в неговото настоящо историческо „леговище“, воювали са със статуквото, което „народът“ им си е създал, били са често пъти в остър манталитетен конфликт с изработените му „традиции“, а същевременно са били изтерзани, а нерядко и отчаяни от него. И ето: изглежда именно поради този конфликт, в който са проживели живота си, именно поради терзанието, с което са изтерзали самите себе си, те са… влезли в „националния пантеон“, в който няма и помен от прижизнените „народолюбци“ и „традиционалисти“.

Прочетете например какво пише Захари Стоянов за българите, след като в „Записки по българските въстания“ ни е описал т. нар. „Старозагорско въстание“ от 1875 г. Защото картината на това „въстание“, което той като свидетел ни представя, е изключително жалка. Месеци преди него – пише той – различни „героични родолюбци“ по одаи и трапези се кълнат и верят, че ще доведат в Стара Загора стотици (и даже хиляди) хора – от всичките села в района, казват че са се снабдили вече с оръжия, че народът е готов „като един“ да въстане срещу „поробителя-турчин“ и т. н. В уречения ден обаче никой не се появява. Година по-късно пък, призори по улиците на Панагюрище тръгват една шепа „луди глави“, сред които и Захари Стоянов, и започват да викат „Хайде събуди се, ти народ заспал“. В отговор народът… бързешком и с трясък захлопва кепенците на прозорците и заключва портите на къщите си.[1] Въстаниците, според свидетелството на Захари Стоянов, обикалят викайки в продължение на няколко часа абсолютно пустите улици на града, след което са принудени… да избягат далеч от него. Няма да цитирам какво казва по този повод за „народа си“ Захари Стоянов.

Прочетете по-нататък в биографията на Стефан Стамболов как той, в самия край на 1877 г., е принуден да обикаля по улиците на Велико Търново с бич в ръка (в буквалния смисъл на тази дума), за да събира насила от сънародниците си средства за нуждите на настъпващата руска армия „освободителка от петвековния османски гнет“.

Истината следователно е, че т. нар. в историческата наука „либерален национализъм“ на ХІХ в. през онези години у нас е бил дело на политико-културно (и да – елитно за своето време) малцинство – дело не „в съгласие“, а в изтерзаващ конфликт с мултиетничния ориентализъм, в който „по традиция“ и напълно доброволно (та даже и доволно) е живеел „народът ни“. В края на ХХ в. ние самите преживяхме нещо аналогично. След като комунизмът падна в цяла Източна Европа, през 1990 г. „народът“ в мнозинството си гласува за дотогавашната тоталитарна партия и активно недолюбваше „демократите с брадите“. Десетилетие по-късно пък буквално изтерза оня министър-председател, който най-сетне постави стопанството ни на европейски и некомунистически релси.

Ако сега от сферата на националната политика преминем към сферата на националната култура ние ще видим общо взето същото. Просто „обича“ ли – нека попитам – своя народ Алеко Константинов, стилизирайки го в невероятно репрезентативния за него (май че и до днес) образ на Бай Ганю? Или го бие, като със словесен бич, осрамва го – сам безспорно наранен от съвременния му „Бай Ганю“? Защото самият Алеко Константинов – знаем това – е интелектуалец с европейски и глобален културен светоглед. В този смисъл „народът-Бай Ганю“ е за него рана, а не „гордост“. За самия народ пък Бай Ганю е „елитарна дамга“, която му слага писателят и политикът Алеко Константинов. Те следователно са в конфликт. И ето: този конфликт, това Алеково не-народолюбие, нарежда Алеко Константинов в „националния пантеон“, докато „народът“ продължава да си обича (защото си го живее) „Бай Ганю“. Е, след Алеко Константинов вече помалко започва и да се срамува от него. Следователно, писателят е постигнал нещо за народа си, именно… осмивайки го.

Още по-нататък: в началото на ХХ в. една група писатели и литератори с отчетливо авангардни за времето си нагласи буквално „взривяват“ дотогавашния български литературен „канон“, създавайки кръга „Мисъл“. Влизат – това трябва да се знае – в остър конфликт с масовизиралото се „Вазовство“. При това са и екстраординерни личности, такива, които „народът“ обикновено злостно одумва и заради индивидуалистичната им екстраординерност остракира от себе си. Една от основните фигури в този кръг е Пенчо Славейков. Знаете ли, че цялата му духовна биография е интелектуална и манталитетна борба с „българщината“ – че от висотата на европейската си образованост той често дори презира „своя народ“, а в края на живота си е направо отчаян от него и завършва жизнения си път в нещо като съзнателна емиграция. Умира в италианското градче Комо, съвсем близо до швейцарската граница, като в последните месеци от живота си произнася думите: „Дано ми даде Бог тук аз да доживея последните си дни далеч от родний край…“ Тези думи и до днес стоят изписани на български и италиански върху паметната плоча на къщата, в която умира, положена от български студенти от Падуа. Ще каже ли някой обаче, че воювалият цял живот с родното духовно статукво и молещ Бога да умре „далеч от родний край“ Пенчо Славейков, не е придвижил българската култура напред именно със своята борба с „традициите ѝ“, със своята изтерзаност и даже отчаяност от „родното статукво“? Та Пенчо Славейков е единственият български писател, номиниран за Нобелова награда за литература.

Какви са следователно Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков – а ако си направим труда да се осведомим отвъд романтическата ни историография и повечето фигури от „националния ни пантеон“ – обединители или раз-единители на народа ни? Популистки обгрижващи и възпяващи историческото му „леговище“ или дръзко „разбутващи“ го? Какви са – народо-любци или народо-мразници? „Горди“ с народа си или терзаещи се от (но и за) народа си? И защо именно те – такива каквито са – са го придвижили напред в историята му? Защо те – авангардните, остро критичните, воюващите, създаващи раз-единение, ре-формиращите и често тръгващи си от историческата сцена изтерзани, в последна сметка формират „националния пантеон“, а онези, които ни зоват да се „обединим“, да се „помирим“, да „дадем на народа си спокойствие“, колкото и време да се радват в настоящето си на „народната любов“, отиват в миманса на историята?

________________________________________

[1] Щом стъпихме на улицата, и запяхме бунтовната песен:

Ха, народ поробен,

що си тъй заспал,

ил живот свободен

теб не ти е мил! —

и пр.

Всеки може да си въобрази като какво впечатление трябваше да произведе нашето появлявание на улицата не само на жените, на децата, на ония, които не бяха ни виждали, но и на някои от ближните ни познайници. Улицата, през която вървехме, беше пуста; тук-там се чуваше силното затваряние на портите;… Вратите и кюпенците на дюгените заплющяха ужасно, като че всичката чаршия да беше изпълнена с ковачи, и в две или три минути всичко опустя напредя ни. Стоянов, Захари, Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876. (София: „Български писател“, 1977), i–iii, 394-395

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статия30 години галерия „Аросита“
Следваща статияРазмисъл в деня за размисъл

1 коментар

  1. Защо по дяволите да обичаме народа? Вижте какво направи вчера – избра човека на Решетников и двама шмекери нарушавали и лъгали де що могат. Народът е дете на националната държава за което се грижат националните елити. Преди това е бил демос, идиотес и агнец от деноминация. Националната държава къде с кротце къде с кютек стандартизират езика на народа, дава митология на народа под формата на История и му внушават че е по-умен, по-хубав и по-ценен от съседните народи. Та като почне война нашите трябва да избиват онези. Политическите елити коткат народа. интелектуалните – го гълчат. А народът попържа и едните и другите и вика че сам може благодарение на някаква трансцедентална народна мъдрост. Която го кара да не се ваксинира защото онези искали да му вземат нещо… Народът е недоволната част от Историята, ползващ с удоволствие достиженията на елитите и обитаващ свой илиюзиорен свят.