0
1169

Оградените (2)

TNikolov

Сблъсъкът, от който със свито сърце се опасявахме през 40-те дни на протестите, се случи. След като властта сама се огради с намерението да функционира дистанционно от гражданите, след като в добавка тя реши да стовари върху „непокорните” заем от 1 млрд. лв. (въпреки отрицателните становища на известни макроикономисти), протестиращите граждани на свой ред предприеха дено(нощна) обсада на парламента.

Действието на протестиращите бе класическо: те блокираха властта в опит да деблокират обществото (по модела от зимата на 1997 г.). Изходът, намерен от властта – също: паническа реакция като при обсада; Цветлин Йовчев в ролята на Николай Добрев, може би със същите терзания („искате да ме окървавите…”); докарване на силови подразделения от провинцията; полицейски палки призори, кръв и пукнати глави; снимки и репортажи за сблъсъците из световните медии; съпричастност на еврокомисаря Вивиан Рединг, която в туитър писа, че е с протестиращите; обвинения от страна на управляващите срещу водещи медии, загдето отразявали протеста; и накрая, безпрецедентната солова акция на председателя на парламента Михаил Миков, който сам призова депутатите да не ходят на работа (!).

Ако трябва да обобщя ситуацията накратко, това е краят на политическата карантина.  Само да припомня, че етимологията на думата карантина идва от италианското quaranta giorni – от онези 40 дни по време на чумните епидемии през Средновековието, когато носителите на заразата били поставяни под „санитарен кордон”. А вече след изтичането на този срок гражданите предприемали решителни действия: чумният дом се опразвал, покъщнината се изгаряла, така че и помен да не остане от заразата. Всъщност така оцеляват гражданите на Рагуза (днешният Дубровник) през 1347 г., когато черната чума покосява 30% от населението на Европа. Оздравяването идвало след очистване на телата и душите, едва тогава личният и социален живот започвал да се гради наново – нови хора, на нови места, с нови институции. Така в Европа са се справяли с реалната чума, докато избавлението от политическата чума винаги е било по-трудно. И все пак не е невъзможно.

Окуражаващо в момента е съотношението между тревога и надежда: 40-те дни на протестите бяха този период на изпитание, който показа, че българското общество не може и не иска да живее както преди. „Не мога да живея в помийна яма” – ми каза преди дни колоездач, докато бавно, с демонстративно запушен нос, минаваше край парламента. Именно тази внезапно бликнала нетърпимост (която винаги е рожба на Духа) принуди властта да се самоогради и накара хората да излязат на улицата с усещането, че така повече не може да се живее. За да се стигне до Орешарско лято вместо Виденова зима, както гласеше един от лозунгите на протестите.

Очевидно тези 40 дни бяха необходимият Велик пост на българската демокрация (ако продължим с библейската символика: 40 дни и нощи продължават дъждовете по време на Потопа; 40 години трае Изходът на евреите в пустинята, за да стигнат Обетованата земя).

Въпросът е: как българите виждат своя Изход?

Ако говорим за управляващата коалиция, нейният „изход” е съвсем ясен: гражданите нямат право на собствен избор. Те са карантинно болните, ето защо трябва да бъдат политически, социално и дори полицейски лекувани, защото всичко се прави за тяхно „добро”. Нали знаем: „който жали пръчката, мрази сина си; а който го обича, наказва го” (Притч.13: 25). Според Сергей Станишев протестиращите са явно „невменяеми”, един вид полу-деца, полу-идиоти: те не знаят що е бюджет, не разбират нищо от това, което се прави с данъците им, тоест нямат никакви основания да блокират парламента и единственият проблем, с който правителството все още не се е справило (макар да е разбило някоя и друга глава), е да установи кой всъщност подстрекава гражданите. Човек направо не може да повярва, че лидерът на европейските социалисти (най-европейският български политик, както често го величаят) не е мръднал на йота от постулатите на Виденовия полицейски социализъм!

Абсурдът е, че уж живеем в многопартиен режим, че посткомунистическият преход продължава почти четвърт век, а явно „децата на политбюро” все още живеят в онова бленувано време на комунизма, което полският философ Лешек Колаковски изразяваше с абревиатурата ЕНПННПЗБСГД (разшифровам: управление на Единствено Непогрешимата Предводителка на Народа, Неизменно и Последователно заета с Борба със Собствените си Грешки и Деформации).

Да ви звучи познато? Не мислите ли, че тази пост(комунистическа) абревиатура побира всички усилия на БСП (любезно подпомагана, разбира се, от ДПС и „Атака”) да преодолее катартичната криза, предизвикана от самите тях след избора на Делян Пеевски, след назначенията на висаджии и сикаджии, след опита тихомълком да се продаде пенсионния фонд „Доверие” на офшорка от Сейшелите, след непонятния напън за заем от 1 млрд лв. След… (списъкът е дълъг). След всички тези безумия протестиращи граждани тръгнаха да използват материали от градския плочник или от недостроения „български Лувър”, за да се барикадират срещу парламентарната Бастилия.

Така мирната юнска революция прерасна в юлска. А през юли, както знаем от историята на Френската революция, гражданите са гневни, те не само пеят Марсилезата, следвайки Свободата, но и се радикализират и щурмуват. Който е искал да го избегне, да е мислил и действал отрано.

Ходовете на властта са на практика изчерпани. Колкото и Сергей Станишев, и Лютви Местан да се правят, че нищо не се е случило, сблъсъкът в нощта на 23 срещу 24 юли 2013 г. коренно промени ситуацията. Една власт, мине ли в глуха защита, може да изкара известно време. Ала една власт, която използва палки срещу собствените си граждани и ороси с кръвта им паветата пред парламента, вече няма никаква легитимност.

Политическата карантина, тази последна отсрочка, дадена на управляващите, изтече.

Изборите са неизбежни. А кардиналните въпроси са два. Първият от тях е: кога да са изборите (през октомври? през май?). А вторият е за политическата алтернатива: как сегашният парламент да не се възпроизведе при следващи избори. Българската политика след прехода силно наподобява на митичния кораб на Тезей, който по особен начин бил съхранен от неговите съграждани през вековете. За целта те непрекъснато подменяли изхабените му дървени части, така че въпреки промяната, корабът си оставал все същият. Чрез този мит Лайбниц успява да формулира логическия парадокс на същото и другото. Едва ли хората, които в момента протестират по улиците на България, искат да се качат отново в същия парламентарен кораб, макар и композиран по друг начин. Те искат нещо друго, така че изнамирането на нова политическа алтернатива предстои.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияОбществото се събуди
от своя дълбок сън
Следваща статияМакедония: нейните народи и тяхното бъдеще