Начало Идеи Гледна точка Около 15-и
Гледна точка

Около 15-и

2127

Радостна глъчка и трескава възбуда огласяват днес, 15 септември, българските градове и села – първият учебен ден е. Радостта и възбудата са най-вече за първокласниците, които – нагласени и вчесани, с букети от цветя в ръцете пристъпят мъничко уплашени училищния праг за първата си инициация, тази на ученето. Около тях майки, бащи, баби и дядовци, а понякога и други роднини се въртят – повече дори притеснени от тях, за да изпратят мъничето в началните му крачки към порастването. Първият учебен ден винаги носи в себе си оживлението на бъдещето; очакванията, че онова, което има да става в училище, ще е приятно и добре дошло и че винаги ще ти помага в живота. Тъй видян денят – покрай дрязгите за това кога да е националният ни празник, си мисля, че 15 септември също не е опция за пренебрегване: заложен е в него погледът към идния ден, обагрен е с невинността и жизнерадостта на детството; да не говорим, че българите сме се осъзнали като народ най-напред именно през образованието, тоест и в тази посока ще спазим традициите от Възраждането. С един 15 септември – три национални „заека”: светли обещания за бъдещите дни и години, енергичен кипеж на детската неподправеност и чистота, синовна почит към родните наука, изкуство, просвета, култура. Защото, убеден съм, националният празник не трябва да е начумерено сериозен, а трябва да е весел, ликуващ, ободряващ. Да носи в себе си трепетите на възможното щастие. И по този начин да въздига националното настроение, а не антагонистичните страсти…

1.

Сравнително добре си спомням моя първи учебен ден в ОУ „Георги С. Раковски” в с. Бързия, общ. Берковица. Майка ми Роза Новкова, начална учителка, се падаше да ми води обучението, но – без тогава изобщо да знаехме термина „конфликт на интереси”, ме прехвърли на своята колежка Иванка. Така се озовах в паралелка „б”, вместо в „а”. Тогава в селото имаше достатъчно деца за две паралелки по трийсетина човека, днес това е само мечта, макар училището да се е запазило и да функционира. На 15 септември 1968 г. тя ме хвана за ръка и двамата поехме към „книжовността, таз сила нова”. С букет цветя, разбира се, и с пригладен перчем, от който се срамувах истински. После обучението си влезе в коловозите, за да преживея в края на I клас първото си разочарование: очаквах да премина с пълно 6, успехът ми обаче бе развален от една петица по трудово обучение. Толкова бях отчаян, че се скрих зад едно дърво в двора на училището, заронил горчиви сълзи. Такова разочарование, прочее, изпитах и когато завърших 11 клас – доста от учителите ме бяха ударили в оценките и вместо очаквания общ успех от 5.40, взех диплома с 4.97. И понеже твърдо исках да уча висше образование, си давах сметка, че с такава диплома от средното училище вратите на университета са едва-едва открехнати. Слава богу, след няколко неуспешни опита все пак се отвориха широко…       

2.

15 септември, между другото, невинаги е бил денят, когато в българското училище удря първият звънец. През Възраждането например всяко учебно заведение си е имало собствен график – както се казва, всяка коза на свой крак. Зависело е, общо взето, от учителя: някои са преподавали само през зимата, защото в останалото време децата са били заети с работа на полето, други, най-вече взаимоспомагателните училища, също са следвали хода на земеделските труженици – от Димитровден до Гергьовден. Обикновено на Петровден, 29 юни, се е провеждал изпит, на който младите азбукарчета са показвали пред цялата местна общност – нотабили и редови чиляци, какво са научили. В „Под игото” Вазов описва точно такава проверка – главата „Радини вълнения” е една от най-известните сред българите. Патриарха не уточнява датата на изпита, пише само: „Тия дни Рада беше твърде улисана в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настана”. Случва се тогава знаменитият сблъсък между Кириак Стефчов и Бойчо Огнянов, след който първият се произнася високомерно: „Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям”. И си „излазя” наистина, а ние като ученици се надпреварвахме да го цитираме и също си „излязвахме” оттук и оттам. Най-вече от момичетата…

15 септември е определен за пръв учебен ден от Стоян Омарчевски (1885–1941), министър на народното просвещение в кабинета на Александър Стамболийски. Датата отново е съобразена с аграрния календар: 15 септември, защото преди това селянчетата е трябвало да помагат в прибирането на реколтата – царевица, домати, грозде, овошки. За малко в периода на култа (1952–1957), когато всичко е трябвало да бъде като в „братския” Съветски съюз, учениците са принудени да започват учебната година на 1 септември, както е в социмперията, обаче идеята не хваща почва и си е върната старата дата. А не хваща почва, защото преди 15 септември течаха ученическите бригади: хващаха и малките, и големите и задължително ги водеха я на полето, а в консервните комбинати да се трудят в полза на „развитото социалистическо общество”. Участвал съм в такива бригади много и нямам спомен да сме били кой знае колко работни, но пък течеше купон (особено в средното училище) – бригадирският огън най-яко лумтеше с китара в ръка…

3.

Стоян Омарчевски

Струва ми се, че Стоян Омарчевски е незаслужено забравен български политик, допринесъл много за установяването на някои български обществени традиции, които честваме и досега. Той е един от най-големите реформатори в културната ни история: освен 15 септември (което, съгласете се, хич не е малко), Омарчевски е човекът, предложил 1 ноември да се празнува като Ден на народните будители. Версиите са различни за това как се е досетил за създаването на празника: едната гласи, че идеята му идва, след като получава писмо от обикновен селянин, негов съпартиец, който настоявал, че трябва да се насрочи ден, когато да отдаваме почит на „заслужилите българи” – Левски, Раковски, Ботев, Каравелов, Бенковски… Според другата предложението било направено от група културни дейци, сред които и народният поет Иван Вазов. Каквато и да е историята, важното е, че Стоян Омарчевски подхваща идеята и за Ден (първоначално) на заслужилите българи бива определен 1 ноември, тръгвайки от датата 19 октомври, когато е празникът на свети Йоан Рилски. 1 ноември се пада по Григорианския календар. С окръжно от 28 юли 1922 г. оранжевото правителство препоръчва на всички училища да празнуват на 1 ноември Деня на будителите, Народното събрание приема съответното допълнение към Закона за празниците и неделната почивка на 13.XII.1922 г., а указът, който привежда решението в сила, е подписан от цар Борис III на 3.II.1923 г. Пак по инициатива на Стоян Омарчевски в България са пренесени тленните останки на Пенчо Славейков от Брунате, Италия, и на Петко Ю. Тодоров от Шато д‘Екс в Швейцария. Той е и вдъхновителят за честването на 50-годишния творчески юбилей на Иван Вазов през 1921 г., описан така увличащо в книгата на Емил Ив. Димитров „Памет, юбилей, канон” („Изток-Запад”, 2012), както и връчването му на парична премия от крупната за времето си сума 100 000 лева. Пак нему дължим новия правопис (на който пишем сега), макар нормата да не се задържа твърде – отменена е след преврата на 9 юни 1923 г. Пропагандатор и вдъхновител на правописа е академик Александър Теодоров-Балан и Омарчевски следва аргументите му, въпреки че срещу промяната се изправят авторитетни имена като професорите Любомир Милетич и Стефан Младенов. Не го приемат и десните вестници, пишат по новата норма само земеделските и комунистическите. След 9 септември 1944 г. става вече задължителен. Баталиите около правописа обаче не отнемат от заслугите на Омарчевски, особено грижата му за откриването на училища в малките населени места – над 1500 се създават по негово време. Отново той е в основата на превръщането на художественото и музикалното училища в академии, както за откриването на Българския археологичен институт. Опитва се въведе униформа в училищата, но тук удря на камък – твърде скъпо излиза на неговите избиратели разходът за алафрангата дрешки. Но пък отменя данъците за българската детска литература – начинание, от което не би било зле властта да поучи. Изобщо неуморен реформатор, който дълго време стоеше неизвестен, може би защото след разцепването на БЗНС преминава към дясното им крило. Доскоро нямаше дори училище, носещо името му, пропускът бе поправен миналата година, когато прекръстиха ОУ „Народни будители” в столичния квартал „Свобода” на „Стоян Омарчевски”. Ала нито в родния му град Нова Загора, нито в селата от общината има школо, назовано на него. Къса е, за жалост, народната памет…

4.

Днешното българско образование има въпиюща нужда от неуморен и смел реформатор като Стоян Омарчевски, наистина въпиюща. 34 години след 1989 г. все така си личат по него белезите на тоталитарното училище: неговата ригидност и лоша консервативност. Децата продължават да зубрят вместо да мислят, ученето наизуст още е на мода. Кусурите са много, като може би най-страшните са три: инструментализацията, отказът от хуманитарните дисциплини, елементаризацията. Разбира се, тези процеси не са само български патент, наблюдаваме ги в цял свят, особено пренебрежението към хуманитаристиката. Но тъкмо хуманитарните науки са онези, които учат на ценности, които възпитават способността да посрещаш трудностите, пред които те изправя битието, и успешно да ги решаваш. Ковид-кризата показа недвусмислено колко са ни потребни тъкмо хуманитарните науки. Именно това неглижиране, мисля, стои в печалните резултати от изследването, установило, че над 40% от младите хора по света предпочитат пред демокрацията авторитарния модел на управление. Философията, етиката, естетиката, логиката, психологията, литературата, историята те учат да различаваш добро и лошо, да не приемаш с гола вяра думите на всякакви изпечени демагози, да подлагаш на съмнение простите решения, с които те заливат всякакви гурута било от телевизионните екрани, било от социалните мрежи. Конкретно за България пък е недопустимо все още да не се учи по подобаващ начин времето на тоталитаризма, а литературният канон да си остава същият изкривен канон, натрапен ни през 50-те години на миналия век – без съмнение, едно от най-мрачните български времена. Нашето училище е изправено пред огромни предизвикателства, световното също и ако те не бъдат решени, светът едва ли ще прокопса. Днешна Русия е печален пример, печален и зловещ…

5.

Но да оставим кахърностите, нека ни е честит 15 септември, първият учебен ден! И отново питам: дали пък да не обявим него за национален празник?…           

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора