0
1625

Одържавено и раздържавено детство

Възстановка

Чавдарчета и пионери на манифестация във Варна

Преди дни моят стар боен другар от фронтовете на Студената война и наш (на българската емисия на Радио „Свободна Европа”) кореспондент в Ню Йорк – Константин Мишев – изказа на всеослушание едно колкото утопично, толкова и конструктивно пожелание: да върнем на родна земя обратно комунизма, за да могат младите ни съграждани да узнаят, а старите да си припомнят какво значи диктатура на пролетариата на практика. Доколкото Косьо е ял собственоръчно попарата на комунизма, той закопня да го върнем обратно на родна земя не дългосрочно, а краткосрочно – за броени дни, за седмица само. Една-единствена седмица комунизъм стига на цяло едно поколение за цял един живот – толкова дълбоки и трайни са оставяните от ръководната роля на авангарда на работническата класа дири в гражданската памет. И тъй като съзнавам колко невъзможно е това, и тъй като и аз съм и свидетел на онези сурови и зли времена, и физически участник в тях, реших, че онова, което (слава богу!) не можа да бъде реставрирано като социална практика, може да бъде реставрирано като спомен – спомен колкото горчив, толкова и необходим. И така да започнем реставрацията – доколкото спомените са наши учители, да опитаме да върнем времето назад и да възстановим онова, което би ни се случило днес под егидата на комунизма – и то на детска възраст. Ето значи всички радости и нерадости, които бихме изпитали като подрастващи в тази колкото въображаема, толкова и реална възстановка.

Ако в онези паметни време сте били в началното училище, щяхте да бъдете чавдарче. На практика това значи, че вратът ви щеше да бъде обгърнат от синя връзка. Всъщност връзката е не само символ – тя ще обгръща и цялото ви детско битие, ще го приобщи политически към света на възрастните. Ще участвате по организационно поръчение в ленинските съботници и в кварталната тимуровска команда, по организационно поръчение ще допринасяте за преизпълнението на петилетките в съкратени срокове, като събирате и предавате на „Вторични суровини” стара хартия, старо желязо, стъкло и дървесна пепел. Какво е ленински съботник ли? Ами, най-общо казано, безплатен детски труд, детска ангария в полза на майката държава. А какво е тимуровска команда ли? Нещо малко по-различно, но горе-долу същото. Онзи, който е чел „Тимур и неговата команда” на Аркадий Гайдар, знае. И тъй като междувременно тези, които не са я чели, са далеч по-многобройни от онези мои връстници, които са я чели, налага се отново да пояснявам. По примера на съветския си първообраз българските тимуровци се организираха в самодейни (всъщност самодейността бе измамна – по-скоро казионни, отколкото самодейни) групички, които издирваха по градските махали и къщурки самотни и безпомощни възрастни хора или инвалиди, почистваха дворовете и кухните им, снабдяваха ги кое-що с продукти, носеха им вода от кварталната чешма, подреждаха в двора дървата им за огрев, помагаха им (често против волята на домакините, но в тон с конкретните нужди на конкретния исторически момент) в домакинството. Както споменах, самодейността на тези кампанийни акции беше всъщност симулирана – те бяха не ентусиазирани и спонтанни, а организирани по ведомствен път от господстващата конюнктура начинания, начинания, които нито ние, тимуровците по неволя, искахме, нито ги искаха нашите домакини. Което ги превръщаше най-често също в домакини по неволя. Казано по-откровено, тези периодични мероприятия бяха неизтощими акумулатори на неволи – те бяха желани само от техните високопоставени организатори – и дори това не е съвсем сигурно.

Под маската на самодейността, но под видимия и невидим контрол на конюнктурата, щеше да протече и следващият период от детството ви – пионерският. Период, през който политизирането и идеологизирането в смисъла на вездесъщата партийна доктрина щеше да продължи ускорено, а колективистичното начало щеше да бъде абсолютизирано така, че да потуши всяка искрица индивидуалност. Най-чаровните спътници на възрастта ви пък – спонтанността и непринудеността – щяха да напуснат под напора на множащите се институционални регламенти невръстната ви биография. А песните, които щяхте да пеете по знак свише и когато не ви се пее, щяха да звучат така:

„Дружба наша, дружба пионерска,
ти расти, расти, расти безкрай!
Дружба наша, дружба пионерска,
на другаря си ръка подай!”

Като че ли трябва обезателно да си член на Димитровската пионерска организация, за да подадеш ръка на другаря си в беда, като че ли дружбата, чувството за общност, е не естествен процес на израстването, не върховна християнска ценност, а добродетел, която може да се породи и развие само под егидата на партийността; като че ли потребността от дружба, от сдружаване с ближния, от неговото съизживяване е не вродена и екзистенциална, а постижение на класово-партийната осъзнатост! Която вече щеше да диктува и целия възпитателен процес – не само в училище, а и извън него. Казано по-простичко, вече и ваканциите нямаше да бъдат онова, което бяха през проклетото капиталистическо и монархофашистко минало – деполитизирано царство на безгрижието и игрите. Ще летувате не в почивни, а в пионерски лагери. Ще има, разбира се, и почивка, но тя ще бъде хармонично и нехармонично съчетана със сериозни и някак си неприсъщи на възрастта и курортните ви очаквания мероприятия. Ще участвате и в спортни турнири, фестивали, събори и състезания, даже и купи и награди ще раздава дружинният съвет, но всички тези мероприятия ще бъдат посвещавани на знакови партийни функционери, дати и събития, а всички присъдени отличия ще носят техните имена и техния отпечатък. Ще пазите посменно и денонощно лагерното знаме като светиня, ще дежурите с часове пред него, а по нощите ще крадете в организирани бойни акции знамената на съседните лагери. Както и те вашето. Игрите, които ще играете, няма да носят смеха и веселостта на Ринги-ринги-рае, а ще бъдат игри делови, военизирани, че и милитаризирани. Целта на цялата тази сурова организираност е да се култивира, да се внедрява в неукрепналото детско светоусещане класово-партийна бдителност – сиреч врагомания и шпиономания. Всичко това не е необходимо нито на вас, нито на вашите родители – всичко това е противопоказно за детството, то опорочава и деформира естествения процес на израстване. Превръщането ви в политизирани малолетни конспиратори насърчава обаче тоталитарния дух на времената, обслужва еднопартийното властолюбие – само разделени на класови врагове и класови приятели, само насъсквани един срещу друг и един срещу друг озверени, гражданите на Народната република от всички възрасти могат да укрепват и подхранват ефективно ненаситната алчност на партията ръководителка за държавна власт и номенклатурни привилегии. Заедно с това ще бъде поощрявано доносничеството – и учители, и отрядни председатели, и ветерани на антифашисткото движение ще ви обясняват в часа на класния и извън него защо трябва всяка забелязана противообществена проява да бъде докладвана (поверително, дори анонимно) на другарката дружинна ръководителка, на другарката класна или на другаря директор – Павлик Морозов бди неуморно на бойния си пост. Така в името на общонародното единство на път към светлото комунистическо бъдеще още от ранно детство всеки бе противопоставен на всеки. Е, вярно е, че официално човек за човека ще бъде все така другар, приятел и брат, вярно е, че церемониалният класово-партиен хуманизъм ще обединява и побратимява цели народи и съсловия, но това са само конгресни тези, които един наш сатирик разобличи само в два стиха:

„Човек за човека е брат.
Как си бе, гад?!”

А гадът е не гадинка някаква четиринога – гад е всеки другомислещ, всеки дръзнал да потърси себе си извън идеологическите и териториални лимити, прокарани от партийната грижа за човека. Грижа, която е толкова неотменна и така неотлъчно те следва възраст след възраст и поколение след поколение, че отърваване от нея няма цял един живот.

За нас обаче отърваване има – по заявка на Косьо Мишев ние върнахме комунизма само за седмица и само експериментално, с опознавателна цел, колкото да изпитат и разберат днешните подрастващи меда и жилото на реалния социализъм. И те трябва да са благодарни на съдбата, че научават неговите блага и облаги не от личен опит, а от моите спомени на ветеран. Откровено казано, аз бих предпочел да съм на тяхно място, предпочел бих нещата, които са ми се случвали като чавдарче, като пионерче и като комсомолец, да не бяха ми се случвали. Поколенческата драма обаче се съдържа в обстоятелството, че, топейки се в носталгия по добрите стари времена, днешните младежи пък биха предпочели да са на мое място. Какво да се прави – всеки с предпочитанията си. Като възпитаник на партийната грижа за човека, аз се радвам, че някои предпочитания несбъднати остават – и че те не са моите. Тъкмо затова днес никоя политическа партия не е в състояние да обсеби и опустоши едно детство. Така както е било хилядолетия наред, преди трийсетина години детството бе иззето от държавата и бе върнато обратно на онези, на които природно принадлежи изконно – на децата. А от това по-естествено няма.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияДисидентът
Следваща статияКатастрофата на Путин