0
6508

О’кей или сори

„Появата и развитието на един ярък литературен талант при днешните условия на осакатяваща идеологическа литература е нещо извънредно трудно.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век. Публикува се за първи път.

„О’кей или сори“ е заглавието на новелата на Весела Люцканова, поместена в брой осми на списание „Пламък“. Творбите на млади български автори винаги са ме интересували, защото тяхната връзка с живота и действителността е по-непосредствена, отколкото връзката на по-старите им колеги. Разбираеми са също и усилията на младите автори да наваксат липсата на професионално умение с по-силен емоционален заряд на произведенията си. И макар че българската белетристика днес е все още в очакване на ярко младо дарование, което да нарисува силен художествен портрет на действителността, аз намирам, че някои от най-новите имена са твърде обещаващи. Трябва обаче ясно да се каже, че появата и развитието на един ярък литературен талант при днешните условия на осакатяваща идеологическа литература е нещо извънредно трудно. Всеки голям талант в световната литература винаги е създавал своето име в остър конфликт със съществуващите установени житейски и художествени норми. Новото, което всеки нов талант носи, по начало е противопоставено на старото. Няма нито едно произведение в цялата световна литература, което да не конфликтува пряко или косвено с действителността, всред която е създадено. И тъй като българската действителност забранява и отрича това право на твореца, в случая на писателя, да конфликтува с нея, като му оставя само възможността да я утвърждава, то явно е, че младите автори са обречени да прибавят само свежи гласове към нескончаемото еднообразие на партийната литературна агитка. И вероятно рядко, в някакви промеждутъци на идеологическо объркване може внезапно да се появи нещо силно и значително.

Върху този фон на сива обреченост човек трябва да се радва дори на елементарни качества на творбите на млади писатели като искреност, чувство за достойнство, чувство за истинност, обективност. И в това отношение новелата на младата авторка Весела Люцканова дава добър материал за размишления. Окей или сори са двата отговора, които компютърът дава на зададени му математически въпроси. Окей или сори са отговорите, които една млада жена математичка търси в своя живот. Поне като начална идея този компютър е находка, защото наистина е абсурдно да питаме една машина дали сме щастливи, или не, дали постъпваме правилно в живота, или не. Нашите компютри са умовете и сърцата ни. Зачитайки новелата, аз предположих, че абсурдното присъствие на машината ще се превърне в символ на абсурдна реалност. Но…

Цялата т.нар. литература на социалистическия реализъм познава много добре произведения, в които хора са посветили себе си на строителството, науката или техниката, където животът на цялото общество се свежда до много тесен и удобен периметър. Огромният недостатък на тази литература е, че е пълно с инженери, доктори, математици, астрономи, а няма никакви човешки същества. Тези социалистически карикатури бягат от всички сериозни въпроси на действителността, предпочитат да конфликтуват с природата, науката, технологията и евентуално с врага.

И тук, съсредоточавайки вниманието си върху чувствата и мислите на своята героиня – математичката Недева, авторката Весела Люцканова плаща твърде скъп данък на клишетата и шаблоните на социалистическия реализъм. Новелата е написана в първо лице, единствено число, което винаги предполага силна и поривиста искреност. Това е формата на говорен дневник, към която аз поне имам слабост. Започвайки в твърде наивен, бих казал, студентски стил, новелата постепенно се обременява от евтини премъдрости и въпроси, които си задават женските списания, за да ни заведе в малкия свят на един институт за компютърни изследвания. От гледна точка на националната суета, художественото описание на един компютърен институт вероятно би удовлетворило повече местните критици в сравнение с художественото описание на овчарския живот в Средногорието. Но от сериозна гледна точка – декорът няма значение.

Все пак поне враг няма и потенциалът на новелата трябва да дойде от типичните учрежденски отношения. Недева е представена като добра математичка, щастлива от работата, която върши, но не особено щастлива от семейния си живот и от любовта си, тя отдавна е напуснала мъжа си и блуждае някъде по посока на твърде положителния ръководител в института Братинов. На нас никак не ни става ясно какво точно работят в този институт, но ни е декларирано, че се вършат важни изследвания за икономисване на пари за народното стопанство, свързани с работата на транспорта. Но докато описанието на хората от института и техните отношения не надминават много повърхностното ниво на стандартни вестникарски репортажи, от дома на Недева и нейния семеен живот лъха нещо по-различно и по-истинско.

Надниквайки в този дом чрез новелата на Люцканова, ние внезапно попадаме в един по-друг български свят, където малко или много не съществуват проблемите, пред които са изправени българските граждани в своя делничен живот. Ако някой иска да научи как живеят обикновените българи, не ще може да разбере това от новелата на Люцканова. Тук няма проблем за храна, снабдяване, пътувания в чужбина, обществен транспорт и малко или много атмосферата е на заможно френско семейство, което има вила на Ривиерата. Пред вратата на жилищната сграда е новото „Волво“, у дома сина Пламен говори на английски и се пие уиски с лед. Мъжът на Недева – Богдан, е български архитект, прекарал продължително време в Тунис, където проектирал различни сгради, което вероятно е предизвикало отчуждението на жена му. Недева знае, че не обича мъжа си и е изпълнена с вълнение по отношение на своя шеф Братинов. Образът на този Братинов вероятно е най-големият недостатък на новелата, защото, първо, е абсолютно фалшив и неверен и, второ, е толкова схематично нарисуван, че ми напомня най-лошите образци на социалистическия реализъм. Той е разгърнат изключително в служебен план и ми представлява средната аритметична от измислените образи на ръководители, които редакторите на „Работническо дело“ се опитват да си въобразят. И така, Недева е влюбена в този упорит, принципен, твърд и понякога суров Братинов, който изисква от хората си същото, което изисква от себе си. Той говори главно фрази, които сякаш са взаимствани от лоша българска пиеса. В него също е влюбена една от колежките на Недева, Саша, която е нещо като отрицателния герой в новелата, защото е некадърна и вероятно пише анонимни писма. У дома неразбирането продължава, макар и да е в рамките на декларираните социалистически отношения. Недева се устремява към Братинов и се надява нещо да се случи, но положителният герой не би бил толкова положителен, ако наистина приемеше разтуптяното ѝ сърце. Вместо това, по рецептата, той се държи така идеално, че тя намира отново пътя към мъжа си и сина си. Точно като в добрите приказки, накрая всеки си получава заслуженото. Суетната интригантка Саша пропада в своята работа, институтът на Братинов тържествува с постиженията си, Недева също, а у дома семейството отново се сближава. Финалът на новелата е твърде показен. Математичката Недева заминава със самолет на конференция в чужбина, разбира се, в западна страна.

Нямам нищо против сюжета на Люцканова. Дори ми се видя много интересно описанието на един такъв научно-приложен институт и по-точно хубавата находка с машината-компютър, която отговаря о’кей или сори. Нямам нищо против също твърде поетичния подход към идеята и твърде поетичния език. Мога с чиста съвест да похваля някои сполучливи описания, някои наистина мелодично и ефектно изразени мисли. Най-малко в езиково отношение се чувства присъствието на известна култура, която в някаква степен е присъща на нашата научно-техническа интелигенция.

Но от тук нататък с голямо съжаление не мога да кажа нищо друго освен: „Сори, Люцканова“. Първото ми и най-силно чувство на негодувание дойде от твърде повърхностното познаване на действителността и човека у нас, или още по-зле – от непознаването им. Много съм любопитен да чуя истинските отзиви на кои да са български научни работници от кой да е институт. Защото за съжаление отношенията, които Люцканова ни рисува, съвсем не са така идилични, нито път проблемите, пред които са изправени тези хора, са толкова лесни. Второто ми недоволство идва от липсата на наблюдателност при разкриване на героите и тяхната действителна многоизмерност. На мен ми хареса опита на авторката да ни представи своята героиня като една чувствителна женска натура със склонност към самоанализи. Но за съжаление анализ без наблюдателност и размисъл не се прави. Чувствата на Недева са във висша степен клиширани, сякаш идват от изискванията на списание „Жената днес“. Четири са нейните основни отношения – към мъжа ѝ, към детето ѝ, към Братинов и към работата ѝ. Те трябва да ни доведат до петото, най-важно отношение – към себе си, чийто отговор тя инстинктивно търси от компютъра. Но тъй като въпросните четири отношения остават декларирани на самата повърхност, боя се, че компютърът на нейното съзнание не е имал какво да сумира. Образите на героите, заобикалящи Недева, са толкова бледи и анемични, че трудно могат да провокират значително раздвижване у нея.

Човек приема и разбира напълно желанието на Недева да има нещо повече от семейство и дете. Човек приема и разбира, че една жена обича научната си кариера, че е способна и талантлива. И сигурно има много български жени с подобни качества, но всяка литература започва от момента на слъскването, а Недева се блъска със своите проблеми само на книга, без авторката да ѝ даде възможност да познае действителната болка и мъка на избрания път. Ние познаваме доста великолепни класически образи на бунтуващи се или протестиращи жени, но Недева е твърде безжизнена и книжна, за да ни напомни дори за коя да е от тях.

Не познавам авторката Весела Люцканова или поне не мога да си спомня за нея, но вярвам, че новелата ѝ е пострадала много от прякото и покорно придържане до най-изтъркания шаблон в българската литература, сякаш тя се е страхувала да ни разкаже за истинските си чувства и мисли. Не мога да допусна, че Люцканова не ги притежава. Сигурен съм, че тя знае, че проблемите на съвременната българска жена и майка са огромни, че животът ѝ преминава през най-драматични, остри и понякога фатални моменти, че чувството за красота у нея не идва от декларирана любов към научни постижения и компютри, а от великолепното ѝ и гордо умение да се бори в живота. Едни от най-смислените и красиви образи, които всеки от нас е срещнал в българската действителност, са на жени. И на мен някак си не ми се ще авторки като Люцканова да свеждат едно човешко богатство до литературна бедност.

Освен всичко това съществува въпроса и за подмяната на истината. Недева не е истинска, нейните вълнение и тревоги не са истински, нейното щастие и нейната мъка не са истински. Те са малко нещо изсмукани от пръстите и са поставени, за да прикрият истинските. А това не е много честно. Бих искил младите български автори да пишат това, което виждат, чуват, мислят и чувстват. Да пишат така, както биха писали писма до себе си, и да стоят колкото се може по-далече от рецептите за евтин успех.

Сори, Люцканова.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияАлпинизмът, читалищата и Петър Атанасов
Следваща статияДомът и „ларите”