Начало Книги Библиосвят Обятие към всичко
Библиосвят

Обятие към всичко

Божидар Кунчев
28.11.2016
1702
kanchev
Николай Кънчев

„Бяла врана“ в поезията ни, Николай искаше да лети нависоко, в едно небе, където можеше да се диша свободно. Той казваше, че би могъл да живее и без стихове, но само в свят, „за който те ратуват“.

Във „Ван Гог“, едно от ранните му стихотворения“, ще прочетем:

Да казваш с точност
всичко за света,
но никой да не вярва.

Още тук се виждаше, че Николай Кънчев е „извърнат към други хоризонти“. Той говореше за Ван Гог, визирайки чудото на неговото мислене и рисуване. Но той изричаше и кредото си на творец, който ненавижда утъпканите пътища. Това бе кредото му на поет, поискал да говори с езика на една съвършено друга истина. С истината за онази простота, която имаше предвид едноименното му стихотворение. Това, което не можехме да усетим или да проумеем, непрекъснато привличаше зрението му. После словото му го превръщаше в мисъл и образ, с които той се приближаваше все повече до точната истина. В „Поетическо изкуство“ Кънчев твърдеше, че красотата е „на отсрещните позиции“. За поет, който имаше едно „по-мащабно съществуване“, истината и красотата не можеха да бъдат на друго място. Те бяха на „другия бряг“, към който се бе запътил още Пенчо Славейков. За достигането му бяха нужни други думи и поетически синтаксис, способен да изрази ритмите на преходното и вечното. Така изкуството, което Кънчев искаше да сътвори, трябваше да бъде за „времето преди времето“ („Изкуство“), за силата на Словото преди словата ни, с други думи – за един смисъл, различен от забравения смисъл на живота и човешкото съществуване. За Кънчев (и това са внушенията на цялата му поезия!) животът трябваше да бъде възвишена музика, тържество на естественото, на онази първозданност, без която животът се превръща в аномалия. Колко по-различна бе защитата му на живота! И ако словото му беше славослов, той бе така чужд на онова фалшиво жизнеутвърждаване в стиховете на казионните автори. Затова и споделеното от Кънчев в „Ловен рог“ бе позиция, на която той остана верен до края си:

Аз няма да отида никога
и никога ръката ми не ще посегне
на моите природни образи.

Това „природно“ бе идеята му за едно чисто човешко съзнание, за морал и порядък, които да не са плод на човешката поквара. „Варварите не четяха книги,“ но можеха да чуват и разбират гласа на звездите. Кънчев искаше и човекът да развие в себе си този „варварски“ слух. Искаше му се да стане нещо с човека и той да придобие това, което ще го спаси от гибел. Жаден за познание, вярващ в просветлението на човека, той твърдеше, че истината не се постига от „мозъци с монтирани ръце“. Заради подобни стихове Николай Кънчев сам си подписа тежката присъда. Не повярвал в мечешките услуги на езика, който бе изпразнен от значимо съдържание, той потърси изначалния смисъл на онова, което се нарича „любов“, „красота“, „чистота“, „смях“:

За любовта, но за любовта без думи.
За красота, но за красота без дрехи.
За чистота, но за чистота без хумор.
И за смеха, но за смеха без хора

Колко впечатляващо бе умението му да превръща и най-обикновеното в чудо, да одухотворява наличния свят, за да го превърне в поезия. Ето няколко примера в това отношение: „Птичето перо е миглата на висината“, „Дъгата е поклонът на дъжда за сбогом“. А каква находка бе и стихът му: „Аз, / толкова самотен, че още малко и ще съм вселена“. Стиховете му се извисиха до поетичното в самото битие, а това бе и отколешният му замисъл да направи от тях едно изкуство извън човешката обусловеност. И така те да разкрият богатствата на чистото познание.Това бе неговият живот с изкуството, „отминал всякаква причина“, живот на постоянна будност, без която е невъзможен полъхът на празнотата, както я разбират на Изток. И както я разбираше самият той, който веднъж ми бе споделил: „Дълбочината на поета може да се нарече изчерпаната до последна капка негова бездна, за да се появи първата капка на постигнатата празнота“.

„Бяла врана“ в поезията ни, Николай искаше да лети нависоко, в едно небе, където можеше да се диша свободно. Той казваше, че би могъл да живее и без стихове, но само в свят, „за който те ратуват“. На овехтелите и безсъдържателни мисли той противопостави личните си „природни образи“. Те бяха и дързост, и смирение пред тайните на битието. Те си остават и сега несравними жестове на артистичност и вдъхновение, на ведрост и преклонение. Не бе случайно, че той превърна поета в една от централните фигури на творчеството си. Пешеходец, „ковчежник на думите“, едно „обятие към всичко“ – това е поетът в стиховете му, този извисен и търсещ дух, който апелираше за разместване на пластовете в съзнанието, което трябва да отиде по-далеч от отчаянието и раздвоението. И всичко това бе заради жадуваната „пълнота на живота“. Ще се позова на едно от изстраданите му убеждения, според което творчеството е „единствена утеха след разбитата надежда, че човешката природа би могла сама да се постигне“. Той не хранеше илюзии, че в съвременния свят ги има условията за човешкото ни пробуждане. На това се дължаха и тревогите му. Затова и намери опорната си точка в онова творчество, което според поета Кенет Уайт, превеждан от Николай Кънчев, е „поле на живота сред стерилната баналност на унилата продуктивност“. Той искаше и в поезията „да разговаряме на нов език от днеска“, но знаеше, че винаги ще бъде самотен в света на късогледите. Обръгнал на догмите и лъжата, презиращ онези „пожарникари“, които гасят топлите ручеи на живота, той не се умори да им се опълчва с вярата си в човека като цел сама по себе си. Напреженията в стиховете му се предизвикваха от сблъсъка на две противоположни ситуации – тази на стеснените предели и другата – на белязаното със знаците на универсума съществуване.Сред малкото поети, към които Николай изпитваше трайна почит, бе и Пенчо Славейков. Неведнъж ми бе изтъквал колко значимо е споделеното в Славейковото стихотворение „Обичам“. То говори много и за духовната същност на Николай Кънчев:

Обичам туй, което е предтеча
на себе си и път само си грей;
уста, реч още дето не изрече,
усмивка, дето още се не смей.

Той можеше да се подпише и под други два стиха от цитираната творба: „и свойта цел не в онова намира, / което други своя цел зовът“.

Всяка от книгите му ни показваше как да се ориентираме „в движението на нещата“. Започнал творческия си път с разбирането, че „изворите на поезията са небесни“, наложил в представите ни образа на поета, който не би си изкривил душата, дори и ако потрябва за „бастун на Бога“, той защити онова, към което го бяха призовавали духовете на Паскал и Буда, на Хераклит и Лао Дзъ. Така поезията му премина оттатък познатите хоризонти като образност и мисловност. Афористичният блясък й отреди и провокативна роля. Нейната вътрешна енергия се захранваше от познати и непознати източници, които принадлежат на световната култура. Но въпреки това две неща останаха задължителни за нея и Николай не се отказа никога от тях – от българското в своята душевност и от идеята си за човека. Човешкото, истински човешкото беше първото и последното в съзнанието му. „Изчезне ли човешкото, и морските сирени си остават неми риби“, ще прочетем някъде в поезията му.

Приятелят му Кенет Уайт бе казал, че е възможно „да се сътвори извън напиращия хаос и чистото създаване един поетически свят, по-малко тесен в своите концепции, по-малко механичен в своето движение“. Ако сме наясно какво точно е поезията на Николай Кънчев, трябва да признаем, че той създаде такъв поетически свят.

Николай Кънчев е роден през 1936 г. в с. Бяла вода, Плевенска област. Следва българска филология в Софийския университет. Публикува от 1957 г. оригинални и преводни поетически произведения. Бил е забраняван за публикуване. Първата му стихосбирка Присъствие излиза през 1965 г. Следват Колкото синапеното зърно (1968), Осланям се на маранята (1981), Нощен пазач на зората (1983), Лайкучката не хапе, а ухае (1984), Отпечатъци от пръстите на Йети (1992), Балът на невинните (1992) и др. Превел е Антология на грузинската поезия, антологията Петима съвременни френски поети: Ив Бонфоа, Андре дю Буше, Жак Дюпен, Мишел Деги, Клод Естебан. Книги на Николай Кънчев са преведени в Полша, Холандия, Германия, Австрия, Чехия, Сърбия, Словения, Македония, Грузия, Швейцария, Италия, Испания, САЩ и Франция. През 2001 г. е избран за член на Световната академия на поезията. Умира на 11.10.2007 г. в София.

Божидар Кунчев
28.11.2016

Свързани статии

Още от автора