Думите са произнесени при откриването на изложбата.
Когато преди по-малко от година и половина тук, на това място, на откриването на предишната изложба на тук присъстващия творец – „Старецът и трите морета“, отново, както и сега, бях поканен от любезните ни домакини – Галерия Нюанс, да говоря преди нейния автор, отново, като в настоящия момент, първата ми реакция беше смущение и неудобство.
Защото в честите публични демонстрации на даден самозаявил се тандем „баща художник – син художествен критик или куратор“, освен че не блести със скромност, няма и нищо особено оригинално. Причината, заради която все пак приех и тогава, и сега, беше заради осъзнаването на обстоятелство, различно от желанието или колебанието да се дава гласност на определени почти съвместни фамилно-професионални изяви. Обстоятелството е може би случайното, но във всеки случай закономерно прерастване на роднинството и донякъде допълващите професии и емоционална нагласа в екип за осъществени съвместни пътешествия през Средна и Западна Европа, Гърция, Турция, Далмация, Франция и пр.; пътешествия, чийто резултат като че ли неизменно се оказва повод за размисли и писане за единия и изложби за другия участник.
Стефан Цвайг озаглавява третата глава на знаменитата си биография на най-значимия в историята мореплавател от епохата на Великите географски открития, Магелан, с една превърнала се в сентенция латинска фраза, сътворена две хилядолетия по-рано от Плутарх в неговите „Успоредни животописи“, конкретно в тази на Помпей Велики. Фразата е: NAVIGARE NECESSE EST – необходимо е да се пътешества. Пътешествието и приключението, по море или по суша, винаги е било инструмент за открития, за познание, а също и – особено запълването на белите петна по географската карта на планетата – средство за пътуване към себе си и открития в света на себепознанието. За онези, имащи нуждата и силите да не спират да търсят и намират такива открития. Такава се оказа традицията на премествания и пътешествия, неизменно осъществявани в състава на настоящия екип в продължение на твърде дълъг период – от детството на изкуствоведа до десетото жизнено десетилетие на художника.
Всеки жаден за приключения малчуган, затворил последната страница на Тримата мускетари, тайно се е питал какво ли може да се е случило след края на повествованието. И в някакъв момент с благодарност открива, че добрият татко Дюма мъдро е написал и продължение на романа – Двадесет години по-късно. Тази изложба логично може да се нарече и Четиридесет години по-късно. Точно преди толкова време нейният създател, (по-)младият тогава художник, имà късмета да осъществи мечтата на всеки член на СБХ – двумесечния творчески престой в ателиетата Ситé дез’ар в Париж. „Градът на изкуствата“ изглежда винаги реално е отговарял на името си – да бъде едновременно съкровищница на красота, богатство, колекции и инкубатор за артистичните процеси. Правомерно този съзидателен климат се отрази и на Любен Зидаров и тук ще си позволя авто-цитат: „За Париж замина илюстратор, а се върна живописец“. Отключването на потенциала на живописеца, дълго притаявал се в композицията и звучността на хилядите цветни илюстрации, направи така, щото и по-късните илюстрирани от същия книги развиха образността си в посоката на монументалните и философски обобщени, характерни за живописната картина.
Четири десетилетия по късно „екипът за творчески пътешествия“ баща и син решиха да повторят знаменателното събитие и да изследват как новото поклонничество ще се отрази и на двамата участници. И така, с благоговейния ентусиазъм на съвременни пилигрими през лятото на миналата година екипът за творчески пътешествия се отзова на същите места, същите авенюта, дори същото ателие в ситето, но вече възприемани от друг календарен момент, от друга позиция на стрелките на биологичния часовник, от различна дистанция между временното човешко присъствие и вечното, които човеци са превърнали в изкуство… И както винаги досега, почти всяко поредно пътешествие ражда поредната изложба. Сегашната е пред вас – Обратна хармония. И отново: традиционните зидаровски заигравания с думите, образите и смислите и на двете… Намереният паралакс между възприятията на възторжения млад художник, възхитен от първата си среща с първата любов за всеки артист, потъмнелите от вековна патина парижки сгради, както са изглеждали през 70-те, и помъдрелия от житейския опит, но изненадан от неочаквания освежен, обновен облик на вечния Париж. „Обратната хармония“ е не само забавен оксиморон и игра с преобръщащите смисли, генерирани от комуникация през времето с едно и също пространство. Новата среща като че ли потвърждава възможността едни и същи дадености постоянно да предлагат нови открития за достатъчно смелите да ги преследват. Потвърждава и още нещо: магичните „парижки потайности“ и способности на столицата на любовта, изкуството и бохемата да се изменя, без да се променя, да обръща посоката на времето, да има своя уникална логика и своя неповторима душа. Сигурно защото наистина Париж е празник и не безкраен според непрецизния български превод на заглавието на спомените на Хемингуей, а именно A Movable Feast – променлив, подвижен празник с непостоянни дати, но постоянен в силата на очарованието си. Париж по-скоро е празник за сетивата и интелекта, сред който всеки може да открие път към себе си. Затова и целият свят повярва на Коул Портър и loves Paris every moment of the year…; милиони, подобно на Рик и Илза от „Казабланка“ винаги ще имат своя Париж и всеки с душа, имаща нужда от това, би могъл да изчака полунощ и да се качи в стария Форд модел „Т“, който ще го отведе в неговия собствен Париж.
Тринадесетте масла и шестте акварела, съставящи настоящата изложба. Не са ведути на познати или отново видени от автора парижки емблеми, нито са реплики на стила на някогашните творби, ознаменували първата съдбовна среща с мястото. Новите произведения са обвити в някаква непредаваема с думи пелена на отношение, страст и преклонение към Париж не като спомен за отдавнашна или скорошна любовна връзка, а като скъпо живо същество, което е винаги с теб. Вечният Монмартр, романтиката на Марè, ленивата Сена, Латинският квартал, Сен Жермен, кафене „Ротонд“, паметникът на маршал Ней… тук картинното се превръща в приказно, градският пейзаж – в поезия, цветовете и многопосочните ракурси се превръщат в усещания, в звуци, в отношение и в открития в личната география на духовността. Мисля, че със своята „обратна хармония“ Любен Зидаров откри пътя към своя Париж.
