Начало Идеи Дебати Обратно-готовностите на България
Дебати

Обратно-готовностите на България

Деян Кюранов, Лиляна Александриева
13.02.2023
3358

Нашият натовски президент показа, че разбира едната страна: „Крим е руски, ами какъв да е?” И че не разбира другата – тия странни украинци искат оръжие, за да се защитават, вместо да молят за мир.

Но аргументите на разума са безсилни срещу господстващите нрави [1].
Станислав Лем

А. Теза: масовото отношение към войната изобщо е непукистко

1. По света

Семейно

Майката – с плетката, синът – воюва.
Това нормално на нея ѝ се струва
А бащата? Бащата търгува.
Съпругата с плетката, синът воюва,
той – търгува.
Това нормално на бащата му се струва
Ами синът? На него как му се струва?
На него нищо-нищичко не му се струва.
Синът: майката с плетката, бащата търгува,
той – воюва.
Когато свърши да воюва,
заедно с баща си ще търгува. 

Войната продължава, майката продължава с плетката,
бащата продължава с търговията.  

Синът е убит.
Той не продължава.
Майката и бащата ходят до гробищата.
Това нормално на двама им се струва. 

Животът продължава.
Животът продължава с плетката, с войната, с търговията,
с търговията, с войната, с плетката, с войната,
с търговията, с търговията, пак с търговията,
животът с гробищата продължава.

Това стихотворение илюстрира нашата теза, която в проза изглежда така: „масовият нормален човек” на Новото време не забелязва Войната, докато не му пламне под личните крака; гледа да избягва осмислянето ѝ все едно е тежка болест; и ако тя все пак му се случи, държи се в нея все едно Войната е природно бедствие, т.е. държи се както дойде.

Защото:

1/ Целият живот се „преживява” изключително като всекидневие[2].
2/ Следователно и Войната се „преживява” като всекидневие.
3/ Така овсекидневена обаче Войната не съществува „реално” – за нея „се знае“, както „се знае“ за смъртта – когато дойде, нас ни няма[3]. На фронта не сме ние, дори когато там убиват синовете ни.
4/ Реално съществуват плетката и търговията; за човека на всекидневната нормалност Войната би могла да се яви само като периодично посещение на гробищата. (А ако синът не беше убит, Войната нямаше да се яви изобщо.)
5/ Накрая, въпросът що за живот е такова всекидневие и не е ли то равно на всекидневна смърт заради неприсъствието на човещината – не е всекидневен въпрос и масовият нормален човек на Новото време не си го задава; задава си го единствено един поет-ненормалник, поет-изключителник.

Поетът е Жак Превер, годината е 1946-а; чрез него французите започват да осмислят радостта си от края на Втората световна война и унижението от началото ѝ като познание не само за френското, но и за човешкото: започват да превръщат спомена в хуманитаристика. Изводите не са въодушевяващи. „La Résistance (Съпротивата) беше голямо нещо, но хората в нея – малко; мнозинството се стараеше да плете и търгува все едно нищо.” А едно поколение по-късно, през 1969-а, Марсел Офюлс[4] в Скръб и състрадание придвижи осмислянето до документиране и показ на това как негови съотечественици са преживявали Войната „позитивно”, обратно на човешкото – като колаборация с агресора с цел да кяриш нещо за сметка на комшийското страдание и смърт[5].

2. У нас

За да не се полъжем, че такива отношения към войната са ендемични за западноевропейския човек, ето и какво писа навремето българският поет Валери Петров по повод войната на САЩ против Виетнам, където всекидневно гинеха хора „пред очите ни”:

но до нас не достига
този стон, този плач –
един пише си книга,
друг отива на мач
и погледнато строго,
това правя и аз.
Хора, мисля си много
за Виетнам и за нас.

Да си припомним контекста: тогава българите бяха всекидневно заливани с официална пропаганда за братския героичен Виетнам и вражата империалистическа Америка. Но Всекидневието в България си бе тук – а Войната я нямаше. Така че на практика: (пропагандираната) „социалистическа солидарност” – глупости, (премълчаваната) общочовешка солидарност – бошлаф.

3. И… в Сърбия

Поначало ние, съавторите, най-много вярваме на статистическите данни, на второ място – на социологическите, а като няма никакви данни, най-много вярваме на поетите.

В дадения случай обаче цитираните поетически интуиции за хората и Войната са подкрепени и от едно знаменателно проучване от 2004 г., направено от колегите на блестящия статистик и политически социолог Срджан Богусавлевич. Сръбски екип бе заснел документален филм за сръбските зверства по време на Югославските войни (1991–2001), най-вече в Босна и Херцеговина, и след много опасения от „неправилна народна“ реакция филмът бе излъчен по сръбската национална телевизия; тогава колегите на Богусавлевич направиха проучване на зрителските реакции. Бяха поразени: огромното мнозинство не бе реагирало никак. Все едно че филмът не го бе имало – да не говорим за реалностите, за които той разказваше. Абсурдно, нали? Но дали? Ще предложим някои хипотези за обяснение на този абсурд – вече върху пресен български политически материал.

Български абсурди

За начало – един особено очебоден абсурд, синтезиран в три пункта:

1/ Русия заявява, че в Украйна воюва против НАТО.
2/ България е член на НАТО.
3/ Но задължителното логическо заключение: „Следователно Русия заявява, че воюва против България”, за една група българи не важи.

В случая не е необходимо да влизаме в спора дали тази група е голямо, или малко мнозинство или малцинство: този спор е смислен, но вниманието ни сега е в самата позиция – с цел да видим нейната (анти)логика. И да предположим как се е стигнало да нея.

Най-характерното за тази позиция е откровеното противоречие. Не се отрича, че България е в НАТО и не се отрича, че НАТО подпомага Украйна. Игнорира се обаче заявлението на Русия, че нейната „специална военна операция” в Украйна била превантивен удар против НАТО и се отрича, че като част от НАТО България е длъжна да подпомага Украйна в рамките, определени колективно от този военен съюз. Един натовски генерал и военен министър на България отрече, че в Украйна се води война, строго придържайки се към Путиновата пропаганда – и това му струваше министерството; обаче достатъчна част от гласоподавателите го възнаградиха, като го въведоха в Народното събрание заедно с новонагласената му партийка, където пък конюнктурата го направи политически значим. Друг натовски генерал, по съвместимост наш президент, верен на друга част от Путиновата пропаганда, обратното – не само че не отрича, но и набляга на положението, че в Украйна има война. (Путиновата пропаганда е противоречива, но от това само печели – жертвите ѝ не мислят критически и не виждат противоречията, виждат само онова, което им харесва – на едни едно, на други друго.) Значи, война има, и то страшна, затова България не трябвало да се оставя да бъде въвлечена в нея! Въвлечена не от Русия, Русия не иска България да влиза във войната, в която, нали, самата Русия бе въвлечена от НАТО (т.е. и от България) – не, не, България се опитват да я въвлекат от НАТО (т.е. включително България) и неговите пропагандатори, както успяха да въвлекат невинната Русия! Същевременно аз, президентът, няма да си хвърля оставката като натовски генерал – не, аз ще се мъча докрай да действам отвътре – не ме разбирайте криво, не като руски шпионин, а като български патриот – за спирането на войната и най-вече за предотвратяване на въвличането! И България не искам да напуска НАТО – не за да действа там като путинско-троянски кон, а като страна на мира! Евгений Дайнов направи точен конкретен анализ на въпросното президентско интервю, така че тук акцентираме само върху най-ярките противоречия, изграждащи абсурда.

И още едно противоречие, не само президентско, но и масово: „То не е възможно братска Русия да иска да ни погуби ведно с целия свят:
– Няма да го направи, защото е добричка!Значи, да си я обичкаме!
– Може да го направи, защото е сила-силовита! Значи, да я слушкаме, че инак… ще ни погуби. (Каквато е добричка!)“

Някои наричаха такива азбучни противоречия „диалектика” и ни учеха, че била нещо хубаво. Пропускаха да кажат само, че хубавото е за диктаторите.

Ще отбележим, че макар да не е ясно каква е у нас пропутинската група количествено, в качествено отношение тя е свръхпредставена в най-висшите ешелони на властта – от президента през парламента надолу, плюс националните медии. Как се стигна до такова абсурдно политическо положение и поведение?

Б. Хипотези

Морална нормалност и статистическа нормалност в България

Горчивата критика на Превер се основава на елементарна дидактичност: Майката, Бащата и Синът са учили в черквата, в училище и вкъщи що е човещина и оттам – „правилната реакция” спрямо една война. Примерно (разказано с наши думи): Войната удря по душевността на човека. Удря душата най-тежко чрез смъртта, осакатяването, спомена за преживяната физическа болка и разнищващия ужас. Така нахлува тя в семейството на загиналия и ранения, в душите на всички, които го обичат и познават. Мъката може дори да убие близкия човек и белязва до живот всички, които я преживеят.

На подобна човещина са учени и семействата в България. (Е, по комунистическо време в повечето случаи не от църквата.) Какъв ефект можем да очакваме върху населението на страната?

Първо, да погледнем обективистично: да видим частта на засегнатите в пропорция към цялото. Историческата статистика отчита, че в десетилетието на войните за обединение на България, 1910–1920 г. (включващо Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна), загиналите ни са около 140 хиляди души. Ако приемем „на око”, че усреднено за смъртта на всеки от тях са жалили по 10 души, това прави един милион и четиристотин хиляди травмирани от войната хора. През 1920 г. населението на България е кръгло пет милиона – следователно над една четвърт са били душевно наранените. Такава масова травма формира общност, която би могла да стане основа на едно общество на спомена – спомен толкова по-жив, колкото повече жива болка е изпитана по убитите, и толкова по-ценен за общественото развитие. Едно от следствията е, че така развитото общество ще забелязва всяка нова война по най-ранната ѝ симптоматика и ще знае какво да прави, ако тя все пак избухне. Такъв тип реакция би била характерна за едно общество, което ще наречем общество на моралната нормалност. Но в България такава реакция не е била регистрирана – нито научно, нито поетично.

Защото много често (не, най-често!) нещо, което е нормално за някои, за други не е; и често (най-често) мнозинството не реагира морално нормално. Морално нормално е тези хора да ги боли, но и трите ни примера дотук показват, че масовото поведение е поведение на хора, които не ги боли, по-точно: на хора, за които онова, от което би ги заболяло, не съществува, те не го „забелязват“, при това „невиждането“ е несъзнателно; т.е. установяваме – и в България като по света – разминаване между морална нормалност и статистическа нормалност. Статистическата нормала се получава, като усредним най-масовия тип поведение. А реакцията тип „морална нормалност” поначало е реакция на едно малко малцинство.

Реализъм по нашенски

Групата на статистическата нормалност чувства, че е мнозинство – и това чувство – че противостоенето е „много на малко”, е достатъчно за такъв тип съзнание. (За това съзнание научни доказателства не съществуват.) На свой ред това чувство за масовост поражда усещане за сила, което пък произвежда спокойствие. Общият резултат е масов политически непукизъм, който може да бъде сумиран в такава примерно „идеология”: „Ние сме реалисти, защото виждаме обективната реалност, и гледаме само обективната реалност, защото останалото… не е реално! Войната на Русия против Украйна е обективна реалност, но на територията на Украйна. Обратното, разни заплахи, изказани от официална Русия (като световна ядрена война и под.) не са реални, те са само руски пропаганден PR за плашене на противника. Като не са реални, няма да се плашим от тях. Следователно няма защо да се плашим и от войната, важното е, че тя нас не ни засяга реално. Така ли е – така е, на нашите глави бомби не падат“. (Че ги е страх от бомбите си е разбираемо, но и затова приказките за невъвличане и за мир хващат дикиш.) Разсъждения с „ако”: ако победят руснаците, ако победят украинците – те са да си чешат езиците телевизионните смешници. Аз да се огранича до онова, което е в досег с мойта ръка – че то на мен чака!”

Редом с този „нереалистичен реализъм“, който е сляп егоизъм par excellence, действа и съпротивата спрямо взимането на страна. Затова по българските медии се чува само „войната във Украйна“, сякаш войната е част от географията! Нагло некултурният като цяло медиен български език в случая с тънка филологическа чувствителност прави ненатрапчив политически избор. „Войната против Украйна“ е вземане на страна от човек, който знае и разбира какво се е случило и се случва; масовият човек, възпитаван и подкрепян от масовия медиен журналист, твърди, че не знае кой крив, кой прав, „защото всички лъжат“. Пак пример за статистическа нормалност – защото в такава ситуация на противоречащи си съобщения, всеки човек е длъжен сам да поеме риска да отсъди кое е истина и кое – лъжа; и да понесе последиците от това свое отсъждане…

Реалисти по нашенски

В началото на 90-те години на миналия век се появи Perestroika примитивна, съветска още компютърна игра, в която се бореха две групи – на „демократите” и „бюрократите”. Може в СССР да е било така; във всеки случай по онова време и у нас представата беше, че конфликтът е между тези две групи. Сега сме наясно, че единствено вярна тук е думата „конфликт”. У нас и тогава, и сега против демократите са друг тип хора. И именно те са благодарната аудитория на нашия абсурден натовски президент-путинист. За да ги видим обаче, трябва да се откажем от политологическата оптика и да прогледнем историко-антропологически. Веднага ще съгледаме едно общество, все още помнещо (като пре-предаващи се поведенчески схеми) родовата диктатура на старейшината. В Русия е ефективна простата корупция: човек трябва да разбере кой е баринът, за да го подкупи и да си свърши работата, защото ако сбърка и подкупи някой холоп, язък му за парите!  А в България, за да си свърши работата, човек трябва да разбере кой изпълнява ролята на старейшина на рода – за да го признае за патрон, на когото да се предложи като клиент. И ако патронът даде да се разбере, че клиентът трябва и да му брои пари, това вече не е корупция, а договорни отношения, нормални в контекста на патроната.

Патронатната пирамида на „социалистическото общество“

към 1960 г. се консолидира като система от патронати, срамежливо наричани „връзки”. Смеехме се на констатациите на Радой Ралин, не вярвайки, че са проникновено-сериозни:

Без да са решителни и дръзки,
тез въпроси мира ми не дават:
Как се хранят, дишат, размножават,
хората, които нямат връзки?

Неслучайно за връзките говореше този дързък поет, обществото не говореше, защото не искаше да мисли за тях, та да може да си ги ползва с чиста съвест; реакциите към темата бяха от типа: „ми това се знае”, „то си е естествено”. Очевидно през ум не ни е минавало, че може да има общество, построено не на тоя принцип. А и винаги се намираше някой осведомен, който изтъкваше, че „връзките играят и на Запад”, което бе вярно (както и когато се споменаваха сталинските лагери, в „отпор” се казваше, че и на Запад има полицейски произвол – което също бе вярно). Но на Запад не връзките изграждаха цялото общество като йерархия от патронати. А в България най-горе, като capo di tutti capi, стоеше др. Т. Живков; той бе изградил тоталния си патронат от реални зависимости като неявна структура, паралелна на явните партийна, чингизка и държавна власти. Така следователно патронатът бе четвъртата властова структура, най-действителната и най-скритата, невидима зад параваните на другите три. Живков бе успял да включи в тази патронатна йерархия почти всички комунисти, участници в Съпротивата преди 9.IX.1944 г. Както – изцяло – и всичките пирамиди и пирамидки под тях[6]. В резултат България принадлежеше на членовете на тази грандиозна патронатно-клиентурна пирамида. А някакви си „бивши хора” с „неправилен” буржоазен произход, или някаква си „гнила интелигенция”, мнозинството от която публично трябваше да раболепничи, за да се смили простата власт и да ѝ прости интелекта – те само бяха допускани да обитават страната.

Такива нагласи не са само лични, те се препредават и преутвърждават чрез семейната култура: „Аз и днес не съм никой, но дядА ми беше Цар на еди кой си окръг!”, или „шАфьор на Царя”! Да, България беше на портиера в не по-малка степен, отколкото на министъра, който го е назначил портиер в министерството си, защото му е селски, но и портиерът, като клиент, беше съсобственик на страната заедно с патрона. Пък на самия портиер – „той е от министерството в София”, са му клиенти половин село (другата половина са клиенти на родата на министъра). А чрез реално овластения патрон и клиентът му има част от реалната власт. Затова с основание се преживява като съсобственик на държавата. Тя не просто „стои зад гърба му” – тя му е в ръцете!

Когато на 10.11.1989 г. капото падна, цялата пирамида се срина. Грамадната част от пирамидните хора, както знаем, особено бившите ченгета, ловко отскочиха от срутването и мнозина от тях в новите условия имат повече пари и водят по-охолен живот. Но си нямат едно: България. България сега е ничия. Затова и всяка популистка партия, виж ГЕРБ, цели „реалния комунистически идеал” – безсрочна патронатна собственост над страната. Но все пак си знаят, че винаги ще бъдат не собственици, а най-много наематели, и договорът им се преразглежда на всеки от поредните задължителни избори.

За хората от бившата патронатна пирамида това е непростима историческа кражба. И „Кой ни открадна България? – Американците! Те унищожиха комунизма и ни оставиха без бащиния! – Кой се изрепчи на тия американци? – Путин! – Значи… ние сме за Путин!”. Късо съединение ли? Уви: ментална реалност.

Допълнителен ирационален момент е, че хора с такива нагласи отлично си дават сметка, че дори да се сбъднат красивите им мечти и Путин някак да надделее над Америка, няма да се върне „благочестивото”: който и да надделее, България никога вече няма да бъде тяхна собственост. Тогава защо са за Путин? Ами просто от чиста злоба, породена от безсилна отмъстителност. „Аз да си им напакостя!” (То се знае на кои!) Без да включим тази злобица, никога няма да разберем поведението им, ако го търсим чрез рационални политически мотивации. Както няма как да отгатнем защо един келнер плюе в супата, която сервира, ако не знаем, че като плювне, излива си злобата! (Злобата може да е лична, социална, всякаква – това в случая не играе роля.) Горкият клиент няма и да усети плюнката, но оня си е отмъстил! А ако речем рационално-политологически да анализираме поведението на тоя келнер – няма да го разберем никога. Той нали е келнер, значи се стреми да бъде добър келнер, за да напредне? България, за да напредне, нали се стреми да е добра демокрация и добър член на НАТО? Ама келнерът плюе в супата! Ама България е за Путин!

България като ямà 

Ще предположим сега и главната причина, поради която тези днешни хора на дребната гадост съзнават, че „тяхната България” е вече невъзвратима. Защото за тях, хора по манталитет селяни-традиционалисти, всичко извън тяхната лична „държава” – къщата и двора наоколо ѝ – е „нещо, което не е мое, но бих искал да е”. Когато мога, крада кокошката на съседа или тровя кучето му да не ми лае; когато мога, подоравам синора и крада една-две бразди земица. В случая „когато мога” значи: „винаги, когато няма опасност да попадна под санкцията на старейшината на рода/селото”. Блестящ анализ на такова поведение прави пак поет, макар и в проза: Георги Божинов в Калуня-каля. Хората от селата, съседни на бунтовното село, го бастисват не защото имат историческа вражда или защото то е друговерско: ако беше така, нямаше да чакат бунта, за да го направят. Правят го, когато вследствие от бунта властта поставя това село извън закона, значи грабежът и палежът са разрешени, и изобщо е разрешено всичко – щом няма власт, която да ни спира, няма и Бог, който да ни спира. Е, за нашите членове на патронатната пирамида самопреживяването „България е наша” се операционализираше като „всичко в България е свободно за ямà[7]. Защо ли? Защото – казва ни го малцинството на българските историците със съвест – така функционираше комунистическата диктатура. С пояснението „Мога да грабя всичко и да насилвам всекиго с разрешение на Началството”. След хаоса на преходния период, при консолидирания патронат (съвпаднал с овладяването на властта от Живков) всеки клиент знаеше каква ямà му се полага и каква – не; знаеше и че ако престъпи границите, рискува сам да се окаже извън патроната и имането му да бъде разграбено от довчерашните колеги-разбойници. Ето затова имаше ред. Предимно по този ред жалят днес онези, които кълнат демократичното „безредие” с дрезгавия глас на допотопни съветски грамофони.

България като „бЛъгария”

Въз основа на ред проучвания на общественото мнение, започнати от средата на 90-те години на миналия век, емпирично сме установили (както и други колеги), че в ситуация на анкетиране голяма част от респондентите лъжат за мнението си, дори и да не се съмняват в гарантираната анонимност – сервирайки мнения, които смятат за приемливи и престижни. „Политическа коректност”, респективно „светско говорене” в българско хорово изпълнение! Доказахме това за себе си чрез дублиране на количествената социология с „вживени” паралелни антропологически наблюдения. Масовата негласна подкрепа за Путин е частен случай на такова общопрактикувано лицемерие. Негласна, защото днес у нас открито да изокаш „Да живее Путин!” би прозвучало някак непривично, неприлично – и неизгодно по много причини. Но пак има чалъм: ще използваме историята, ще се прикрием зад всички вехти клишета като „благодарност на България към Дядо Иван”; или зад псевдорационализми като „славянска общност – Евразия”, или зад откровените лъжи, че и преди, и сега „Красная армия всех сильней – та ние да си опичаме акъла…”; или зад „миротворство” от типа „Убитият – убит, да бъде мир за убиеца!”. (Друг наш поет, Александър Геров, стигаше до обратното заключение: „Битият – бит, да емнем побойниците!”. Но както вече стана дума, това е гласът на моралната нормалност, а тя е в толкова малки количества, че не достига да стане мая за общностно поведение.)

Обратноготовност

Тук има обаче и един мерзък нюанс. Защото онези, които – както споменахме – са готови да подкрепят Путин, стига да е против омразната им Америка, бяха готови и за Украинската война, при това още преди да е избухнала. С едно уточнение: готови за една Украинска-война-в-която-победата-е-за-Русия. А поне част от тях са винаги готови за всяка война, в която би победила Русия!

И след като у нас това върви всекидневно – прикрито, полуприкрито и открито (по примера на президента ни), каква готовност за война, в която България да помага против Русия? Абсурд, както беше казано.

Досега двама (2!) души станаха публично известни със смело и точно антипутинско поведение и ни омиха очите, не само като българи, но и като човеци – Христо Грозев и Манол Пейков. (Знаем, че има и други, обществено по-малко знайни и незнайни.) Но тези двамина са изключителници, „правилниците” сме ние, останалите. Ние, които не сме готови нито една война да преживеем като наша, т.е. като наш личен провал (провал, за да не кажем престъпление против човечеството).

И едно следствие

В резултат от патронатния ни стил на живот, исторически усвоените клиентелистки практики и носталгията по българската държава като ямà, ние масово разбираме руснаците и не разбираме украинците.

В Украйна руснаците убиват невъоръжени, грабят, изнасилват – но нали това именно е ямàта! Държавата Русия издигна ямàта до държавна политика. Нашият натовски президент показа, че разбира едната страна: „Крим е руски, ами какъв да е?” И че не разбира другата – тия странни украинци искат оръжие, за да се защитават, вместо да молят за мир.

Украинците се обединиха (Не може да бъде!), казаха, че си струвало да умреш за някаква си корумпирана, измислена държава (Глупости!), и взеха, че превърнаха тези думи в дело (Тия са луди!) – започнаха да умират, но и да убиват братския руски народ, все едно че са в някаква Отечествена война (Перверзия! Луди за връзване!)?

И това (изразеното отношение в скобите) не е някаква нагласа ad hoc – в България тя е пробвана и апробирана исторически. Това е отделна тема, тук само ще я маркираме под рубриката „Комплекс Епопея на забравените”. Ние не разбираме въстаналите батачани, но разбираме отлично техните комшии грабители. Всъщност (тайно са били уверени „нормалните” българи и тогава, пък и сега) – батачани всъщност не е имало, статистически ненормалното практически не съществува…[8].

Поетът на Епопеята завърши един друг свой труд (който учим в училище, и се научаваме – кой на българоведение, кой на патриотарство, всеки според мярката си) с убийственото изречение: „Този луд бе единственият, който се осмели да протестира”. Родното у-ще почти век и половина подминава срамежливо очебодните изводи от този текст, тъй енигматичен за него. Явно и за нас, добрите му ученици.

П.П. В такива разсъждения е по начало неясно кое трябва да преобладава – болката или гневът. Но войната продължава. Офюлс може да остане при „скръбта и състраданието“, когато колаборационизмът е свършил. Ние – не. Ние сме гневни.

Съавторите

Лиляна Александриева е киновед, съставител на сборника с репортажи и интервюта на журналистката Румяна Узунова „Някога, в 89-а”, както и на сборника (заедно с Александър Каракачанов) „Независимо сдружение Екогласност 1989”.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Съосновател на неформалното сдружение „Екогласност“ и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.

––––––––––––––––

[1] Завръщане от звездите. Изд.Георги Бакалов“, Варна, 1979, с. 87.
[2] Всекидневие тук е казано в социологически смисъл. Главната – но само главната – характеристика на този термин е автоматизъм; оттук, живеенето се оказва сякаш безучастно и най-вече безсъзнателно; и т.н.
[3] По стилистични съображения си позволяваме, излагайки чужда и частична позиция, да я изразим персонифицирана и универсализирана: така тук говорим от първо лице множествено число, нататък – дори от името на България, но от контекста би следвло да е очевидно, че тези словоупотреби трябва да се приемат в подразбиращия се отстранен и ограничен смисъл. И че не означават твърдение, с което сме съгласни лично, нито че са валидни за „всички нас” или „всички в България”. Водим се по Флобер, който, като бил разкритикуван от едного за неяснотата на изречението „Тя духна свещта”, отвърнал, че вярно, правилно било да напише „Тя изпрати струя въздух от устата си с цел да угаси пламъка на горящата свещ”.
[4] Марсел Офюлс (род. 1927 г.) е френски режисьор, автор на документалния филм Скръб и състрадание (1969), в който дегероизира ежедневието и реалностите във Франция на Виши.
[5] Marcel Ophuls: Le Chagrin et la Pitié. Филмът е достъпен например тук.
[6] Веднъж установена, патронатоклиентурата ирадиира и става общогосподстващ начин на функциониране на държавата. При икономиката на дефицита, ако някой най-добросъвестно иска да си свърши работата и да си изпълни плана, отива с прасенце подмишница при началник, на когото не е клиент – и прасето му е средството да си купи „временно членство” в неговата клиентура; и началникът осигурява нужния за работата дефицитен артикул. През 1987 г. Петър-Емил Митев организира проучване на бюрокрацията и отношението на властта към нея, в което съавторите участваха; част от работата бе изчитане на цялото течение на вестника на властта Работническо дело, в което десетилетия наред еднотипно се разказваха и заклеймяваха подобни практики; материалът завършваше с „Докога?“ – и после нищо.
[7] Ямà (тур.) – всичко, което може да бъде заграбено.
[8] Забравените поборници станаха незабравими и бяха вдигнати на знамената – защото вече бяха мъртви. Принципът на статистическия нормалник е, че герои сред живите няма – така че всъщност имало ли ги е някога наистина? Същият комплекс проработи след Десети ноември – не е имало противопоставящи се, лъжат ни, всички са били ченгета!

Деян Кюранов, Лиляна Александриева
13.02.2023

Свързани статии