Проектът в две части на Даниел Кьотер и Красимир Терзиев бе показан в ИСИ-София (13 януари – 25 февруари) и Гьоте-институт (24 февруари – 11 март).
Проектът на Красимир Терзиев и Даниел Кьотер, посветен на изследвания в градските периферии на Берлин и София, ме връща близо 14 години назад във времето. Когато Институтът за съвременно изкуство, съвместно с Центъра за академични изследвания, направи тригодишния „Визуален семинар”. Въвлечените в този семинар теоретици и „практици” – тоест художници, се вглеждахме настойчиво в градската среда на София, а през художествените проекти, изложбите, публичните дискусии и публикациите се очертаваха особеностите и проблемите й. „Визуалната среда е жизнената ни среда” бе сякаш естествено появилото се мото, което поне за мен продължава да е съвсем валидно и днес.
Давам си сметка, разбира се, че набелязаните тогава проблеми бяха още в началото си и наглед „невинни”, особено в сравнение с днешното състояние на града. Някои от тях – рекламите например – сякаш се уталожиха и приеха по-регулиран вид. При други обаче – да кажем, паметниците – стихийната фаза като че ли е в апогея си, водейки след себе си безразборност и бутафория в оформлението на все по-големи участъци от градската среда. Закономерно е сякаш и художниците от по-младото поколение днес да насочат вниманието си към променените условия, като често съчетават артистичните си изследвания с гражданските си позиции.
Но като първи голям проект у нас в тази посока, „Визуалният семинар” се вглеждаше предимно в централните части на града, в средоточието на големите напрежения и противоборства между история и настояще, между публичните и частните интереси, между идеологии, идеи, политики и бизнес на всякакви нива. Само епизодично проектите в рамките на семинара „отскачаха” към градските периферии – колкото да се оттласнат от тях, за да се върнат обратно към центъра. Пример за това е „Горещ визуален град” на Лъчезар Бояджиев, който направи изследване на рекламните стратегии, обособи два основни вида – „корпоративна реклама” в центъра и „махленска реклама” в периферията, между които помести „българския билборд”. Който е с претенциите за лукс на корпоративната, но с манталитета на махленската реклама…
Това дълго предисловие ми беше нужно, за да обясня защо е толкова важен според мен проектът на Красимир Терзиев и Даниел Кьотер. Представен последователно в две части и в две изложби – в галерия ИСИ-София и в Гьоте-институт, той показва друга гледна точка към града. И тя е не просто към периферията, а към самия начин на живот в града – като всекидневие и обитаване извън представителните му централни части. Всички знаем, струва ми се, че Люлин е една от „спалните” на София – мястото, в което протича личният живот на поне 140 хиляди души, моят включително. Протича в многоетажни панелни блокове, сред междублокови пространства и комуникации, свързващи този квартал с центъра на града.
През лятото на 2016 г. немският художник Даниел Кьотер живее един месец в Люлин и работи по проекта си с Красимир Терзиев. Преди това Красимир Терзиев живее един месец в Гропиусщат в Берлин. И първият резултат от съвместната им работа, представен в ИСИ-София, бе видеото „Дух, слизащ по стълбите”. Заснето е в 31-етажния небостъргач Ideal Hochhaus, проектиран от Валтер Гропиус – един от основателите на Баухаус, и построен през 1969 г. Прословутият архитект проектира и целия квартал, назован в негова чест. А филмът е заснет така, сякаш самата сграда описва, разказва и показва себе си. Тръгвайки от най-горния етаж и от панорамата от „птичи поглед” към града, камерата „слиза” надолу, като редува гледки на вътрешни коридори, които преминават във външни тераси – с врати на жилища по стените. Конструкцията на сградата е ясна, семпла и красиво функционална, а може да се каже и функционално красива, каквато поначало е архитектурата на модернизма. Едновременно е позната, защото същият принцип е в основата и на всеки панелен блок в Люлин, но и много различна в начините на ползване и обитаване.
Защото докато камерата във видеото слизаше етаж по етаж, си дадох сметка, че архитектурните елементи в сградата са запазени в автентичния си вид, че следите от обитателите са минимални – предимно дребни детайли по вратите на жилищата. А в коридорите – тук-таме велосипеди, детска количка и нищо повече. В сравнение с етажите на блок в Люлин например, разликата е драстична. В Люлин коридорите са дотолкова променени от обсебени общи части, от решетки и цели новоизградени стени, че изглеждат като етажи от различни сгради. Да не говорим за фасадите на нашите блокове, които са своеобразен „пачуърк” от санирания на отделните апартаменти, докато в Гропиусщат фасадите са хомогенни и цялостно поддържани.
Според художниците това различие се дължи отчасти на факта, че в Гропиусщат живеят предимно наематели, докато в Люлин – собственици, които се грижат само за апартаментите си. Но в по-общ план в двата квартала се отразяват и различията в двете политически системи, в рамките на които са създадени.
И тук стигаме до втората част на проекта на Даниел Кьотер и Красимир Терзиев, представен в Гьоте-институт – изложбата „Периферна светлина, въздух и слънце”. Представлява 4-канална видеоинсталация, като две от видеата са свързани с Гропиусщат, а другите две – с Люлин. Филмите сякаш търсят границите между града и не-града, местата, в които градът изхвърля своите отпадъци, но и криминалния си контингент, и маргинализираните групи хора… Някъде там започва и природата обаче – с чистия въздух, със спокойствието и търсената отмора от градския живот. Пътищата от и към града минават именно тук и се променят съответно. В едно от видеата ромска каруца върви по пътека (очевидно от Филиповци), пресича околовръстното шосе, за да навлезе в Люлин. Спира на места за проверка на контейнерите за боклук и продължава, докато в един момент асфалтираната улица внезапно прекъсва. Пътят на каруцата към града е отрязан – буквално. В другото видео от Люлин две ромски момчета се мотаят край недовършен (изоставен?) строеж, катерят се по ръждясала и изкорубена будка, а зад тях е вече природата – въздух, слънце, поляни, хълмове в далечината…
Поставени непосредствено до другите два монитора, четирите филма се възприемат едновременно, но и в последователност. И докато погледът снове между тях, неизбежно сравнява познатите места и гледки с непознатите, долавя общите елементи, но и различията. На определен етап сякаш познатото и непознатото се сливат в интуитивно познание. Което пък предизвиква желание за повече и по-конкретно знание. Поне при мен беше така.
Едно от видеата от Гропиусщат показва мъж, който върви от китно селище през планини от строителни отпадъци, докато в един момент пред него се открива панорамата на града. Камерата в другото видео представя панорамата на града от най-горния етаж на 31-етажния небостъргач, минава през интериора с група възрастни хора, събрани около маса, за да стигне до гледката през другия прозорец. И в един момент двете видеа се събират, така да се каже. Показват мъжа, който навлиза в града едновременно откъм селцето и откъм последния етаж на сградата.
Построен навремето в рамките на Западен Берлин и заобиколен отвсякъде от ГДР, Гропиусщат е бил не само периферия, но и фактически край на града. На стотина метра от него е минавала Берлинската стена. Но градът е имал нужда от сметище, място, където да се отървава от отпадъците си. Сключват договор с ГДР, прави се пропускателен пункт и коридор за камионите… И капиталистическият боклук на Берлин се депозира на социалистическа земя. Включително и бутилки Кока-Кола, и обелки от банани, и всякакви други остатъци от стоки, които не са били налични в ГДР. След падането на Берлинската стена сметището е преценено като опасно за жителите. И върху него се гради саркофаг от строителни отпадъци – също от дейностите в града, но вече в съвременността…
Гледайки видеата, а и книгата с текстове и снимки от авторите, си мислех, че проектът на Красимир Терзиев и Даниел Кьотер може да се определи с клишето „многопластов”. В случая обаче това е самата истина. Множеството пластове се преживяват буквално – чрез майсторски направените видеа, чрез точния баланс на документално и художествено в тях, чрез образите на градската периферия, зад чиято всекидневна баналност се крият сякаш безброй невидими страни от живота (ни) в града.
