Начало Книги Обичта спасява
Книги

Обичта спасява

1325
Захари Карабашлиев

„Рана“, Захари Карабашлиев, редактор Веселина Седларска, художник Дамян Дамянов, издателство „Сиела“, 2023 г.

Написаното от Боян Пенев за Йовковите военни разкази може да се отнесе и към новия роман на Захари Карабашлиев „Рана“: Той не е обзет от заслепен и реторичен патриотизъм… остава предимно художник, чийто интерес към живота и човека се определя от едно по-високо нравствено чувство и самосъзнание… навред ние долавяме неговото състрадание към измъчения човек.

Състраданието е характерно за българската литература, посветена на войната, като започнем с „Първият убит сърбин“ на Иван Вазов от ноември 1885 г., с неговите стихове от 1912 г. и 1915–1916 г. (Врага си бийм, кат враг, но проснат ли е в прах, ний в него виждаме пак человек и брат!) и продължим с почти всички наши класици.

Но в техните произведения състраданието върви ведно с мрачния и отмъстителен триумф на победата. Ето как самият Йовков описва победния марш на българските войски в Букурещ на 9 декември 1916 г.: Големият град немееше, изтръпнал и слисан, защото из улиците му кънтяха тежките стъпки на победителите… По едно време някъде далеч се зачу ура, високо и страшно ура… Пееше се песен, тия пленяващи звуци на „Съюзници-разбойници”, които тъй неудържимо завладяват и вълнуват. От де идеше тоя огън, който грееше в тия лица и в тия очи, от де идеше силата на това страшно и свирепо ура? Това триумфа на една победа ли беше, мрачното тържество на мъст, или заканителния изблик на сила? Аз гледах и чувствах очите си овлажнели.

И в „Рана” ги има и съчувствието и омразата, и състраданието и ненавистта, и „тъмното, ядно ура” на победната атака.

Но Захари Карабашлиев съвсем ясно заявява, че „Рана” не е военен роман. Нито е антивоенен. Това не е роман за победата, героизма и славата, нито за безсмислието на войната и взаимното унищожение. А за неизлечимите рани, които остават дори след справедливите войни.

Макар и да не връща фабулата си назад от 1913 г., „Рана” напомня за онези причини, които справедливо и неизбежно доведоха България до двете Балкански и до Първата световна война – разпокъсването през 1878 г. в Берлин на българското етническо землище, посочено от Карнегиевата комисия като първопричина на всички последвали конфликти; копнежът на тракийските и македонските българи да живеят в национална държава; техните революционни организации и техните въстания; моралното страдание на българите в свободна България заради братята им извън държавните граници…

„Четникът” – револверът, над който бащата на Сава заклевал младежи в Македония, с който бил делегат на Петрова нива и се сражавал в Преображенското въстание и с който Сава Сотиров повежда войниците си на Добруджанския фронт, изобразява тази поколенческа приемственост в борбата за национално обединение и свобода.

Географията на българското самосъзнание, на робството и на националната революция е картографирана от пътя на главния герой през пепелищата и лобните места в Одринска и Западна Тракия и през фронтовите линии в Добруджа, но и от българските гимназии в Солун и Одрин, от школата на Борис Дрангов в Скопие, от основания от българи Дедеагач (днес Александруполис), откъдето колоната български бежанци е отведена на заколение към Фере, където Руси Славов и Димитър Маджаров спасяват повечето бежанци… И от София, в която след всяка война се стичат бежанските потоци от Източна и Западна Тракия, от Егейска и Вардарска Македония, от Северна и Южна Добруджа, от Западните покрайнини, Тимошко и Поморавието. София, която става новият дом на стотици хиляди бежанци, с нови квартали и улици с имената на скъпите им родни краища. Бежанска София – рана, днес покрита с коричката на забвението.

Интересно защо българите не обичаме да се връщаме към Европейската война, с която свършва „светът от вчера”. Започнала като последната рицарска война, тя става първата война на масово унищожение. Тази война изпраща в историята четири империи, създава нови национални държави, подпалва няколко революции. Несправедливите мирни договори стават през следващите години пряка или косвена причина на десетки нови междудържавни или граждански войни в Европа и накрая и на Втората световна война. Първата световна война довежда до възхода на комунизма и нацизма. Тя е травма и за победените, и за победителите и въпреки това – или заради това – западната литература се връща към Първата световна война и в края на 20-те години, и през 60-те, и през 80-те, и сега при честванията на 90 и 100-годишнината ѝ.

Доколкото знам, малцина са българските писатели, които и след войните пишат за тях – за назряващия бунт още при Брегалница, за плъзващата социална зараза или за загниващия корен на доброто в българския селянин.

Историческата гледна точка и литературната задача на „Рана” са други. Не да свидетелства и не да предупреждава. Не от 100-годишната си историческа отдалеченост да осъжда, да търси грешки и виновници. И не да отхвърля родолюбието от позицията на новокомсомолския интернационализъм. А да разбере онова, което е предопределило българската съдба през следващите 100 години. Тоест да съпреживее времето, хората, техните надежди, страхове, мисловен строй, изказ и дълбоко заровените в паметта лични трагедии.

На фронта, Добруджа, 1916 г. © Личен архив Александър Въчков

Съпреживяване, което е преболедуване. „Разорението на тракийските българи” поболява читателя, а как ли е издържало сърцето на Любомир Милетич да документира геноцида над българите в Източна и Западна Тракия през 1913 г., да се среща с жертвите само няколко месеца след преживяното от тях и да записва разказите им!

Мислейки за книгата, се връщам към епизода с Рождество Христово 1915 г., с коледното дърво, фокстрота и шопското хоро на ранените войници в софийска болница. И общата увереност в победния мир през идващата 1916 г. Единствено Елиза чувства, че 1916 г. не носи добро. Възторгът и въодушевлението ще бъдат сменени от смъртната фронтова умора, от омразата и бунта срещу охолния живот в тила. На мястото на студентите, доброволно заменили европейските университети с окопите, ще дойдат стопанските аферисти и политическите партизани. Вместо обединена, България ще излезе от войната социално и морално разломена. Почти постигнатата мечта за национално обединение ще погине със загубата на половината от етническото ни землище и с насилствената денационализация на българите в Гърция, Югославия и Румъния. На мястото на светлите патриотични мечтания ще поникне отровният нихилизъм на болшевизма и неговата терористична война срещу България. Едно ново поколение ще израсне с раната от Ньой и родолюбието му ще го обрече да бъде жертва на комунистите след 1944 г.

Всичко това е извън рамките на романа, но вече се предусеща в тревожните съмнения на Елиза, в загубата на „четника” и в русофилската антивоенна пропаганда на дезертьора и мародера редник Ничев.

Според мен много сполучлива е структурата на романа. Тя не накърнява четимостта, а помага за въздействието и подчертава идеите. Разказът в разказа – записките на Сава за трагедията на семейството му по време на турско-гръцкия геноцид над тракийските българи през 1913 г. – е несподелимата травма, която Сава успява да довери на Елиза само писмено. Информацията за исторически личности и събития – „Осколките”, не са някакъв остатъчен продукт от процеса на проучване и писане, а честна илюстрация на необходимостта да учим още и още за забравената ни история. Писмата на румънския офицер, нашественик и пленник, графично отделени в тялото на книгата, разкриват човека дори във врага, прострелял смъртоносно Сава, и проектират бъдещето на някои от героите и паметта им за Сава.

За мен главните въпроси на романа са дали един човек и една нация остават завинаги оковани от чувството си на историческа обреченост, дали имат бъдеще, дали човекът може да живее с жестоката рана (от 48 270 бежанци от Източна Тракия през 1913 г. в Бургаски окръг до 1 януари 1926 г. умират 31%, а от 14 321 бежанци във Варненския окръг – 27%). Не мисля, че на тези въпроси има отговор. Но има един въпрос, на който „Рана” дава отговор чрез плътния образ на едно дете, предизвикващо нежност и порив да закриляш: обичта спасява.

Снимка на главната страница: Военното гробище в Добрич

Текстът е публикуван в сайта „Диалог“

Борислав Скочев е публицист и основател на първата онлайн платформа у нас, посветена на преосмислянето на тоталитарния комунистически режим – „Декомунизация” (2002). Автор е на книгата „Концлагерът „Белене“ 1949–1987“ („Сиела”, 2017), която анализира концлагерната система от времето на комунизма и очертава по нов начин полетата на съпротива и несъпротива срещу режима. За написването на това изследване той проучва стотици документи и свидетелства на потърпевши. Книгата му за „Белене“ получава първа награда на Портал Култура за 2018 г. в категорията Хуманитаристика.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display