Начало Книги Изборът Огледалото на нашите злочестини
Изборът

Огледалото на нашите злочестини

Пиер Льометр
19.10.2023
2549
© crimefictionlover.com

След романа „Ще се видим там горе“ и неговото продължение „Цветовете на пожара“ дойде ред на последната книга от трилогията на Пиер Льометр – „Огледалото на нашите злочестини“ (изд. „Колибри“, превод Росица Ташева)

С майсторството на ненадминат хроникьор, боравещ охотно и с драматизма, и със сарказма, Пиер Льометр завършва своята фреска. Въпреки изминалите десетилетия от описваните събития тя изглежда поразително актуална.

Действието започва през април 1940 г. Луиз, вече на трийсет години (читателят си я спомня като момиченце от „Ще се видим там горе“), тича гола по булевард „Монпарнас“, след като е станала свидетел на покъртителна сцена. За да разбере значението ѝ, тя ще трябва да се потопи в историята на обхванатата от паника Франция. Доктор Тирион със своята трагична съдба, добрият приятел г-н Жюл, чувствителният и дълбоко почтен Габриел, готовият на всичко за любимата си Алис Фернан, многоликият манипулатор Дезире ни представят лицето на драматичната епоха на Втората световна война, с официалната пропаганда, изпълнена с фалшиви новини, с хилядите бежанци, потеглили, без да знаят накъде – все неща, които доскоро са ни изглеждали безвъзвратно отминали. 

Пиер Льометр (р. 1951 г.) е дипломиран психолог, пише от 2006 г. и е автор на дузина трилъри, два от които издадени от „Колибри“ – „Алекс“ и „Булчинска рокля“. Дотук разполага с поне пет важни награди, а четири от романите му са филмирани. Голямото признание идва с романа „Ще се видим там горе“ (2013) – наситен с напрежение и обрати разказ за Голямата война, удостоен с наградата Гонкур, плюс още осем награди, като филмовата адаптация му донася девет номинации и пет отличия Сезар. Пет години по-късно следва продължението „Цветовете на пожара“. Това е вторият от десетина романи, които писателят нарича свой „балзаковски пъзел“ и които обхващат интервала 1920–2020. „Огледалото на нашите злочестини“ е последната книга от трилогията на Льометр за периода между двете войни.

„Огледалото на нашите злочестини“, Пиер Льометр, превод от френски Росица Ташева, издателство „Колибри“, 2023 г. 

Мостът още не беше рухнал, когато Габриел и Ландрад хукнаха да бягат. Зад тях картечният огън се засилваше. Настигнаха няколко войници, които бягаха по-бавно, задминаха един запален камион. Наоколо дърветата бяха обезглавени, разпокъсани, горският път беше надупчен докъдето поглед стига. Стигнаха до мястото, където се предполагаше, че са разположени частите от 55-а дивизия, които трябваше да подкрепят, и откъдето ги бяха изпратили на моста над Трегиер.

Нямаше жива душа. Нито следа от подполковника, който роптаеше срещу липсата на боеприпаси, нито от щаба му, нито от частите, които бяха лагерували тук преди няколко часа, нищо освен съборени палатки, изкормени полеви кухни, зарязани снаряжения, разпръснати, разхвърчали се документи, разпарчетосани леки картечници със забити в калта останки. Гореше един камион с натоварен отгоре му танк, от който се разнасяше задушлив дим – военна пустиня, воняща на капитулация.

Габриел се спусна към свързочната. От нея бяха останали две размазани радиостанции, връзката беше прекъсната, няколкото мъже бяха сами на света. Габриел избърса мокрото си от пот чело.

В този момент всички се обърнаха и видяха на петстотин метра първите танкове, които бяха преминали Ардените, придружени от верижни машини. Военната колона се подаде от гората като муцуната на бавно, но яростно чудовище, обзето от завоевателен бяс, готово да погълне всичко, което се изпречи на пътя му.

Това беше сигналът. Мъжете се спуснаха към рова, изкачиха отсрещната му стена колкото можеха по-бързо и навлязоха, тичайки, в подстъпите към гората. Няколкостотин метра по-нататък попаднаха на просека, по която се придвижваше още една колона германска бронетехника, врагът се приближаваше отвсякъде.
Войниците отстъпиха по-навътре, превили гръб, скриха се зад някакви храсти и зачакаха, танковата колона нямаше край, придвижваше се, безразлична към стрелбата на френските артилеристи; поради липса на самолети, които да ги насочат, те обстрелваха зоната напосоки, като стреляха ту прекалено вляво, ту твърде далече, за половин час само два снаряда извадиха късмет и уцелиха мишената си. Германската колона жертва трите танка и безчувствена към съдбата на хората вътре, веднага заобиколи и отмина пушещата машина.

Габриел, който бе започнал да брои танковете, скоро се отказа. Със сигурност бяха повече от двеста, плюс блиндираните коли, плюс мотоциклетистите… Цяла окупираща страната армия се изнизваше пред очите на шепата френски войници, унили, изтощени, деморализирани и ужасяващо сами.
– Предали са ни – промърмори някой.
Габриел го погледна. Кой беше предал кого, нямаше и най-малката представа, но думата някак смътно подхождаше на настроението му. Колкото до Раул Ландрад, той беше запалил цигара и махаше с ръка, за да разсее дима. И тананикаше през зъби:
– Ние ще победим, защото сме по-силни!
Дали френската артилерия беше разбита или взета в плен, никой не можеше да каже.
Внезапно френската артилерия замлъкна, германската армия беше преминала, оставяйки след себе си опустошена гора, коловози, способни да поберат множество трупове, дупки от снаряди, дълбоки колкото колело на камион.
Мъжете се изправиха, погледите им обхванаха този опустошен и изоставен пейзаж, с който по неволя се отъждествяваха.
Никой не знаеше какво да правят. Следите на танковата колона ясно показваха, че германската армия се насочва на запад. Габриел беше единственият подофицер.
– Предлагам да тръгнем на изток… – неуверено каза той.
Ландрад се изправи пръв, застана в поза „мирно“, изпънал тяло и с цигара в ъгъла на устните, отдаде чест и отговори с насмешлив тон:
– На твоите заповеди, господин старши сержант!

Вървяха един час, поделиха си водата от един спасен от катастрофата бидон, говореха малко, потресени от това, което предишния ден изглеждаше немислимо. Нокаутирани боксьори. Ландрад пушеше в края на групата като тръгнал на разходка човек, развеселен от ситуацията.

От известно време светлината, проникваща между дърветата, подсказваше, че най-после ще стигнат края на гората. Къде бяха, никой не знаеше, а и нямаше никакво значение, умовете вече не функционираха. Някои неспокойно обръщаха глави назад, струваше им се, че ги преследват, че врагът е по следите им. Не трябваше да спират. Трябваше да продължат. Да бягат. На няколко километра оттам, на запад, се водеше ожесточен бой, артилерийският огън хвърляше върху небето оранжеви отблясъци.
Срещнаха и други изгубили се войници, които идваха от всички посоки. Трима пешаци, един артилерист, някакъв от продоволствието, двама слезли от влака… Как ли
се бяха озовали всички на това място? Мистерия.
– Откъде идвате? – попита един висок младеж с тънки руси мустаци, който вървеше близо до Габриел.
– От моста на Трегиер.
Войникът направи недоверчива гримаса, нямаше представа къде е това. А и никой не би се заинтересувал дори ако на Габриел му бяха видели сметката там.
– А ти?
Но войникът не чу въпроса. Продължавайки мисълта, която предъвкваше от известно време, той забави за малко крачка, за да подчертае изумлението си.
– Германци с френски униформи, представяш ли си?
Габриел го изгледа въпросително.
– Заповедта за отстъпление са я дали германци, дегизирани като френски офицери!
Той продължи да върви, говорейки с изтънял глас, все едно обзет от силна емоция.
Твърдението се видя нелепо на Габриел и това, изглежда, се изписа на лицето му, защото младежът подхвана забързано:
– Абсолютно! Шпиони, които говорели френски като теб и мен. Те са дали заповед за отстъпление и всички са им повярвали! Имали са документи от щаба, фалшиви, разбира се! Габриел си спомняше само за една орда, излязла от гората на Ардените.
– Ти видя ли ги документите? – попита той.
– Аз не, но нашият капитан да!
Къде обаче бе отишъл този капитан, никой не знаеше.
Достигнала края на гората, групата излезе на тесен път, където няколко появили се от нищото бежанци бързаха, забутали ръчни колички, от време на време задминавани от
кола или от велосипедисти, някои от които им подвикваха:
– Побързайте! Не се влачете!
Разнородният кортеж се придвижваше на три скорости, автомобилите изчезваха бързо, велосипедистите бавно, пешеходците вървяха с бавна механична стъпка като в погребална процесия.
Габриел се готвеше да се присъедини към тях, когато вниманието му бе привлечено от спряла край пътя група – трима военни около една карта, разтворена върху колелото на преобърнат мотоциклет с кош с емблемата на 66-ти пехотен полк, от който не бяха видели нито един войник. Всъщност двама офицери бяха заобиколили третия, наведен над картата. Габриел се приближи, за да види пагоните. Единият беше генерал. Съвършено неподвижна сцена, нещо като военна картина. Трима военни, застинали като свещи. Най-смайващ беше профилът на генерала, изуменият, зашеметен вид на човек, потресен от гледка, която не се вписва в жизнения му опит. Габриел се огледа и успя без усилие да сглоби в единно цяло вкаменения генерал, който се опитваше да реши задача, чието условие му убягваше, и групата одрипавели войници, безредно последвали селяните, каруците и воловете…
Ако се съди по шума, битката зад гърба им се бе отдалечила на запад. Забавен от тъжната гледка на взрения в картата си генерал, Габриел ускори ход, за да не изгуби връзка със своята група, само че група вече нямаше, групата се беше разтеглила по пътя и изчезнала в пространството.
Габриел с изненада видя Ландрад, който се появи внезапно, като дявол от кутия, усмихнат въпреки обстоятелствата.
– Ама че гадост, а! Ела насам!
Хвана го за ръкава и го задърпа към една кола, светлобежово рено, паркирано покрай канавката с вдигнат капак.
– Намерих един! – победоносно каза Ландрад, посочвайки Габриел.
Водачът, широкоплещест брюнет, чакаше заедно с млада жена, вероятно съпругата му. Той подаде ръка на Габриел и каза:
– Фелипе.
Младата жена беше дребна невзрачна брюнетка. Доста хубава, като се вгледаш. Затова ли Раул искаше да им помогне? Мъжът се усмихваше, признателен за появилата се отникъде помощ.
– Моторът се е задавил – каза Раул. – Дай да ги побутнем.
И без да дочака отговор, добави:
– Аз сядам на волана. Ти ще буташ отстрани, те двамата отзад. Хайде, давайте!
Наведе се към Габриел и весело прошепна:
– Тия не ми вдъхват доверие.
После отвори вратата и седна зад волана. Колата беше пълна с кашони и куфари.
– Живо, живо! – изкрещя той.
Габриел са вкопчи в каросерията до мястото на пътника и се обърна да погледне младата двойка отзад. С длани, лепнати за багажника, те с гримаси бутаха колата, която полека се изтръгна от мястото си до канавката.
Тогава ги задмина една бързо движеща се кола, в която Габриел разпозна генерала, когото бе видял да се взира в щабната карта.
Малко по-нататък пътят леко се накланяше, колата едва забележимо ускори, моторът изхълца, Габриел още по-силно забута, после изведнъж с нещо като силно ридание моторът запали.
– Скачай! – внезапно извика Ландрад.
Дясната предна врата беше отворена. Без да мисли, Габриел скочи вътре и седна до Ландрад, който рязко даде газ.
– Какво правиш? – изкрещя Габриел, като се обърна.
Натискайки с все сили клаксона, Ландрад принуждаваше каруците да му правят път. Габриел видя зад тях, вече надалече, младата двойка да гледа след побягналата кола. Мъжът размахваше ръка, Габриел изпитваше ужасно неудобство, но гневът му беше по-силен, той хвана Ландрад за лакътя, за да го принуди да спре. Отговорът излетя под формата на юмрук, който уцели Габриел в ъгъла на устата, главата му се удари в ръба на каросерията, Габриел се хвана за брадичката.
Полузашеметен, той не можеше да дойде на себе си, искаше да слезе, ситуацията беше конфузна, вече беше твърде късно, групата на бегълците вече се бе разредила, колата се движеше с петдесет километра в час.
Ландрад започна да си подсвирква.
Габриел се оглеждаше за нещо, с което да спре кръвта, която се стичаше от брадичката му към врата…

Пиер Льометр
19.10.2023

Свързани статии