0
3599

Объркване на жанровете

Иван Станков

Жалбите по състоянието на езика са перманентни. Мисля, че това се отнася за всички епохи. За по-новите – със сигурност. Жалби по езика на литературата, езика на медиите, езика на политиката. Тук предлагам по-странна жалба – по добрите стари жанрове. Езикът, естествено, ще бъде винаги в съседство.

Днес дори учениците знаят позицията на Волтер: да защитава до смърт правото на инакомислещия да изрази идеята, с която самият той не е съгласен. Волтер и въображаемият му опонент са се намирали на територията на дебата, убеждавали са се един друг в правотата на собствената идея, не са стигнали до обща теза и това са думите, казани на раздяла. Нещо такова се случва около Брекзит.

Брекзит на нас не ни харесва. Но не можем да си затворим очите за начина, по който Великобритания следва пътя на Процедурата. Жанра на Процедурата. От напипването на определена обществена нагласа, през подлагането ѝ на обсъждане, през референдум и цялата последвала политическа работа – вътрешнопартийни, междупартийни, парламентарни и международни преговори. В основата на целия този процес неизменно бе употребяван основният инструмент на политическия живот – убеждаването. За Тереза Мей това май се оказа основно занимание през последните две години – да убеждава.

Именно убеждаването като най-важен инструментариум липсва на българския обществен живот.

Убеждаването е съпътствало неотстъпно развитието на човечеството. С това се занимава Сократ в диалозите на Платон, с това се занимават и средновековните, и ресенасовите, и просвещенските философи (неслучайно много от творбите им имат диалогична формална структура). Убеждаването има наджанрова природа (Н. Коперник и Г. Галилей не са философи!) и държи в обвивката си всички родове на знанието, включително и политиката като своеобразен синтез на различни клонове от живота (идеологически, икономически, културен).

Понеже дебатът по природа сблъсква поне два различни варианта за възможно решение, политиката е наложила като основен жанр политическата реч. Който е разгръщал дневниците на Народното събрание, не може да не се е възторгвал от речите на Петко Славейков, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Димитър Петков, Стоян Михайловски и колко още от строителите на съвременна България. Но и разлистването на книгата на Симеон Радев с това заглавие би било достатъчно за съвременния човек, за да се възхити от състоянието на тогавашния политически език, на тогавашната политическа мисъл. И няма как да не му стане тъжно от днешните преки включвания от Народното събрание и от новинарските емисии.

Защото дебатът не само предполага, но задължително изисква политически речи, политическо убеждаване с различни и противоположни аргументи. Формулирането на идея, разгръщането ѝ, аргументирането ѝ, резюмирането ѝ – днес като че ли са старомодни „ораторски“ отживелици.

Около Брекзит тъкмо това видяхме – че някъде по света те не са отживелици. За жалост у нас всички те са архаики, системно избягвани в българската политическа разпра, където има всичко друго, само не и идеи, само не и политическа мисъл. Това е причината и за сриването на политическия език.

Политическата реч в качеството ѝ на основен жанр у нас е пометена от жанра на репликите и дупликите. Затова дебатите приличат по-скоро на квартални караници. От двайсет години не сме чували някой да излага системно и аргументирано политическата си идея. Помним 800-те дни, които ни деляха от Ханаан, помним разпределянето на порциите, а после и автомагистралите като резюмета, които игнорираха потребността от дебат, от убеждаване. Това идеи ли са? Всички партии прочетоха Истамбулсктата конвенция, както хлебарките четат написаното за хлебарките в корабния дневник от финала на Радичковия „Ноев ковчег“. И това беше големият дебат върху конвенцията.

Не е задължително да бъдеш оратор като Чърчил, Мартин Лутър или Кенеди и да оставиш след себе си запомнящи се изречения. Но да убеждаваш хората, че твоята идея е по-обоснована, по-перспективна исторически – това е задължително. С Макрон може и да не си съгласен, но това е мислещ, спорещ, дебатиращ човек и ако ти си несъгласен с него министър-председател, трябва да опиташ да го убедиш в правотата си или да се съгласиш с него. Но задължително да дебатираш. Да убеждаваш. Езикът няма значение, има значение мисълта, идеята. Ако не го правиш – боиш се именно от езика на мисълта си, не от българския си речник.

Страхът от истината винаги се трансформира в страх от езика. Прост пример: никой в България след 1989 г. не обяви, че страната ще строи капитализъм. Никой не подложи на дебат пътищата за използване на предимствата и за заобикаляне на недостатъците на капитализма в съвременни условия, самата дума беше опасна, с нея можеше да загубиш всякакви избори. Същото се отнася и до промените в курса на самите партии. Кой и къде успя да убеди като с магическа пръчка левите избиратели да прегърнат НАТО като своя идея? Може би Г. Първанов на шествието в подкрепа на Милошевич? Ако той беше убеждавал за НАТО вътре в партията, щеше да загуби всичките си позиции.

Страхът от езика е страх от идея, която трябва да се изговори. Сега политиците ходят по всякакви тържествени поводи и там им се предоставя думата. Произнасят „слова“. Тържественото слово е също политически жанр, от него също са останали фрагменти („Господин Горбачов, съборете тази стена!“). Днес комай това са единствените квазиполитически речи, които чуваме. Но министър-председателят, по условие най-убеждаващата политическа фигура в един нормален политически живот, дори към тях не посяга.

Като най-висок политически жанр се утвърди интервюто. Няма значение дали е в „Панорама“ или при Слави. Защото то предполага последователни кратки отговори на последователно зададени кратки въпроси. Не се налага да строиш дълги и сложни мисли, понеже идеята наистина е сложно нещо (помните ли Достоевски в „Бесове“: да режеш глави е лесно, трудно е да имаш идея).

Най-непростими в последно време са кражбите от системата на академичните жанрове. Много от политиците просто се размазват при употребата на словосъчетанието „моите студенти“. Не само защото скромно афиширания академичен статус им е непривичен, а защото студенти има само в аудиторията. Само там те са нечии.

Голямо разпространение добиха и титлите! Д-р Доган, доц. Игнатов, проф. Иванов. Доган може да е най-великият философ на всички времена и докторската му дисертация да е най-високото постижение на човешката мисъл, но той никъде и никога не се е появявал публично в друга позиция, освен политическа, където „д-р“ не значи нищо, абсолютно нищо. Оценявам подобен тип публични употреби на научни степени и звания като комплексарски, подмазвачески, лицемерни. В политиката няма студенти, асистенти и професори.

Но да оставим степените и званията. Напоследък се наложи модата политиците от върховете на пирамидата да ходят из столицата и из провинцията на срещи с академични общности. Не просто за обикновена среща, а за да изнасят там лекции! Лекции!

Лекцията е споделяне на натрупано знание, с кратко историческо въведение, с преглед на съвременното състояние на проблема, с излагане на някаква нова, оригинална идея, колкото и малка да е тя. Задължително по проблема, по темата на лекцията. Някой да помни идеята на някоя от тези стотици лекции, дето пълнят новинарските репортажи? Да помни поне поставения проблем? Не. Това е същото махленско говорене, най-често срещу някого и срещу нещо, „реч“, състояща се от реплики към отсъстващия опонент. За убеждаване и дума да не става.

Не беше пощаден и семинарът. Всички партии провеждат семинари с „младежите“ си. Не знам какво точно представлява това нещо, но знам какво е академичният семинар. За него студентите се готвят предварително, работят върху самостоятелни задачи, пишат експозета върху досегашните натрупвания по въпроса, разговарят, обсъждат идеите и възможните гледни точки, дискутират. Ако партиите обучават на подобни форуми „младежите“ си в това как да бъде ударен противника на изборите, как да правят партийна кариера и да спазват партийната дисциплина, това си е най-просто партийно обучение, едно ускорено АОНСУ. И в никакъв случай семинар.

Партийните политически кадри, които иначе са естествено необходими за политическия живот, у нас са изцяло практически и прагматично ориентирани. Кой е предпочитаният философ, социолог, антрополог – на която и да е от парламентарните партии? Каква изобщо е идеологията им, коя е идеята им, която да мине през изпитанието на предизборните или парламентарните дебати?

Политическият език липсва на съвременната българска сцена, но това е видимият дефицит. Невидимият, същностният дефицит е дефицитът на политическа мисъл. И тук организираната посредственост е победила. Не знам дали това е поправимо.

В края ще си позволя един исторически пример, кратка извадка от портрета на Димитър Петков – Свирчо, опълченец по времето на Освободителната война, след освобождението кмет на София, по-късно и министър-председател, пламенен оратор. Портретът е направен от Симеон Радев в „Строителите…“:  Хъш по начина на живеенето си, Петков нямаше нищо от непобедимия мързел на хъшовете. Той бе, напротив, крайно трудолюбив и редовен в службата си. Той не бе ходил никак на училище; азбуката бе научил от народните хора, с които дружеше преди Освобождението.“ И днес имаме маса подобни партийни деятели от всички партии, така че конкретните аналогии са възможни във всички политически посоки. Следват обаче още няколко реда, за които трудно биха могли да се намерят аналогии: Непрекъснатото му усилие да се самообразова е един от трогателните примери на българската енергия. Във време на окупацията по цели нощи той преписвал от край до край в. „Марица“, за да се научи да пише правилно. След това учел наизуст уводните статии, повтарял си постоянно фразите, които му бяха направили впечатление, и сетне сам се опитвал да съчинява. Амбицията на младия самоук не се задоволяваше с това: той поиска да изучава френски език…

Подобен е пътят и на Захари Стоянов от котленски овчар до Председател на Народното събрание и до върховете на българската литература. На такива хора какво да им кажеш? „Ашколсун!“, като дядо Славейков, или „Конгречулейшънс!“, като Б. Борисов.

Публичността е пълна с недоволни текстове на „разни интелектуалци“, които не давали никаква смислена идея, а само мърморели. Но лошо ли е да се препоръча на политиците нещо много простичко – да се образоват като Д. Петков или като Захари Стоянов. Да се образоват и да се квалифицират в собствената си област – политиката. Нали когато кандидатстваш за каквато и да е работа, винаги те питат за квалификацията.

Тогава може и езикът, и жанровете да си дойдат на мястото.

Проф. Иван Станков преподава българска литература във Великотърновския университет. Преводач от румънски език. Автор е на книгите: Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников (1992), Йовковото творчество (1995, 1999), Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов (1996), На пътя на историята. Творчеството на Димитър Талев (2001), Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм (2010), Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век (2012). За книгата си Спомени за вода (2014), за голямото художествено майсторство, с което разработва един личен път чрез „истории, заминали по водата“, той получи втора награда на Портал „Култура” в категория „Проза”.