Първата стъпка, която ще се предприеме с въвеждането на новия Закон за образованието, е смяната на имената на училищата. От 15 септември нови имена ще имат средните общообразователни училища (СОУ), езиковите гимназии (ЕГ) и природо-математическите гимназии (МГ и ПМГ). Сменят се печатите на училищата и трудовите договори. Бях малка, когато смениха имената на българските турци, по-късно смениха името на селото на баба ми, на улицата на която живях, на училището, в което учеше брат ми… Сега ще сменят абревиатурата на училището, в което работя, както и печата му. Има няколко причини да се смени дадено име: исторически, политически (идеологически), лични, административни. В случая става дума за адмистративни причини, които не са обвързани с реални реформи и по същество.
Ще се „пипне” ли тежката бюрократична машина в образованието ни?
Не. Цели отдели от МОН се държат на справките, които изработват директорите и които учителите дават всекидневно.
Ще се отвори ли системата за идеи от различен порядък?
Ще влязат ли по-различни хора от обичайните, които срещаме години наред и които не успяват да въведат смислени промени?
Преди си мислех, че това е неможене, колеги твърдят, че е нарочно (вероятно е и двете). И кога ще видим персонална отговорност на ниво експерти, защото предстоят недообмислени промени, които щели да се дооправят в движение. Не може без предвиждане, без всички стандарти да са предварително готови. Без яснотата какво е в училище, какво искаме да бъде и как да го постигнем. Залепили са се за това „усвояване” на евросредства и друго не виждат. Стига. Все пак става дума за децата ни.
А синдикатът на учителите се управлява от жена на седемдесет! От там мълчат за липсата на критерии за назначаване на учители. Това превръща директорите в местни феодали, които са доживотно на местата си, поради липсата на мандатност. Друга тема. Знам и тактиката, която се използва от синдикатите: казват нещо леко критично по даден проблем, после диалогизират „с партньорите” наужким и накрая излизат с неясно решение, взето с консенсус и съобразно „реалностите”. Нямаха край тези съветски модели на демагогия. Сякаш цялата ни управленска немощ (години наред) е минала през марксистко-ленинската школа и е останала там. А пък светът, образованието, хората търпят развитие…
След изработване на критерии ще се дава и статут „национално училище”, той ще е за 4 години и най-вероятно ще стартира от учебната 2017/2018 . Министърът на образованието ще поставя „национални отговорни задачи” на училищата. Това са „задачите, чието изпълнение е с трайно значение за обществено-икономическия живот в най-малко 15 области в страната и за което е осигурено целево финансиране от държавния бюджет”.
Стоп. Щом става дума за „целево финансиране”, опитът ми показва, че става дума за извиване ръцете на директорите: обществени поръчки с определени фирми, задвижване на определени проекти с посочени хора, послания, които се свеждат до учителите по точно определен начин, пътувания в чужбина, експертни мнения, здрависване пред камери, туширане на създало се напрежение и пр. Последно се наложи ролята на „консултант”.
Почти всяко училище ще може да кандидатства за иновативно. До 31 януари 2017 ще може да се кандидатства с проекти за влизане в този списък. Условието е да се променят най-малко 30 процента от задължителната учебна програма.
Т.е? Много е неясна тази „иновативност”. Какъв е принципът, по който ще става промяната на документа? Кой и как ще финансира труда на учителите, които ще променят закостенелите програми? Как това ще се обвърже с новите учебници? Какви са задължителните елементи, на които програмата трябва да отговаря?
Преди време излязоха списъци на преподаватели (от всички по-големи университети), които са взели доста пари и не са успели да обосноват промените в програмите по литература. Защо пък учителите трябва да работят безплатно?
До януари догодина остават месеци. За иновативността в действие трябват предпоставки, потенциал, щях да кажа „обучение”, но в последните години тази дума е почти мръсна в българското училище. Присъствали сме на толкова безсмислени и помпозни обучения. Европейските обучения могат да са полезни, а материалите да не са на толкова лъскава и скъпа хартия.
Пример за иновативност бил предметът „Българско възраждане”. От МОН поясняват, че комисията по „иновативността” ще може да прекратява подобен род обучение, ако се види, че то не работи. Поради тази причина през първата година от ведомството няма да мислят за допълнително финансиране за такива проекти в училищата.
Какъв ще е този вездесъщ орган-комисия и от колко души? Как точно ще се разбира дали работи иновативността? И по какви критерии? Училищата не са местни бакалии, вързани за НАП онлайн.
Отговорността се прехвърляла на общинските съвети. На тях принадлежала най-тежката част в реформата: да закриват паралелки и училища. До 31 май 2017 те ще трябва да преценят дали основните училища в съответната община да останат такива, като обаче се съкрати осмият клас, което вероятно ще доведе и до съкращения на учители. Има възможност да превърнат училищата в обединени – до десети клас, когато според новия закон ще се завършва първият гимназиален етап.
Подобно решение трябва да бъде взето за около 1325 училища, в които в момента се преподава до осми клас. По новите правила и структурни промени основно образование ще се завършва след седми, а не след осми клас. При липса на ученици паралелките сами ще отпаднат. Иначе ще надделеят директорите с по-големи лобита сред кметове и депутати, ако трябва да се обединяват училища и между тях да се избира един директор. Едва ли ще се отчитат обективни фактори: добър мениджмънт, потенциал и ресурс от учители, възможности за преподаване и пр. Знам, че совалките започнаха.
Първите стъпки в образователната реформа са административни воаяжи. Не знам защо се чака толкова дълго за подобни козметични безсилия. Образование не може да се ръководи единствено с административни мерки, кадрови списъци, строго режисирани изказвания и прояви. Казано направо: трябва да ти пука за ученика и учителя.
Човешкият фактор е изключен – даже не се споменава, че става дума за живи хора: учители, ученици, родители. Сякаш сме някакви субекти в словесната еквилебристика на поредния дошъл и отишъл си…
Хората и улиците си остават същите, след като им сменят имената.
