0
3323

Одисея през света на сенките

„Докато лежах и умирах“, Уилям Фокнър, ИК „Колибри“, 2018 г., превод Рада Шарланджиева, художник на корицата Стефан Касъров

Уилям Фокнър, 1954, сн. Carl van Vechten, wikipedia

„Да можеш просто да се разплетеш във времето. Колко ще е хубаво! Колко ще е хубаво, ако просто можеш да се разплетеш във времето.“

За първи път на български излезе романът на Уилям Фокнър „Докато лежах и умирах“ (1930 г., изд. „Колибри“, превод на Рада Шарланджиева). Книгата се състои от 59 вътрешни монолога на членове от семейство Бъндрън, които трябва да пренесат (през огън и вода) ковчега на майка си Ади до родния ѝ град Джеферсън, Мисисипи, където тя желае да бъде положена до своя баща, въпреки съветите на околните. Основен глас е този на сина ѝ Дарл, чиито са и откриващите първи думи в книгата.

Заглавието е цитат от речта на Агамемнон в единадесета песен от „Одисея“: „Царството на сенките“, в която върховният вожд се жалва, че съпругата му Клитемнестра не пожелала да затвори очите му, докато слизал към Хадес. И нищо чудно, при все че книгата на Фокнър е като иронична одисея през света на мъртвите. Всичко в книгата е с обратен знак спрямо пътуването на Одисей – при Фокнър героите отпътуват от дома, вместо да се завръщат към него, пътуването им е безцелно, подвизи също няма, даже напротив – пакости и нанасяне на нови вреди.

Пейзажът е апокалиптичен, роден сякаш от сърцето на мрака, от същото място, където по-късно ще се разиграе ужасът от „Кървав меридиан“ на Кормак Маккарти – чирак на същата митопоетична реалност на оплисканите в кръв южни щати. Книгата на Фокнър е трескав кошмар със старозаветни нюанси, далеч от топлия сантимент на Джон Стайнбек, по-близка до историята за Каин и Авел и последвалото загниване на човешкия дух.

Романът започва със скрибуцане, рязане на дъски, удряне на чук, усилие… и ръцете на Каш, който сковава ковчег за майка си – току под прозореца ѝ. После извират образите на риба и кон, някъде от съзнанието на друг син – много по-малкия Вардаман, който често пита и повтаря това, което е казал Дарл, който вижда. Горко на тези, които виждат в света, който Фокнър им е отредил! Една версия на безжалостна Америка, където човекът е сам в ожесточената си борба с природата и Бог, скрит от погледа му под плътния воал на фарса и черната комедия.

Докато жена му умира, съпругът и глава на многочленното семейство Бъндрън – Ади, не спира да бърбори. И той, подобно на най-малкия си син, повтаря едно и също до прилошаване, само че пропито със самосъжаление – извинява се с лошия си късмет, кърши ръце и обръща гръб на истината, търси своето, недоволства и роптае, мързелив, но горделив човек, който все се надява на чужда помощ, взима назаем лопати, за да изкопае гроб за жена си. Манипулатор, който мисли само за зъбите си и за трите долара.

Като заразено, семейството бавно се придвижва през страниците на романа, за да стигне крайната си дестинация, а околните запушват носове от непоносимата миризма на трупа, скрит в ковчега, миризма на собствения им разпад. Вардаман е пробил дупки в дъските, защото вярва, че майка му е риба, че се е изплъзнала някъде в реката, но накрая няма особено значение кой какво говори и какво му се случва –  „Докато лежах и умирах“ е роман за не-живеенето и не-умирането, в него няма място за капитан Ахав, защото малодушието е взело превес и всеки, който умее да вижда, в крайна сметка ще изгуби разсъдъка си.

Истински трагичният образ е този на Дарл, който вижда и знае – че брат му Джуъл е от друг баща, че сестра му е бременна, че майка му не го обича, че цялото им пътуване е една безсмислена одисея в нищото. Трагичен е образът му, защото единствено Дарл притежава искрата, която има надежда да се превърне в красиво и истинно зарево, за да осветява пътя на истината. Но вместо това искрата пламва с обратен знак – пленник на семейството си, Дарл драсва клечката и изпепелява живота си, без да донесе истинска промяна. Защото цялата книга е за човешкия провал и заслужава истински не-герой. 

Нито един от другите двама големи американски писатели по същото време не се доближава до поетическата мощ на Фокнър – нито Франсис Скот Фицджералд с „Великият Гетсби“, нито Хемингуей със „Слънце изгрява“ прилагат толкова категорична в своята смелост иновация на формата и езика. Именно Фокнър е този, който ще вземе щафетата от европейците с модернистичната техника, позната като „поток на съзнанието“.

„Докато лежах и умирах“ не използва познати формули за разгръщане на историята – тя се оформя постепенно, излиза от мрака парче по парче с гласовете на героите. Ще са нужни повече от 150 страници, за да се чуе най-накрая съдбата на самата Ади от нейната уста. Сурови и безчувствени са думите ѝ, когато описва отношенията със съпруга си Анс:
Той също си имаше дума. Наричаше това любов. Но аз отдавна бях свикнала с думите. Знаех, че тази дума е като другите: просто калъп за запълване на липса; че когато настъпи часът, нямаш потребност от дума за това, не повече, отколкото за гордостта и страха. Каш не изпитваше необходимост да я казва на мен, нито аз да я казвам на него, и си рекох, щом Анс толкова иска, нека си я употребява. И тъй нещата стояха Анс или любов; любов или Анс; нямаше значение.

„Докато лежах и умирах“ не е лесна книга – нито за четене, нито за осмисляне. Апокалиптична в описанията на един избълнуван свят и безжалостна в трагичната съдба на героите си, тя се явява естествен приемник на трагичната меланхолия на Херман Мелвил и Джоузеф Конрад, които Фокнър приема като свои бащи заедно с английския поет Алфред Хаусман. В някои от вътрешните монолози се усеща настоятелното барабанене на метафоричния език, който напомня, че всъщност преди да навлезе в десетилетието на живота си (1929–1939), Фокнър е бил поет:
Как само се изнищват животите ни в безветрие, беззвучие и уморено повтаряне на уморени жестове: отгласи от стари принуди, неводени от ръка и недърпани от конци: пристъпи на ярост по залез слънце и мъртви движения на кукли.

И още нещо в завършек, съветът на критика Харолд Блум е да номерирате главите, за да се ориентирате по-лесно.

Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница“ и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна насоченост.